Гоа - старата столица

Пътуващите семейства - ще ги видите из цяла Индия, обикновено настанили се край оживени пътища. Търгуват с всякакви стоки - от полилеи, детски играчки или бейзболни бухалки та до шафран. Виждала съм как си връзват кокошките за едното краче, та да не се разпръсват много - много, но да имат свободата за разходка. Но децата - не.

На това символично организирано местенце с няколко тухли, боя, картинки и цветя, току край улицата, можеш да се помолиш, поклониш и благодариш на своя хиндуистки бог. Просто и ясно е посланието - бог е навсякъде и за всички, не е нужен дори специален храм.

******   

       Останах в Агонда около месец. Всяка сутрин рано-рано се разхождах с говедата из широкия плаж. Имаше какво да види човек и по това време. Даже бих казала – само по това и по никое друго. Тук срещах стриктно поддържащи тонуса си с леко подтичване чужденци; група девойки мъчещи се да усвоят някои от йога-упражненията, преподавани им от привлекателен одухотворен младеж и си личеше с просто око – биха изпили и морето заради него; уединено медитиращи белодрехи индивиди, вглъбени в някакви свои мантри; мъж, изпънал черно еластично трико, очертаващо атлетичната му елегантана фигура, неудобно заел необичайна поза на един крак, затворил очи, издаващ шумни пръхтящи ритмични звуци, съпровождащи някакво специално дишане; туристи, нощуващи из плажа, още несъбудени, омотани в спалните си чували;  и други, новопристигнали от някъде, явно през ноща, очакващи квартирите да се събудят; момче и момиче в полузаспало съзнание, но пияно-оцъклени погледи споделят вече последната бутилка ром и размахват ароматна трева, свита на цигара около отдавна загаснал огън...  Сутрин на плажа можеш да срещнеш дори групи от местни рибари, прибиращи се от риболов. И те стават едни шумни, весели и общителни, сръбнали вече първата си „огнена вода” след тежката работа в морето. Ведро, свежо и винаги забавно бе морското утро на този плаж...

        През деня, почти всеки ден обикалях пеша, докато разгледам околните места: разпръснати селски къщички; богато озеленени и поддържани дворове на разкошни малки натруфени дворци; храмовете – и скромни, и пищни; баровете - на плажа на близкият курорт Палолем с ловуващите млади дръзки момчетата със слънчеви очила из тях. Луксозното селище от тръстикови колиби с хамаци, навързани помежду палмите из тях. Красивото разположение сред синьо-зелени води подсилва усещането че си или на края на света или в рая... Където белите туристи се отпускаха, лениво полюшвайки в ръцете си разхладителен коктейл. (Преди да стигнем тук, се запознахме с хорта, които трошеха и настилаха червените камъни по пътя към този оазис. Рязък контраст между бит и живот, зависим само от това кой, кога и къде се е родил се усмихна саркастично);

       Посетих и Голямата къща –  необикновен бутик-ресторант-дом на ексцентричен французин-художник, решил да остане и живее тук. Обстановката напомняше за колониално време – автентични старинни мебели – елегантен люлеещ се стол, (на който веднага се поизлегнах да почувствам удобството му), изящно-резбовани масички, покрити с бели ръчно-оплетени ажурени покривчици, скринове с най-екзотичен дизайн, масивни столове с високомерно изправени облегалки и още разни дреболийки, все от онова време. Беше тихо и спокойно. Но щом се позавъртях из избуялата зеленина на малката хладна градинка, отвътре изскочиха две млади, красиви индийски момичта. Те бяха облекли финни памучни рокли, което е необичайно за този край, но не бяха изоставили очарователноте си усмивки. Пих чай и надникнах да разгледам, защото това въобще не приличаше на каквото и да е търговско заведение. По навътре имаше няколко просторни, но уютни хладни стаи, където бяха наредени, по-скоро като в музей или изложба, уникални подаръчни джунджурийки, накити  и наистина още по-уникални дрехи. Някои модели бяха изкусно изработени от скъпа сурова коприна, а други, от фино-тъкана. Ефирни памучни фантазии украсени с рисунки, както и грубо текстурирани платове – всичко това  забележително изпълнено в оригинални и нестандартни конструкции на облеклата. Цените секнаха дъха ми за момент, но за мое щастие, не бях дошла да купувам, а да пътешествам, което бе далеч по-изгодно.

       Изумителната, антична елегантност на всеки уместно подбран и подреден предмет, на всеки изящен дребен детайл и хладният покой в този голям храм на изкуството притежаваше магията, която неусетно размива настоящето в илюзия и те отпраща назад, назад към една епоха на разточително-разкошеният бит за португалските колонизатори... Излязох, леко замаяна от тази „машина на времето”, тихичко се промъкнах през тясната пътечка на зелената градинка и се озовах в друго вътрешно каменно дворче. Там, вглъбен над белите си картонени листи, художникът сръчно скицираше дребни палави човечета...  Идилия.

