събота, 1 май 2010 г.

КАФЯВИЯТ ПЪТ ИЗ ПОЛЕТО...



Тази вечер Годи, една от братовчедките, нацупи капризно устни и с почти-категоричен тон ме замоли да отида утре в нейното училище. Вече съзнавах искренното любопитство и дори се зарадвах, защото и моето не бе по-малко. С удоволствие се приготвих да видя индийското селско училище, събрало децата от района. Нагласих фотоапарата си и нетърпеливо зачаках да се съмне...
Както всяка сутрин, пихме чай около огнището и към девет часа, момичето дойде да ме вземе. Тя и нейната сестра бяха облечени в спретнати и чисти училищни униформи – светлосин сут, бял шалвар и шал, преметнат през раменете.
Тъкмо станах и на една от външните врати пак застана оня просяк, дето през три-четири дена, редовно наминаваше. Младо, високо, зеленооко, красиво момче. Дрехите му – прибрани и светли, без петънце по тях. Винаги сутрин, в ръката с тояжка, преметнал бяла торба през рамо, заставаше тихо на прага. Мълчеше и дума не казваше... Субита ставаше, загребваше малка купичка от брашното и я сипваше в торбата му. Жената от другото огнище правеше същото.
Веднъж попитах за този сутрешен ритуал; защо момчето проси, като изглежда напълно здраво и може да работи. „ Да, така е. Но неговите родители също са просяци а това е традиция”. И въпреки, че не бяха много положително настроени към мързелуването на младежа, винаги му сипваха от брашното в торбата. Без никой никога дума да каже!


Тръгнахме трите, първо из криволичещите пътечки по полските межди, после - по кафявия прашен друм към селото. И наоколо зелено, зелено, само крехки поникнали стръкчета ярко-зелено. Слънцето огряваше оживеното поле и в лъчите му проблясваха като фонтани, водните струи на пръскачките.

По пътя заобиколихме няколко отделни къщурки, пръснати из полето. Пред всяка имаше керемидено-кафяво дворче, с навързани поне две-три черни рогати биволици, по някоя кравка, козичка и техните малки. По навътре, ма-а-алко на височко, току пред прага на вратите, на най - равното място, бяха разположени по две-три дървени, оплетени в конопена сплитка легла. Тук-таме се виждаха и полегнали на сянката мъже.



Така вървим, мълчим и приятелската усмивка е единственото и приятно контактуване в разходката. Безмислена човешка реч не нарушава хармоничното спокойно сладкогласие на птици, очаровани от свежото утро. Почувствах се добре от това, че не знам хинди.
Така навлязохме в селото, което преди няколко дена предположих, че е изоставено. Погледът ми, изненадан, веднага избяга встрани. Съзрях три красиви, бляскави синъозелени пауна, наперени, пристъпящи бавно, усърдно да ровят из бунището.
Постепенно пътят из селото се напълни с групи деца - по-големи и съвсем малки – от всички възрасти. Светло-синя ризка и кафяв панталон – това пък е ученическата униформа на момченцата. Черните косички – изрядно подстригани и грижливо сресани на една страна, завършваха спретнатият им, прилежен вид. Всички те, нарамили еднаквите си чанти, забързано крачеха към училището.



Жени в яркоцветни сарита носеха към вкъщи сребристите си съдове с вода. Смугъл дядо с посивяла коса и бяла дреха, скръстил нозе на малко ниско столче пред двора, пушеше първата си дълга сутрешна лула. Наобиколени от боси, полуоблечени малчугани, млади булки сновяха пъргаво из дворовете около животните.



Живот ясен, прост и естествен.Традиции, наследявани от много поколения преди. В този район, в малките селца почти нищо не се променя. Хората живеят и работят така, както са го правели дедите им.

