Въпреки че Лалита /собственичката на фермата/ държеше свободата ни под контрол, един ден аз тръгнах… Необяснимо защо, но успяваше да овладее свобододействието чрез трите класически метода: боязън, страх, комфорт, удобство и изкусни манипулативни трикове, когато е необходимо. Използуваше непознатото, за да внуши колко може да е опасна разходката наоколо из поляните. Или пък, как би било неразумно да се общува самостоятелно с местните селяни /които били почти диваци/. И че е непосилно да се справиш с едно изморително, несигурно, дълго пътуване – първо три километра пеша сред джунглата, после в града, където мюсюлманите били обсебени от омраза към друговерците, а особено към чужденците…Разказваше за конкретни случаи и размирни събития. И като един истински загрижен за стадото си диктатор, развозваше всички желаещи с колата си - на пазар, на шивач, лекар или който където имаше нужда. Но под надзор - ръководен, напътстван, съветван и сплашван, когато се налага. Веднъж и аз отидох с нея, та освен другите правила, загрижено бях посъветвана, да не се зазяпвам и по хората, защото можело да доведе до неприятности. Ядосано предупреди, да не създавам проблеми и пак подчерта, че местните не приемали особено добронамерено чужденците и т.н.
От тогава поставих под съмнение нейната „доброжелателност”. Умело започнах да се преструвам, че не разбирам много от английските думи, да повдигам безпомощно рамене и да гледам недоумяващо, когато се опитва да ме омотае за нещо. Като мимикрията при животните. Така елегантно отвоювах независимостта да скитам там, където реша съвсем свободно!
Една сутрин, рано, рано се измъкнах от фермата и поех из прашния междуселски път. След около час и нещо, той ме отведе право до спирката на главното асфалтово шосе. Застанах да чакам автобус. Отивам в Чандрапур. Стоя търпеливо. Часове... Стърчах на автобусната спирка вече почти три часа и никой автобус не спря. Но не се изнервям, не губя надежда, някакак убедена, че все нещо ще се спре. Не знам защо, а и не се питам дори... Но продължих да чакам все така упорито, че на хората от отсрещната малка колиба, чак им дотегна. Стопанинът, който вече цяла сутрин се размотаваше с втъкната в устата си четка за зъби, влизаше, излизаше, обикаляше, нещо се размотаваше и току погледне към мен, да се увери, че не помръдвам! По едно време помаха, помаха с ръка, та ме повика. Пред колибата му бе спрял мъж с мотор, на средна възраст – приличаше на куриер с чанта за документи. Сигурно е бил такъв, но това няма значение, защото всъщност двамата ме убедиха да се кача на мотора, та добрият човек ме стовари близо до центъра на града. Минах по големият мост, откъдето снимах тази оживена жп-гара.
|