       През други дни се поскитах из лъкатушещите горските пътечки, утъпкани от местните. Запознах се  малко по-отблизо със стадният живот на маймуните в гората, които с бесен устрем летяха между клоните на най-високите дървета, а немирната им врявата огласяше цялата падина. Зазяпвах причудливите форми на непозната за мен тропическа растителност. Всячески преследваща живот. Но където и да скитах, колкото и да бе непоносима жегата, на най-невъзможното място, нямаше начин отнякъде да не изкочи поне един, а по-често двама човеци. В цяла Индия сигурно почти няма безлюдно място. Съвсем реално вече осъзнавах, в какво се състои понятието „гъсто населена територия”. И сега, като чуя „гъсто населена територия” не си представям нито цифри, нито огромни маси от хора. Просто това означава – отнякъде по всяко време изниква някакъв човек! Витално човешко присъствие!

       Ей, много се застоях тук, на морето. Дойде време за ново пътуване! Неустоимо  любопитство ме предизвиква през всички тези месеци да видя и още, и още...

       Споменах ли вече как в тази старна за първи път осъзнах и друго: колко дребен е отделният човекът в действителност? България е малка страна – и на площ и по население. Където и да отидеш, все ще срещнеш поне познат на познат. А тук като се озовах, почувствах се странно: все едно бях изпълзяла от дъното на някоя саксия нагоре, нагоре, добрала съм се до ръба на стената и с огромно удивление откривам, че света наистина е безкраен. На теория не сме учили да е така, но теорията е за учените. Моето ограничено човешко осезание не може да обхване този край!? Неистовото ми желание е да видя колкото е възможно повече от него. Да опознаеш е мъчно и изисква дълго време, но да докоснеш частици е възможно. И да се изгубиш сред  пъстрото множество от лица, съдби, характери и религии, езици, обичаи, бит и традиции. Виждаш как всеки си има своят малък и единствен свят, своята безценност в него точно сега и точно тук. И много от тях на открито пред очите ти – направо на улицата. Индийците са твърде социален народ, за да си стоят вътре в къщи. Животът навън за тях е всичко - животът сред другите...  

       Една ранна сутрин „хванах” отново по пътя. Отидох до мястото където, както ме увериха няколко човека, трябваше да мине автобуса. Винаги трябва да попиташ възможно повече хора, информацията да съвпадне и едва тогава е почти сигурно, че е вярна. Планът ми бе да пътувам до Бангалор, като по-крайна дестинация, купих си онлайн билет за първа класа влак, защото други не бяха останали, а и реших да пробвам как е там. Но тръгнах  два дена по-рано за Панаджи –  столицата на Гоа (откъдето тръгваше влакът), за да се отбия преди пътуването до Старата Goa. Прочетох че е твърде интересно, според туристическите пътеводители, историческо място, реставрирано и под закрилата на UNESCO – като част от световното историческо наследство. Вече се бях уверила, че си заслужава човек да се отбива на местата защитени от тази голяма международна организация, защото наистиана са стойностни,  добре възстановени и изложени. Та тръгнах първо натам...

       Беше рано, много рано, едвам започваше да се развиделява а аз пристигнах на мястото почти по тъмно и жива душа нямаше наоколо. Изпитвах леко безпокойство, страх в тази пустош не можех да си позволя. Чувсвах се самотно, съмнявах се; Това ли е мястото на автобусната спирка? Дори комарите все още спяха... И както обикновено, в тази мъдра страна не ти остава нищо друго, освен търпението да чакаш. Хората ми бяха казали – автобуса минава рано, но никой не се знаеше точен час. Увериха ме даже, че са два – сутрин и вечер. Застанах в очакване и наострих слух.

       По едно време чух очакваният шум  и иззад завоя наистина изскочи автобусът. Ха – радост – ха! Претъпкан! Не беше съвсем неочаквано, но той спря и започнах да му мисля как да се напъхам вътре - аз и раниците. Основната ми постоянна грижа през време на пътуванията  бе как да осигуря достатъчно комфортно пространство за лаптопа и фотоапаратът така, че да не бъдат премазани. За мен – аз винаги издържах, но без моите безценни спътници нямаше да издържа. Не знам дали мога да изразя това, но е факт – тази техника беше моят най-добър приятел през  цялото пътуване. Не че можехме да пием бира на плажа и да си разказваме щуротии, но да не заснемам интересните неща, които виждаха очите ми – не! Това щеше да измъчи и обезличи цялото пътуване и да ми отнеме удоволствието. Едно от полезните неща, когато гледаш на света през обектива е, че ставаш все по ненаситно-любопитен. Това лещено око те тегли към детайли и неща, които иначе не би забелязал. Склонен си да се напъхаш и в най-невъзможното място, да забравиш за себе си, заинтригуван от възможният моментен кадър.  