Вървейки през селото, успях да поразгледам набързо дворовете и къщите им. То се оказа доста живо, пълно с малки и големи деца.
Наистина, повечето къщички са си със землян под и само няколко оплетени легла върху него. Излъсканите съдовете за готвене, за мляко и за вода се припичаха наредени навън, на двора в близост до огнището. Също някакви чашки за чай и тавите за хранене. Едните дрехи са на гърба им, а другите преметнати върху оградата или близките храсти. Въобще не се вълнуват да имат от последната колекция на MANGO и манекенките с кравешки или котешки очи. Тук добитъка живее почти заедно с хората, а токьт идва рядко и служи само за осветление.Водата се добива с ръчни помпи. Но земята е плодородна, а животните дават достатъчно мляко. През зимата денят е слънчев и топъл. Вечер слагат в огъня сушена тор от животните и това е напълно достатъчно.Увиват си главите с шалове, слагат шапчици на децата, но ходят боси или с джапанки и сандали. И заглеждат топлите ми туристически обувки и гологлавата фигура.

Лицата на селяните са кротки, ведри и усмихнати. В животът им е непознато вечното препускане към нещо повече и нещо по-голямо. Денят им е спокоен, достатъчен за всичко необходимо, което трябва да 
се свърши.














Пристигнахме в училищния двор. Висока масивна ограда, боядисана в бяло обграждаше широко пространство, настлано с пясък. Големи, стари дървета хвърляха приятна сянка, а под тях имаше няколко пейки. В средата на двора, на централно място се издигаше кокетен, спретнато поддържан малък храм.
Аз и двете момичета влязохме през отворената масивна метална порта и се запътихме към класните стаи в дъното. Първо усетих отвсякъде да се забиват в мен леко свити, боязливи и дискретни погледи, но мълвата бързо се разнесе и нетърпеливият детски интерес взе връх. Ученици от всички възрасти изведнъж спонтанно се разтичаха и скупчиха наоколо ми, гледайки с разширени от почуда очи. В желанието си да виждат по-добре, децата се блъскаха, прииждаха отвсякъде, а кръгът застрашително се стесняваше. Вече не се смущавах. Разбирах ги. Стоях търпеливо да ме разгледат, като музеен експонат и се усмихвах възможно най-приветливо. Исках да изглеждам по-ДОБРА и мила. Усетих се, че малко ми е трудно да го постигна. След толкова години бях забравила . . .































неделя, 25 април 2010 г.

СЕМЕЙСТВОТО И БУЛКИТЕ




Като реших да остана, трябваше да се приспособявам.
Пет дена обаче не събрах кураж да се изкъпя със студена вода в банята с кофа,
както правеха всички жени.
Пет дена не си смених връхните дрехи, за да придобият подобен на техните вид
и да не блестя чак толкова.
Поне седях на стол, но в скута си внимателно закрепях тавичката с чапати и купичка люта гозба.
Всички се хранеха с ръце и аз също успявах . Обаче - те само с дясната, а аз едва се справях и то помагайки си и с лявата ръка.
И тъй като не знаех кое е прието за добро държание и кое не – първите дни кротувах,мирувах,
повече наблюдавах, по-малко шавах, за да мога да се ориентирам...
Всичките ми притеснения и вълнения се оказаха неоснователни.
Сега дори се срамувам от това, че съвсем грубо, несъзнателно омешах материалната оскъдица на
бита с духвността и съзнанието на хората.Отношението им бе чистосърдечно и добронамерено.
Любопитството в начало си беше съвсем естественото, заложено в човешката природа,
но у тях не бе прието да се прикрива.
Можех да вляза в която искам стая и свободно да разглеждам каквото ми хрумне.
Нищо не се заключваше, освен кухнята заради котките.
Братовчедките от другата фамилия не мирясаха, докато не се съгласих да ме отведат и
покажат тяхната част от къщата.
Навсякъде чисто, пометено и с малко основно необходими вещи – няколко легла,
ракла за дрехи, масичка, съдовете в кухнята и огнище. Това е всичко.
Тук живееха петте сестри и две по-малки братчета с родителите си.
Като най-впечатляващо украшение в дома, бе натруфено орнаментирана с разноцветни
завъртулки пластмасова поставка - портрет на Кришна.
Децата с гордост включиха да демонстрират вълшебната красота на разноцветните
мигащи лампички, и съпровождащата провлечена монотонна мелодийка.Тогава седнахме,
вгледах се и се заслушах...
Наистина беше очарователно...
След като ме разведоха из всичките стаи в дома си, излязохме отвън, сложиха ме на
стола за гости и поднесоха чашка чай.
Децата доволни, оживено бърбореха помежду си и аз разглеждах с интерес красиво
изрисуваните, къносани длани на най-голямата сестра.
А майка им току се завъртя, та се разрови из накамарените до стената купчини царевичак и
извади от там малка бутилчица индийски ром да ме почерпи.
Не съм сигурна че е само за гости-чужденци...

