Тази вечер Годи, една от братовчедките, нацупи капризно устни и с почти-категоричен тон ме замоли да отида утре в нейното училище. Вече съзнавах искренното любопитство и дори се зарадвах, защото и моето не бе по-малко. С удоволствие се приготвих да видя индийското селско училище, събрало децата от района. Нагласих фотоапарата си и нетърпеливо зачаках да се съмне...
Както всяка сутрин, пихме чай около огнището и към девет часа, момичето дойде да ме вземе. Тя и нейната сестра бяха облечени в спретнати и чисти училищни униформи – светлосин сут, бял шалвар и шал, преметнат през раменете.
Тъкмо станах и на една от външните врати пак застана оня просяк, дето през три-четири дена, редовно наминаваше. Младо, високо, зеленооко, красиво момче. Дрехите му – прибрани и светли, без петънце по тях. Винаги сутрин, в ръката с тояжка, преметнал бяла торба през рамо, заставаше тихо на прага. Мълчеше и дума не казваше... Субита ставаше, загребваше малка купичка от брашното и я сипваше в торбата му. Жената от другото огнище правеше същото.
Веднъж попитах за този сутрешен ритуал; защо момчето проси, като изглежда напълно здраво и може да работи. „ Да, така е. Но неговите родители също са просяци а това е традиция”. И въпреки, че не бяха много положително настроени към мързелуването на младежа, винаги му сипваха от брашното в торбата. Без никой никога дума да каже!
Тръгнахме трите, първо из криволичещите пътечки по полските межди, после - по кафявия прашен друм към селото. И наоколо зелено, зелено, само крехки поникнали стръкчета ярко-зелено. Слънцето огряваше оживеното поле и в лъчите му проблясваха като фонтани, водните струи на пръскачките.
По пътя заобиколихме няколко отделни къщурки, пръснати из полето. Пред всяка имаше керемидено-кафяво дворче, с навързани поне две-три черни рогати биволици, по някоя кравка, козичка и техните малки. По навътре, ма-а-алко на височко, току пред прага на вратите, на най - равното място, бяха разположени по две-три дървени, оплетени в конопена сплитка легла. Тук-таме се виждаха и полегнали на сянката мъже.
Така вървим, мълчим и приятелската усмивка е единственото и приятно контактуване в разходката. Безмислена човешка реч не нарушава хармоничното спокойно сладкогласие на птици, очаровани от свежото утро. Почувствах се добре от това, че не знам хинди.
Така навлязохме в селото, което преди няколко дена предположих, че е изоставено. Погледът ми, изненадан, веднага избяга встрани. Съзрях три красиви, бляскави синъозелени пауна, наперени, пристъпящи бавно, усърдно да ровят из бунището.
Постепенно пътят из селото се напълни с групи деца - по-големи и съвсем малки – от всички възрасти. Светло-синя ризка и кафяв панталон – това пък е ученическата униформа на момченцата. Черните косички – изрядно подстригани и грижливо сресани на една страна, завършваха спретнатият им, прилежен вид. Всички те, нарамили еднаквите си чанти, забързано крачеха към училището.
Жени в яркоцветни сарита носеха към вкъщи сребристите си съдове с вода. Смугъл дядо с посивяла коса и бяла дреха, скръстил нозе на малко ниско столче пред двора, пушеше първата си дълга сутрешна лула. Наобиколени от боси, полуоблечени малчугани, млади булки сновяха пъргаво из дворовете около животните.
Живот ясен, прост и естествен.Традиции, наследявани от много поколения преди. В този район, в малките селца почти нищо не се променя. Хората живеят и работят така, както са го правели дедите им.
Вървейки през селото, успях да поразгледам набързо дворовете и къщите им. То се оказа доста живо, пълно с малки и големи деца.
Наистина, повечето къщички са си със землян под и само няколко оплетени легла върху него. Излъсканите съдовете за готвене, за мляко и за вода се припичаха наредени навън, на двора в близост до огнището. Също някакви чашки за чай и тавите за хранене. Едните дрехи са на гърба им, а другите преметнати върху оградата или близките храсти. Въобще не се вълнуват да имат от последната колекция на MANGO и манекенките с кравешки или котешки очи. Тук добитъка живее почти заедно с хората, а токьт идва рядко и служи само за осветление.Водата се добива с ръчни помпи. Но земята е плодородна, а животните дават достатъчно мляко. През зимата денят е слънчев и топъл. Вечер слагат в огъня сушена тор от животните и това е напълно достатъчно.Увиват си главите с шалове, слагат шапчици на децата, но ходят боси или с джапанки и сандали. И заглеждат топлите ми туристически обувки и гологлавата фигура.
Лицата на селяните са кротки, ведри и усмихнати. В животът им е непознато вечното препускане към нещо повече и нещо по-голямо. Денят им е спокоен, достатъчен за всичко необходимо, което трябва да
се свърши.
Пристигнахме в училищния двор. Висока масивна ограда, боядисана в бяло обграждаше широко пространство, настлано с пясък. Големи, стари дървета хвърляха приятна сянка, а под тях имаше няколко пейки. В средата на двора, на централно място се издигаше кокетен, спретнато поддържан малък храм.
Аз и двете момичета влязохме през отворената масивна метална порта и се запътихме към класните стаи в дъното. Първо усетих отвсякъде да се забиват в мен леко свити, боязливи и дискретни погледи, но мълвата бързо се разнесе и нетърпеливият детски интерес взе връх. Ученици от всички възрасти изведнъж спонтанно се разтичаха и скупчиха наоколо ми, гледайки с разширени от почуда очи. В желанието си да виждат по-добре, децата се блъскаха, прииждаха отвсякъде, а кръгът застрашително се стесняваше. Вече не се смущавах. Разбирах ги. Стоях търпеливо да ме разгледат, като музеен експонат и се усмихвах възможно най-приветливо. Исках да изглеждам по-ДОБРА и мила. Усетих се, че малко ми е трудно да го постигна. След толкова години бях забравила . . .