       Обаче, като знаех че това ми е единственият шанс за тази сутрин, а вечерен автобус можеше и да няма, просто не си струва да мисля. Мисленето въобще не помага в някои случаи. Стъпям напред и ръгам сбитите тела на хора с длани и лакти, а и малко мускул трябва, сила. Но да отбележа, хората  - милостиви, съпричастни, посместиха се още по плътно навътре, поеха ми голямата раница някъде из седалките и аз, за късмет прилепнах към една пълничка, мекичка и пухкава индийка, ухаеща на чисто и домашен сапун. Всички завои и дупки по пътя преживях без особени сътресения и натъртвания, сериозно обмислейки през цялото време, за какво, по дяволите е необходим слабият, фин и мършав човек, тия диети и клъощави образци по списанията. Освен да му закачиш някоя дреха, за друго – не. 

       Докато воювах за достатъчно място в рейса, до мен се добра и контрольора. Беше груб, кльощав и ядосан. Безцеремонно се буташе между хората, вдигнал пачка банкноти и кочан билети във въздуха, сновеше безспирно напред-назад между изпънатите, сбити тела и стриктно не пропускаше неплатил пътник. Не му беше лесно. Чист героизъм. Та като се добра и до мен така напористо, сбута ми пространството за техниката и аз остро реагирах, като орлица над гнездото си, креснах  че имам камера, да внимава. А той ме изгледа, измери, та се провикна на ядосан английски – ами като ти е тесно, що не си взе такси. И беше в правото си човекът. Само дето не знаеше, че аз тия месеци ги исках да живея като 90% от индийците и това е – инат! Стиснах устни и му се усмихнах.

       След още безчет спирки по пътя и още качващи се хора, които автобуса не знам как поглъщаше непрекъснато, пристигнахме в Панаджи и се запромъквах към вратите постепенно, спирка след спирка. Като реших, че е дошло време за слизане, концентрирах цялата си воля и физическа мощ и щурмувах изхода. Успях да се отскубна и да изскоча от натъпкания автобус, сграбчила и двете си раници. Като се озовах на уличното платно, до някаква бензиностанция беше, помня и той отмина, поотупах се да тръгна, но се оказа, че в напрежението едната ми джапанка е останала без мен. Нищо, винаги има вариант Б - изрових туристическите си обувки от раницата, обух ги и непоколебимо тръгнах да си търся пътя към Старата Гоа.

Малка романтична историйка.

       Реших да поостана в Агонда толкова дълго, колкото, докато ми омръзне море и плаж. Това тихо и спокойно място някак си ми допадна. Непретенциозно някак и естествено. Особено дългият, широк пясъчен бряг, който ти дава вълшебното усещане за безбрежност, топлите води на морето и ех! - тази изключително забавна смесица между индийската традиционна култура и модерният туризъм.

       Тес, моята малка спътница обаче, бе постоянно отегчена. Всъщност тя никога не осъзна какво точно иска. Красиво, едва деветнайсетгодишно французойче, дръзнало да предприеме пътешествие из Индия сам-самичко, работило на няколко места за да си осигури финансиране, но въпреки всичко това, през почти цялото време зеленият и поглед беше някак празен и блуждаещ, без живец, лишен от емоции. Сякаш нищо от околният шарен свят не можеше да я развълнува и събуди. Отвреме-навреме полагаше усилия да излезе от своята меланхолия, щракаше по някоя снимка, гледаше из природата, уж се зарадва на морето, но не – не и с душата си. Единствено нескрит интерес проявяваше към храната. Тогава зеленият и поглед проблясваше,  добиваше  острота и някак одухотворена страст. Прегръщаше към себе си чинията, съсредоточаваше цялото си същество в яденето и примлясвайки шумно с пухкавите си устни, облизвайки ги с език, в някаква скована методичност  поглъщаше цялото количеството, без да спре, докато в чинията догони и последното мъничко зрънце ориз. Едва тогава помръдваше, отпускаше тяло назад, издуваше коремче и хълцаше наситена и удовлетворена. Това бяха истински блаженните моменти от живота и...

       Но по едно време ТОЙ окичи на врата и гирлянд от жълти цветя! Една сутрин слязохме от наколното си жилище и се преместихме в друга колибка – по-шарена, скована върху пясъка на плажа, снабдена с ток, малка веранда и клатушкащ се вентилатор на тавана. Съседната колибка пък бе ресторантче. Нищо излишно – газов котлон и тиган; малко чинии; всеки ден – пресни продукти, без хладилник, та всяка сутрин докарваха лед. С готвач, сервитьор и няколко масички, които ги поставят където си поискаш. По-близо, по-далече от морето, под палмите – на сянка или с чадър, на слънце...  Та пихме една късна вечер на брега на морето, а сервитьорчето бе толкова мило и сладко  момченце, че Тес си остана там, романтично огряна от красивата бяла луна, а аз прагматично се прибрах да спя.

       На другата сутрин, към обяда той се появи изтръпнал от нежни чувства, понесъл този гирлянд от жълти цветя с каквито, тук съм виждала, вярващите окичват храмовете, божествата, къщите, колите си, лодките ... После  дойде с чаша охладено ласси(млечна напитка с плодове), пследва грозде, папая...Няколко дена се занизаха едни подаръци... Последва и класиката из тукашните места – марихуана на плажа. Той очаквано преобрази външността си – смъкна дънки, вмъкна само половината си риза в тях, гелоса коси, сложи слънчеви очила и погледът му се фиксира трескаво  – само и само в Тес.