На втория-третия ден започнах да се убеждавам все повече в тяхнато безкористно
гостоприемство и доверчиво извадих лаптопа си от раницата.
Малчуганите, любопитни, не се отделяха от мен и бързо разпространиха новината.
Изведнъж в стаята ми се насъбраха всичките налични жени и момичета от двете фамилии.
Скупчиха се зад гърба ми и настояха да показвам снимки - на семейството, приятелите,
празниците и пейзажи от България.
Наблюдаваха съсредоточено и с жив интерес, а отвреме-навреме питаха с по една-две
думички и аз отговарях по същия начин. Обаче да призная, колкото успях, цензурирах шоуто.
Особенно след реакциите и възклицанията, когато видяха безобидна снимка на Коце – прегърнал
здраво две чужди булки. Това за тях беше неприемливо.
Казаха, че е недопустимо да докосваш свободно чужда жена.
Едва сега намерих обяснение, защо оня стреснат, изпънат младеж, дето ме посрещна, не ми
помогна с раниците.
Така и никога не се осмелих да покажа снимки от нашенските партита.
Като приключихме, на свой ред Мина и Субита наизвадиха своите сватбени албуми.
Някога оформени луксозно, с подвързани страници, в малко куфарче от червена кадифена хартия,
сега бяха попридобили леко парцалив вид от многократно немарливо разгръщане.
За индийците женитбата е най-важното събитие в живота
 Вторият въпрос, след като те попитат

за името ти е женен ли си? Почти няма разводи. Тук женитбата е грижа и дело на родителите и по-специално на бащата. Дъщерите и синовете естествено приемат избора на своите родители за най-добър.
Един ден Субита разказа за традициите им: Когато нейният баща научил, че голямата дъщеря има кандидат-жених, той първо разпитал за семейството му.
И тъй като родният дом на сестрите е на около 600км от тук, дошъл със свои приятели,
наобиколили района и внимателно проучили рода, поразпитали и съседите, с добро име ли се
ползува той.
Докато се уверил, че момчето е от добра, подходяща фамилия.
Едва тогава се съгласил да приеме бащата, сина и роднините им, да преговарят за сватба.
След дълга подготовка, следва традиционна церемония – взимане на булка, даване на дарове и
пари , много-много гости и два-три дена ядене, музика и танци.
Булката е облечена в най-красивото сари, което семейството може да си позволи.
Сватбените сарита могат да се купят и за 6000 Rs но видях и за над 20 000 Rs.
Това е приказно разкошна, ръчно бродирана и богато везана с камъни дреха, изтъкана от
най-фина коприна за най-тържествения ден в живота на жената.
Обикновено майсторите влагат месеци ръчен труд за изработването на едно такова сари.
На този ден обкичват булката и с цялото семейно злато, предавано и добавяно през поколенията.
На този ден тя е принцесата, а „принцът” наистина пристига според обичая на бял кон за нея.
Отвежда я в къщи и започват пищните тържества подчинени на определени ритуали .
Тук с около 500-600 гости.


Така омъжили по-голямата сестра за по-големият брат, а след около година вече решението
било по-лесно. И сега живеят задружно двамата братя, с двете сестри.






