Знам защо харесвам скоростното влакче в лунапарк. Кратка, но секваща дъха емоция. Смесица от страх до ужас и радост се завихря някъде в стомаха под сърцето. Остър живец в най-първична форма… За това обичам да пътувам. Особено когато не знам къде точно отивам и какво трябва да се случи…Свърших си всичката работа. И беше време да се погрижа за душата си. Свързах се с приемаща еко-организация. Приготвих в две раници фотоапарата, лаптоп и малко дрехи / колкото мога да нося на гръб/ и излетях за Индия.
Непокорното ми любопитство вечно надмогва всички плахо прокрадващи се в съзнанието ми прагматични мисли.Eдно червейче в главата ми винагиизгризва рационалните решения които се опитвам да взимам. Прочетох по-важната необходима информация и си купих пътеводител с цветни картинки. Не проучих предварително всичко за Индия. Не сърфирах с дни из интернет за да имам някакви очаквания. Предпочитам да опознавам нещата за себе си, непредубедено, освободени от чужди предразсъдъци и интереси.
Среща с непознати култури и народи прона на сензитивността и несъмнено подлага на изпитание мисъл и емоция. Необходимо се оказа да концентрирам всичките си инстинкти и интуицията до край, за да успея да се ориентирам в новата обстановка. Хинди все още не знам, а моят оскъден английски се оказа твърде различен от индийският English. Нямах друг избор, освен да се почувствам като камъче в обувката на тази многолюдна страна... Ще разказвам само за това, което наблюдавам наоколо, усещам и преживявам. А снимката, това е погледът ми срещнал впечатляващ момент, състояния и места. Не непременно красиви, но реални и откровенни. За география, история, религия , храмове и музеи има достатъчно писано от специалисти.
Уморена, но леко притеснена кацнах около 4.00 местно време на летището в Делхи. От хотела в който резервирах няколко нощувки, многократно ме предупредиха за опасност при наемане на случайни коли. Новопристигнали като мен се качват на таксито и шофьорът любезно ги откарва, но в друг хотел; предлага някакви „безплатни” гидове за цяла Индия и прави всичко възможно да баламоса принуденият турист за да спечели пари от това. Според уговорката ни обаче, аз приех да ме вземе колата на хотела и изпратих предварително имейл с необходимите данни за пристигането си.
И ето ме: слязох от самолета, нарамих раницата си, попълних няколко формуляра, една декларация – здравен контрол, че нямам хрема, взех количка за багажа и се запътих към изхода. От лявята страна имаше цяла редица хора с табели. Гледам, гледам – на картон изписано и моето име, обаче зад него човек няма. Спрях се, заозъртах се и тъкмо тогава дотича дребен, мършав и измачкан мъж със светъл тюрбан на главата. Посочи енергично и последователно ту табелата, ту мен. Посдърпахме се малко кой да бута количката с багажа, но отстъпих. Той я взе и забърза към изхода. И така ускори крачка, че аз потичвайки след него, очаквах всеки момент да свие някъде из тунелите и да изчезне с ценностите ми.
Навън беше тъмно и зле осветено. Спряхме се до малка, мръсна очукана от дясно кола. Оледах внимателно, но никакво лого на хотел не забелязах. Качихме се и потеглихме. Пътуването ми се стори дълго и мрачно. Наоколо беше прашно, разровено от улични строежи. Успях да видя сковани от дъски с ламарина бараки, порутени ниски сгради и заслони от овехтели винилови платнища, найлон и кашони.Тук-там по някой човек се щураше нанякъде... Движението беше спокойно по това време на ноща, но моят шофьор караше твърде припряно.
По едно време навлязохме и се заизвивахме из малките тесни улички на стар,
неугледен квартал с висящи отвсякъде кабели като въжени мрежи. Само някое гладно куче или заспал човешки вързоп се размърдваше в страни. Спряхме пред хотела, шофьорът пъргаво изскочи от колата и отвори багажника. Поглеждам надясно и нагоре и веднага забелязвам - това не е моят хотел! Нито по снимка си прилича, нито името е същото.,,Но това не е моят хотел! Аз не съм резервирала стая тук! Моля, закарайте ме в хотел COSMO!” изнервено запротестирах, а в това време от сградата изскочи млад мургав мъж и шофьорът, небрежно, уговаряйки ме нещо, му подаде моята раница. „Не, не, не!”- изхвърчах от колата, заобиколих и дръпнах обратно багажа си: ,,Това не е моят хотел! Няма да сляза! Откарайте ме в COSMO!” – заповтарях с ядосан тон кратките английски думички, които успях да изровя от бедния си речник. Ситуацията беше ясна; шофьорът много добре ме разбра и не спираше да ме увещава настоятелно на своя си английски. Аз обаче, неотстъпчиво седнала на задната седалка, обгърнала раницата си с ръце, в 5.00 часа сутринта повтарях упоритото си „ Не!” „ Ето! Как толкова бързо успяха да ме измамят! Толкова бързо и така лесно, как - още непристигнала... и все пак е пет, сутринта!” Наоколо – никой друг сред тези порутени сгради и заспали мъждиви светлинки. В указанията за безопасност към туристите пише, че при нужда трябва да се обърнем към близкостоящия полицай. Но сега заех най-стегнатата отбранителна позиция, докато дребният мъж продължаваше да подскача около колата си и да мърмори. Видял се и той в безизходица по едно време извади мобилният си телефон и започна да говори, след което неочаквано ми го натика в ръцете. Аз демонстративно прекъснах връзката и върнах обратно, повтаряйки своето категорично „No!”