       Разликата между нейните и неговите сандалите обаче, беше забележителна и бих казала - метафорична: Нейните – купени скъпо, кожени и здрави, макър поизносени и придобили вече вид на пътешественици и неговите евтини, вероятно единствени и с разцъфнали от долнокачествената изкуствена кожа каишки. Но това не беше вече от никакво значение сега, та в будният му поглед прозираше толкова горещо желание и надежда, че може би нейното увлечение ще се окаже по-трайно, че може би тя е шанса му да се измъкне до богатият свят на мечтана Европа?  А може би тя имаше нужда точно от него – някой да забавлява дългите и, отегчени часове в които просто не правеше нищо. Някой да се грижи за нея, да я обсипва с внимание, да и създава приключения, да носи голямата и раница ...Имах усещането, че тя е дошла до Индия, защото просто не е знаела какво друго да прави с живота си по това време.

       Вече почти свършваше шестмесечният престой на Тес в Индия и тя трябваше да отпътува за Ченай, при роднини и от там – обратно за Франция. И дойде и този ден за отпътуване, но... Тес смени посоката... Предният ден, вече видимо загубила отегчението си, с повече ентусиазъм отвсякога ми каза, че сменя маршрута. Момчето напуска работа и отиват първо за няколко дена из купонджийските места на Гоа, а после до родителите му в Момбай. Почувствах така приятна наивността и невинноста на това малко приключение... Зарадва ме тази история... Кой каза, че животът е проза?!

       На сутринта индийчето дойде, почти не стъпващ на земята от щастие, изпипан до последния косъм на старателно разрошената си модна прическа, наметна голямата раница на Тес и аз поисках да ги снимам за спомен. Тутакси, с усмивка захвърли багажа, прегърна момичето и я дари с най-продължителна (колкото да наглася апарата си,обектива и т.н., а аз го правя бавно) страстна и сърдечна целувка, каквато и на филм не бях виждала. После уверено пак наметна голямата раница, хвана обърканата Тес за ръка помахаха ми за довиждане и тръгнаха... В този момент мобилният му телефон звънна и запя с мелодията от „Титаник”...  

 

       

Агонда - малко известното курортно селце на Гоа

Заливът на Агонда се счита за особено духовно място, наситено с положителна енергия. На това място, където реката се влива в морето вярващите се събираха да медитират и изпълняваха някакви специални ритуали, облечени в бели дрехи.

Дървото Джак-фрут и неговите офромни плодове. То е доста разпространено и от тях се приготвят вкусни гозби.

Малка оризова градинка.

Огромен Банян - Бенгалски фикус.

      Поразходихме се с Тес... Цяла сутрин, та чак до следобяда обикаляхме из това курортно селище. Опитвахме се да намерим по-евтина стая едно, и друго да попаднем на по-истинско място. Търсехме нещо по „индийско” , по-автентично. Но всъщност най-реалистична се оказа жегата. Нищо друго... Изглежда,  тъкмо от високата температура така бързо в главите ни почти едновременно узря една и съща мисъл. Само се спогледнахме и „Давай! Да се махаме оттука!”

      Единственото име, споменато от наши познати три сестри американки за тукашните райони, бе Агонда. Малко райско място - както ни го описаха и  към което се насочихме, нарамили големите си раници,  нехаещи изобщо за мокрите си, потни дрехи и тела.

      Съществува един такъв психологически момент: първоначално жегата те смазва, мъчиш се да избягаш от горещината, ходиш под сенките, пиеш вода, мърмориш ядно, влачиш  краката си, кръвта е разпънала цялото ти тяло, всичко по тебе е мокро от потта, но ти продължаваш да живееш, не си се изпарил, минава време, но жегата не свършва, не отминава, няма къде да се спасиш, тя е навсякъде и... мобилизираш се,  почваш даже да тичаш след автобуса, само и само да спре... Просто вече си над тия неща – жежко, тежко, потно и жадно! Свикваш – и колкото по-бързо, толкова по-разумно.

      Стоим на кръстовището на пътя и умуваме по стратегията за наистина съществени неща: как да принудим поне следващият автобус да спре, че един претъпкан вече ни отмина... И като нищо можеха да ни отминават така чак до довечера.

      Тук народът наистина е многочислен и обича да се движи нанякъде, да пътува. А и да не обича, пак е много!

      Но нещата все пак понякога се случват ей така, благоприятно,  докато си живеем на този свят и следващият автобус за наша изненада спря. Не знаем причината, но се оказа полу-празен, което си е чудо.