В голямото семейство видимо цареше разбирателство и ред, поддържан ръководен и подчинен по йерархия на бащата. Той взимаше всички решения, той държеше и парите.



Дори ако жената поиска да посети родният си дом, първо трябва да попита съпруга си, а той на свой ред бащата. И тъй като не е прието омъжена жена да пътува сама, налага се или мъжът и да я придружи или обикновено идва един от братята и, да я вземе и после да я върне обратно. „Ама защо, недоумявах , опасно ли е да пътуваш сама?”
Не, не е опасно, просто не е прието.
И се случва твърде рядко дъщерите да се връщат в бащината си къща...



И така в добре поддържан патриархален ред, фамилията живееше спокойно и сговорно.
Сестрите почитаха своите съпрузи, защото това бяха „техните” мъже.
Необичайно за мен бе да наблюдавам как 30-35 годишни мъже се подчиняват и съобразяват
единствено с решенията на баща си.
Като всеки човек озовал се „по право” на трона , той ръководеше с твърда увереност в
непогрешимостта на собствените си възгледи и мироглед.



Малката фабрика за сушени плодове, която беше построил и наследената земя около нея му
даваше достатъчно добри възможности да осигури голямото семейство със стабилен и
уравновесен живот.
Така както са правели вероятно и дедите му.
Живееха скромно, но тук климата позволява целогодишно реколти от зърно и зеленчуци.
Всичко необходимо с което се прехранваше рода.



На другата сутрин братовчедките ме подхванаха за ръцете и ме задърпаха отново към
техния дом - да разгледам и техните снимки. Добре, добре – съгласих се без много кандърми,
защото обикновено бяха толкова упорити, че не ми даваха избор. Пък и сигурно са интересни
снимки от детството им, от училище..с приятели...
Настаниха ме на голямото плетено легло в една от стаите, насядаха и те удобно около мен и
най-малкото момиче донесе същото, облепено с червена кадифена хартия куфарче за снимки,
каквито имаха Мина и Субита...
Отворих го и ...изненада! Еднотипно оформен „ WEDDING day” на първият лист.
Същите елипсовидни, винетирани със стилизирани цветя прозорчета за снимки.
Същите двойки сини делфини и розови пеперуди. Само че от снимките ококорено гледат
малко три-четири годишно момиченце и не много по-голямо момченце. Разгърнах следващите
страница и видях двете деца, накипрени в разкошни празнични мънички дрешки като главни
участници в някаква церемония... Обърнах учуден поглед към момичетата. Какво е това?
Ами сватба! - и занареждаха вкупом – това е нейната сватба. Тя е омъжена, тя е омъжена, тя-също.
За тези трима братя – и сочат към снимките... Та как, изумих се аз, погледнах ги стреснато и
помислих че не съм доразбрала нещо. Най-голямата сестра от тях изглеждаше на не повече от четиринайсет.
И всеки ден си ходеха на училище...
Такава е традицията тук, от векове – обясниха ми момичетата, смеейки се на учудената ми
недоумяваща физиономия.
Когато се намери подходяща партия, церемонията се извършва независимо от годините.
Да, преди няколко години са успели да омъжат трите по-малки сестри, за тримата братя –
все добри момчета, които сега вече работят.
„Булките” обаче живеят при родителите си и ходят на училище докато пораснат
и завършат образованието си. И едва след това заживяват със съпрузите си.
А на двете по-големи каки, сватбите предстояха сега.
Най-голямата сестра, вече приключила с училището, сега ходеше на курс за козметичка.
Похвали ми се и с подарък от бъдещият жених – сватбена гривна с малки бели камъчета.
Събитието предстоеше само след месец.
Другата сега завършваше и гласяха нейната сватба за след два месеца по-късно...
Те очакваха това естествено и задължителено най-значимо събитие в живата си, като
най-важният празник. Това е най-голямото тържество организирано в тяхна чест.