      И така, от автобус на автобус, от автогара та на друга, след няколко часа разбойничества из превозните средства ни спряха на един червено-прашен кръстопът, срещу бяла достолепна църква с думите – слизайте, тука е! Агонда. Употребих „разбойничества” защото не е никак просто да се справиш с ориентирането из автогарите, разписанията посоките и да откриеш кой автобус за къде пътува. Е, ако знаеш местният език, може и по-лесно да е. А като попиташ (на английски) дори и седящите зад гишетата за тази цел служащи, по-скоро могат да те заблудят, отколкото да те упътят. Но никой никога не казва „Не знам.”  После да успееш да се вмъкнеш в претъпканите автобуси, нарамил багажите си, да си отвоюваш малко местенце, та било то и само за единият ти крак, да се изрепчиш на кондуктура, който се опитва да те оскубе с двойна цена само защото си турист – за това се иска и физическа сила и съобразителност и арогантност. Но пък какво  усещане е дребното удовлетворително щастийце от това, че си се добрал до вътре,  макър и дружно подскачайки по неравният път, защипан плътно о горещите  тела на пътуващите? Вълна от силна, жизнерадостна музика плющи наедно с ветреца през прозорците и пътуването се усеща леко и приятно. Въпреки всичките несгоди от жегата и тъпканицата, нещо весело, леко и закачливо се носи като настроение, без следа от досада, нервеност или раздразнителност. Само музика, подчертано ритмична и сякаш всички духом танцуват...

      Точно това състояние на духа е едно от нещата, които ме удивява у тоя народ. Както обикновено, успяваха да пренебрегват чрез някаква дълбока кротка мъдрост несгодите си. Несгоди, които биха разгневили не, а просто разярили един европеец или друг капризен турист. Те просто предпочитаха доброто, ведро настроение и неизменно широката, бяла, сърдечна,  усмивка.

      Та сменихме последователно няколко автобуса и последният ни изплю от тъпканицата, та на  червеникавото шосе, широко да ни е...

      Поизпънахме дрешки, понаместихме раници и сега – коя от двете посоки на пътя да хванем? Не ни оставиха време да се чудим много – веднага от някъде се появиха и ни наобиколиха  услужливи рикшаджии и агенти на хотели, с един поглед прецениха от кой тип сме и много  набързо ни  упътиха – евтините места  на тук, скъпите – на там. Просто и ясно. Щом обаче тръгнахме пеша към евтините, повечето мъже веднага загубиха интерес и се върнаха кротко към следобедната си сладка дрямка. Все пак двама-трима упорити ни последваха и продълвиха с препоръките си, ама като усетиха инатливият ни отказ от услуги и те набързо се примириха и изчезнаха.

      Днес за Тес целият ден беше особено труден. Снощните романтично изпити бутилчици вино, охладени от нощният бриз на морският бряг, сега реалистично и тежаха на цялото съществото. Стоварихме се с раниците, тя – вече в крайна немощ -  на сянка пред едно затворено дюкянче и аз останах да чакам тук. На нея се падна жребият да търси квартира, щото знаеше езици. Ако беше като мен и не знаеше, щеше да си седи под сянката а да ходя аз... Ето едно предимство да не знаеш език. И тя, горката, се затътри с таз отрязана глава, да се пазари за нещо, където да спим.

      След масивната снага на голямата бяла достолепна църква, по червеникаво-прашният път, в по-евтината посока се подреждаха все по-нисички и малки къщички, ресторантчета и барачки за живеене. Всичко това  привършваше в дървени бунгала и плетени колибки за туристите. Все подредени край широката плажна дъга на морето.  Едни, примитивно сковани от нещо подобно на пресован картон и после боядисани колибки  тук и други, високо укрепени, наколни, от изплетени рогозки, с прикрепена стълба да се изкачиш до горе. Направата им беше нескопосана, боядисването – също. Но морето и пясъка...

       Наоколо, навсякъде висо-о-о-оки палми и сенчесто, прохладно. По-елементарни и лишени от всичко ненужно места за спане, аз не бях си и представяла дори.

       Най-най накрая, на редицата на дългият поне два километра плаж, Тес, с последни сили и добър късмет бе успяла да намери места. Поведе ме, почти останала без тяло, само дух в зелените и очи...

      Колибката бе наистина невероятна. Разположена на плажа, съвсем в края на залива, дето реката се влива в морето, между стари палмови дървета. Цялата от изплетена рогозка, издигната високо, върху четири здрави кола. Изкачихме се по привързаната дървена стълба на миниатюрната тераска, достатъчна колкото да се сместим с Тес, сгънати. Но не чак толкова, че вечерта да не можем да изпием бирата си там.

      Закрита част с едно по-широчко легло, застлано с чаршаф (за да се завиеш, трябва да си носиш нещо раницата; аз си носех през цялото пътуване един голям многофункционален памучен шал) и най-необходимото – мрежа против комари. Мъничка масичка до него и тясна пътечка колкото за достъп. Едвам си сбутахме раниците вътре. Но се почувствах като в детството... Точно само толкова, колкото ти трябва на това райско място, да усетиш несмущаван великата хармония на природата дирижираща живота ти.

      Заспахме бързо, изтощени от дългият ден, oтнесени в монотонният шум на вълните и вятъра.

      На сутринта, понеже и двете бяхме твърде своенравни, се запътихме да обследваме местността, всеки самостоятелно. И след това нямаше как да обменим мнения и да разказваме една на друга, поради езикова бариера. Но ние просто си помагахме из тежкото пътуване и мълчаливо спазвахме дистанция.

      А Агонда се оказа доста интересно място. Красиво разположено рибарско селище, както вече обясних, по брега на обширен тих залив, в края на който спокойна река щедро разстилаше водите си в езеро, преди да се влее в морето. Макър че беше сухият сезон, растителността бе избуяла, но леко съсухрена. Свежестта на водата раздвижваше въздуха, а сенките на високите палми правеха жегата съвсем поносима. Това закътано малко селце, очевидно от неотдавна, опитваше да се превърне в посещаван курорт, като близкият Палолем, например. И витаеше един особен чар в живота му,  омесен от наивността на невежият, лукавството на примитивния и първичността на простодушният.

      От „скъпата” през „евтината” част се простираше  само един и същи път: асфалтиран донякъде и преминаващ в червено-прашен от средата натам. Накипрените къщички и елегантно оформени ниски вилни сгради за по-претенциозни туристи в едната част и семпли дървени бунгала  и колибки от рогозка за любителите на дивото в другата. Измежду тях, плажни барове и ресторанти от най-разнообразни категории – според частта, в която се разполагаха. Домовете на местните бяха  малобройни и бедни. От тях се долавяше автентичният дух на местният бит. Основно са се прехранвали с риболов, докато не ги е връхлетял провокативният, модерен дух на туризма. И сега по-заможни индийци бяха застроили „по-луксозната” част и покрай тях по-обикновените местни се опитваха да припечелват.

      Няма да разказвам за спретнатите, лустросани ресторанти, вили и къщи в кичозен източен и всякакъв стил. Това е ясно – като навсякъде по света – микс от служебни усмивки, сервилно държание и капризни туристи. Всеки се грижи за себе си и спазва установените за този бизнес правила. Тук обикновено идваха англичани, французи и руснаци, които, естествено трудно преглъщат местните гозби, та за това храната и напитките на повечето места бяха като за тях. Уиски, водка, вино и коктейли, спагети, лазаня, салата и барбекю. Не липсваше китайската и тайландска кухня.  И фантастично скъпа лангуста, сервирана на плажа вечер,  върху романтично осветена от мъждукащи свещички маса. Като на реклама! Само че накрая всички се напиваха до безсъзнание и това оставаше буквално една от безпаметните им нощи...

      Любопитството ми по-скоро будеха останалите, явно местни, самородно закрепили своите малки търговийки из улицата, неумело опитвайки се да пригодят своята  естествена, природна същност към едни нови, не съвсем разбираеми за тях закони и правила.

      Едни продаваха пред къщичките си бутилки с бензин. Разнородни, събирани отвсякъде бутилки втора употреба, напълнени с гориво. Наблизо нямаше бензиностанция, но мотори под наем имаше. Други бяха наредили малки щандове със стока, но случваше се продавача да зачезне и да го няма цял следобяд, например. Пък момчето, което продаваше вода, никога нямаше пари за ресто. И случайно се добрах до истината, че всички местни си пият вода от чешмите, но убедително съветват туристите, че не – никога не трябва да пият друга вода, освен бутилирана. Пет-литровите бутилки които продаваха обаче бяха многократна употреба и то много-многократна. С каква ли по-различна вода ги пълнеха, съмнявам се! След около две седмици, като случайно разкрих дребната измама от която се печелеха добри пари, намерих чешмата и започнах да си пия от там. Наливах си и аз бутилки. Дълго време пих, около месец след това и нищо неприятно не ми се случи. И тук мога да спомена за водата в Индия, почерпано от собствен опит. Пиех вода от всякъде, откъдето пият индийците. Дори пийнах и от огромният, свещен за сикхите басейн около Golden Temple. Ядох от местата от които те ядат. Само веднъж получих стомашно смущение за тия девет месеца, дето се скитах къде ли не. Но един обикновен индийски доктор ми предписа три хапченца и веднага се оправих. Това е моят опит. Може и късмет да е...  

      А една късна привечер както си вечерях, в сумрака на ресторантските свещи, на нивото на очите ми изведнъж изплуваха старнни миниатюрни бели гащички, плътно пристегнали очевидно мъжки слабини. Застинах от изненада, повдигнах смутено очи – гледам - хазяинът ми: опечен жив дядка около седемдесетте, дошъл да си получи наемът. Безгрижно усмихнат и благоразположен както обикновено, белнал зъби в тъмното, обясни, че отвал да спи та наминал, да не го търся утре пак. Разгледах го с нескрито любопитство, този път без всякакво смущение. Вече знаех, че това не би го притеснило. Такъв модел гащенца не бях виждала и по музеите. Облеклото беше твърде екзотично за всеки съвременен вкус: наметнал излиняла къса ризка на раменете си а по надолу голотата му прикриваше всъщност съвсем миниатюрно парченце плат, колкото носна кърпичка, ако и да не беше, завързана в два възела на ханша, като заешки уши, непокорно стърчщи от двете му старни.

      Ресторантчето пък беше на дъщеря му – две сбутани масички и винаги различна храна – под едно и също наименование. Но приготвена в зависимост от наличните продукти. Във всички случаи си сюрпризиран – винаги ядеш не това, което очакваш. Или: ако вчера пан-кейкът ти е бил голям, а тази сутрин малък и с по-различен на вкус, така е, защото не е имало достатъчно яйца днес. Ако вчера си случил и си пил бананов шейк от банан, днес ще пиеш бананов шейк от папая, защото бананите са свършили. Тъкмо това е „сензацията” на заведението. Едни роптаеха и претендираха за техните си „клиентски” права –  но мен това  ме очароваше – забавлявах се от недоумението изписано и по лицето на госта, и по лицето на домакинята! Ами старата изтъркана евтина мушама с разновидните чаши...  Туристът обикновено си има тертип: като не получи очакваното, започва леко нервно да си търси правата, подредил ги според собствените си разбирания, но отсреща цъфва недоумяващо, неизменната усмивка, опитваща се да си изясни, този богат бял зачервен чужденец е ядосан.

      Но пък дъщерята по своему „вербуваше” клиенти. И още как! В началото, минути след като се настаних в стаята под наем от баща и,  дойде да ревизира. По-скоро вещите; прегледа обстойно багажа ми, в който, разочаровано установи, че няма нищо интересно,  но спря любопитният си поглед на лап-топа ми, и попита – „а-а-а, това скъпо ли е?” казах – „не”, небрежно, опитвайки се да омаловажа разликата в материалното ни благосъстояние, но жената директно добави, на сериозно:  – ами като си тръгнеш, можеш да го оставиш тогава. Смотулевих нещо, като че ми е необходим за останалата част от пътуването и не мога. А тя само повдигна рамене от сорта „ твоя работа” и после накратко с категоричен тон додаде – „Брекфаст –лънч – при мене!” И подкрепи думите си с жест, та да е сигурно.  Всеки път като минавах от там (нали пътят беше само един) всеки път изпитвах  някакво смътно чувство на вина, че или не съм гладна или отивах да опитвам и друга храна. Понякога посядах там, но никога не изпитах неприятно чувство. Просто това си беше нейният начин...

      Един ден се залутах надолу по пътя, привлечена от странна гледка. Три огромни, високи, оголени от шума дървета изглеждаха необичайнио окичени с някакви черни, с неопределена форма  неща. Приближих, какво ли беше това?

      Огромни прилепи. Колкото кокошки, нависнали по всички клони на дърветата. С оранжево-червеникавата козинка, изпъкналите като копчета  черни очи и остра муцунка, завършваща с черно носле, досущ приличаха на летящи лисици, както и разбрах в последствие ги именуват Fox bat. Интересни зверчета – денем висяха по тези дървета като си ветрееха с едното крило в жегата, а вечер цялото огромно ято отлиташе за богата вечеря. Защото тук впечатляващо изобилие от живот изпълваше всяка хранителна верига. А местни момчета отвреме-навреме хвърляха камъни на високо, та уплашените животни се разхвърчаваха  за радост на зрителя и допълнителна атракция на туристическите фотоапарати и камери.

      Под тия дървета, съвсем, съвсем накрая на селището по едно време изникна ново място за хранене. Не мога да го нарека по друг начин. Нещо като по-обширна палатка изградена със стени от тънка избеляла тъкан и състояща се от две помещения. Всичко покрито пак с хоризонтално платно, оцвъкано от прилепите. Едното помещение бе за клиентите. Вътре наредени паянтови стари четвъртити пластмасови масички, застлани с поразнищени басмени покривки просто колкото да закрият овехтялата материя. Около тях – миниатюрни неудобни столчета, без облегалка, разбира се. В дъното – малка порцеланова мивка, закрепена едвам на колчета и с пластмасова тръба отвеждаща водата само до след сцепената платнена  „стена”. До нея – бидонче с вода – да си измиеш ръцете.

      Другото, по малко помещение, служеше за спалня през ноща и кухня през деня. Един ден отидох малко по-рано от обедното 12 и любопитно наврях глава през „бара”. Т.е. огледах по обстойно „тяхната” част. „Пода” беше настлан с пясък, очевидно донесен от близкият плаж. Таткото тъкмо навиваше двата тънки дюшека служещи за спане, а две малки немирни дечица, сънено още, потъркваха очи. Прост газов котлон на четири метални крака и неголям очернен тиган служеха за „оборудване” на кухнята. Забелязах и няколко тенджери, един черпак и традиционните универсални алпака чинии за клиентите. За пиене имаше, но не винаги, само газирана вода.

      Весела, топла, едра усмихната жена с дълга здрава лъскава черна плитка преметната през рамо ме посрещна още щом надникнах. Тя излъчваше толкова доброта и чистосърдечност, колкото никога не бях се и помисляла, че може да съществува на този свят. Сякаш тази усмивка никога не слиза от одухотвореното и смугло лице. Толкова красиво!

      Тук можеше да си поръчаш просто обяд. Ястие без риба – за вегетарианци или с парче риба – за  желаещите. Изборът имаше само между  питка „чапати”, или  ориз или и с двете. Цените  бяха само две, написани на ръка върху лист хартия, закачен над преградата между двете помещения. Всъщност там, където си поръчваш.  Виждаш какво има по тенджерите, посочваш си от кое да ти сипят, а чапатито го приготвя на момента и рибата – също. Вкусно и просто. Няма хладилник, няма замразени храни и санитарни органи! Едно индийско семейство храни другите и себе си. Обичам да идвам тук, най-вече заради усещането точно на тази духовна благост и почти домашен уют. И заради мелодийката, която си тананикаше обикновено жената, докато ти наглася блюдото.

      Точно по същото време първо мина момчето със сладоледа и звънеца. Така продаваха сладолед тук - на велосипеда, отзад, в здраво закрепена дървена кутия отвътре облицована със стиропор. Цял ден момчето въртеше педали из жегата, плувнало в пот, дрънчеше със звънеца и подвикваше отвреме-навреме. Този сладолед беше само за местните – евтин, на клечка, с нескопосана шоколадова глазура вследствие от разтопяванията, без никаква шарена опаковка. Този факт точно на това туристическо място утежняваше продажбите, но няма значение – кльощавото момче неуморно пътуваше.

      Та като чуха момчето, децата в колибката веднага се оживиха и с ясни молещи гласчета занареждаха и задърпаха майка си за сарито, че искат и те сладичко. Тя ги погледна мило, даде знак на момчето, то приближи, отвори кутията си и подаде един сладолед. Доволни и подскачащи, двете близваха с езичета примлясвайки от ледената свежест и се въртяха от щастие...

      Малко след това минаха две момичета, размахвайки някакъв документ с печати и снимка и се спряха за момент, обяснявайки нещо.  Не бе трудно да разбера, че става дума за пари. Дори не ги остави да се доизкажат, бащата ядно, грубо махна с ръка за да си тръгнат и те, усетили откритата враждебност прибраха набързо листа си и продължиха напред. Но само няколко секунди и мъжът рязко смекчи израженето на лицето си и подвикна отново подире им, от което те се върнаха обратно и заговориха по-спокойно. Обясниха нещо, показаха отново документа, мъжът го взе в ръце, внимателно разчете съдържанието, обърна се, отвори мукавената кутия от под „тезгяха” и им подаде няколко банкноти. Момичетата се усмихнаха, събраха длани пред гърдите си, поклониха се в знак на благодарност и си тръгнаха...

      След няма и десетина дена обаче, когато една сутрин отидих натам,  от моята любима семейна кухня бяха останали само следите от златистият разстлан  пясък...                                 

Това са красивите просто боядисани дървени бунгала, разположени в по-курортната част на селището.

В края на залива се събираха истинските пътешественици от цял свят. С пригодените си и за пътуване, и за живеене превозни средства отсядаха за няколко дена и продълължаваха нанякъде.

Местните жени събираха изсъхнали клони и така си ги носеха до в къщи. И не само клоните, а всичко що е за носене в Индия, се слага на главата и то предимно жените. 

Една от местните атрактивни  "дами" - облечена  не случайно с тази дреха, обшита с огледала  по цял ден обикаляше да събира празни пластмасови изделия и междувременно щом някой турист насочи любопитен фотоапарат, хоп - 10 рупии беше цената. 

Местен мъж събира кокосово мляко

Ученички.

Жена суши житото в двора си и го пази от пилци.

Това са хора от най-ниската каста в Индия. Те настилат камъни по пътищата. Сигурно беше над 50 градуса на слънце и работеха тук - мъжете с чукове разбиваха камъните а жените ги нареждаха. Отстрани изглеждаше, сякаш работеха за забавление, без да обръщат особено внимание на дейността си. И щом ние (две европейки) изневиделица се появихме на пътя и се спряхме, настъпи голямото оживление. Веднага захвърлиха чуковете, наобиколиха ни, разгледаха ни, опипаха ни, посмяхме се ама от сърце, потанцувахме, залепиха ни по една лъскава точка на челата (тъй като нямаха друго, а много искаха да ни подарят по нещо, свалиха си техните точки) и ни изпратиха по-живо, по-здраво.

За това, сега като слушам икономическите новини, че Индия имала не знам какъв си много висок ръст - това се съобщава като голямо постижение, но знам, че всъщност не е. И когато си спомням за тия човечни,  чисти духом хора, вярвам че тяхното е.   

Типична местна къщичка край пътя.

Игрище за крикет.

Хиндуистки храм.

Както описвам, мястото не прилягаше съвсем по стандартите на туристическата индустрия и крави се разхождаха навсякъде. Най-спокойно се чувстваха по време на сутрешната си разходка  из плажа, но тук се развихри сериозна яростана борба между няколко бика...