Когато се събудих, беше вече към обяд. Бързо се приготвих, за да не ми избяга денят. Грабнах раницата с техниката. Доста тежко, но не исках да рискувам. Взех картата на Делхи в ръце и напуснах нафталинената миризма на хотела.
Оказа се, че изобщо не можа да ми послужи. На нея липсваха малките улици, а пък на големите улици липсваха табели с имена. Открих приблизително мястото на което съм и поех в посока към най-близкият отбелязан хиндуистки храм. Вървях, вървях, дълго време. Не видях бистро в което можеш да поспреш, да си отпочинеш и да изпиеш едно кафе. Само продавачи на чай, а чаят го пият бързо и на крак. Пък и в такава мръсотия го приготвяха, та не си и помислях да спирам. Упорито продължавах да се взирам ту в картата, ту наоколо, по сградите, по оградите, опитвайки се да захвана все пак някакъв ориентир: улица, място. Забелязах, че на фирмените табели често е отбелязан и адресът. Това ми помагаше, но не много. И когато попаднах на кръгово кръстовище събрало пет-шест булеварда, а на пет от тях наблизо нямаше никаква фирма или сграда, съвсем се оплетох. Реших просто да се помотая наоколо и късмет ще е, ако попадна на нещо интересно.
Мръсно, мръсно, а от прах и тежък въздух слънцето не се вижда, само осветлява деня. Попаднах на шумен и задръстен булевард с няколко платна и още две отгоре му. Не можех да дишам, не можех да чувам добре. Жълт училищен автобус спря и от него се изсипаха група деца, спретнати прилежно в униформа и пригладени с олио черни лъскави коси. Измежду посивели неподдържани сгради проблесна стъклена, огледална, модерна частна клиника. По натам, до нея се нареждаха ниски омотани с безброй кабели, провиснали табели и дрипави рекламни платна администрации и управления. Следваше дълга, разтурена на няколко места тухлена ограда, отдавна предала се на времето и вече не ограждаше нищо. Тротоарът беше твърде тесен за да се разминат двама души и твърде висок.Слизането и качването ми беше с подскачане. Освен това през неголеми разстояния, прекъсван от ниските стени на вонливи мъжки тоалетни, каквито после видях и в други градове на Индия. Трябваше да ги заобикалям от далече. Това са едни места, които никога не се почистват. Без врата. Просто мъжете обръщат гръб на улицата и пикаят в канала. Някъде има и жълто-ръждиви от употреба песоари, които смърдят още по-сълзливо. Сигурно докато ги ползуват, спират дишането си.
Вероятно не избрах подходящ маршрут, та свих по друга широка улица, без тротоар. Тук обаче, хората живееха, върху мястото, където би трябвало да има тротор или поне банкет. Приличаше на дълга махала, разположена в страни, по продължение на целият булевард. Сбутани, гъсто наредени една до друга колиби. Майсторени от всевъзможни материали, намерени и домъкнати от някъде, все още пригодни за направата на заслони. Прогнили, наковани безразборно дъски, ръждиви железа, огънати за подпори, с опънати над тях въжета и непотребни винилови платнища.Ниски полуразрешени тухлени стени, с останали части на прозорец, доизгрдени с шпертплатови парчета и обвити със син найлонов чувал. Малки разкривени барачки от ламарина, накована върху криви дървени греди. Заслони от кашони и хартия, доукрепени с овързани около тях платнища забравили някъде цвета си. От всеки набавен възможен материал е приспособено нещо: За спане, за готвене, дори за малка шлосерска работилничка.
Под схлупен навес от найлон – ръчна шевна машина, а човекът се свил и трака усърдно, улисан в работа. Бръснарничка - с дървен стол и закачено малко счупено огледалце. Миниатюрни
дюкянчета, сковани като кафез за един човек с наредена по пет-шест вида най-необходима стока. Газов котлон, тенджера с дръжка и продавач на чай зад него. Майстор приглася за доизносване стари евтини чехли прегънал се в неговия си квадратен метър и подредил пред себе си ваксаджийското сандъче, да
ги лустроса после.
До него младо момиче грижливо изпича ръбовете на поразнищен от носене, стар мъжки панталон. Отвреме на време размахва около себе си пълната с въглени ютия, за да поддържа температурата.
Жените готвеха на огнища от три камъка.Около тях жилави, слаби, почернели от мърсотия деца тичаха, играеха и се заливаха от смях.
Тук-там измежду купчините с боклук бяха разхвърляни спящи, наметнати само с едно парцаливо чувалче хора.
Това битие така ме цапардоса, че забравих изобщо за фотоапарата си. Очите ми помолиха за малко красота. Най-после трябваше да се добера до храма. Махнах с ръка и до мен веднага спря вело-рикша. Слаб, черен и сбръчкан мъж, ме увери, че знае къде е мястото с картинката, която му показах. Спазарихме набързо цената и аз се метнах на седалката зад гърба му. Тесен, кльощав гръб с излиняла риза.Дребното, недохранено тяло през годините бе успяло да поддържа само мускулите си. Те му служеха да придвижва тежките си товари, от което продължаваше да живее. Поехме направо, по малкото възвишение на булеварда и човекът така се запъна на педалите, че ми се дощя да скоча и да бутам.После сви веднага в ляво и на няколко метра ми посочи храм. Слязох, състрадателно отброих малко повече рупии от спазареното и разгърнах картата. Гледам, гледам, храмът не прилича на този от картинката. Приближих се, попитах и наистина не беше. Обърнах бързо поглед назад, съсухреният мъж с рикшата вече го нямаше...
Съвзех се бързо от дребната измама и изслушах с внимание напътствията – близо е – казаха ми - наляво..., направо..., надясно..., покрай..., наляво... И тръгнах пак по широките агресивни и изнервени булеварди. Нямаше много пешоходци. А чужденци – никакви. И затова непрестанно ми се налагаше да отпращам с ръка спиращите край мен рикши. Налитаха, като оси на мед и аз отпървом им се усмихвах любезно и отговарях кротко и смутено „No, no…”, но после така ми досадиха, че смрачих поглед и само ядосано кимах с ръка за да ги отпъждам.
Вървях, вървях дълго между шумното гъмжило на гонещите се коли от едната страна и грозните, дълго небоядисвани сгради от другата. Подминавах тъжни дървета с листа, израсли в прашно-кафеникавият цвят на града. И крачех, крачех уморено , отнесено и вече не бях сигурна, че ще открия този храм.
До мен неусетно и тиходоближи жълта auto-рикша. Шофьорът приличаше на улегнал мъж, пълничък, на средна възраст. Той не поиска да ме откара до някъде, а попита с какво може да ми помогне. Явно е забелязал, че отдавна се щурам из пътищата нанякъде и подбрал най-подходящият въпрос. Този твърде деликатен нетипичен подход, веднага постави в съмнение неговите добри намерения и аз злобно отвърнах „No!” Той веднага усети моето скептично настроение и започна с нова, умолителна нотка в гласа си, примесена с лека обида от грубото ми отношение: „ Но мадам, аз исках само да ви помогна!” Погледна картата в ръцете ми – „Вие сте в обратна посока, аз мога да ви помогна. Ще платите само 20 рупии! / б.а. това е малка, нищожна сума/ Ето, разбирате, че наистина искам да помогна! Аз съм човек, който обича да прави добро!” И още, и още думи, изречени с кротък, мек и спокоен тон. Подкрепени с красноречиви жестове на ръце, притискани към сърцето и дълбок, топъл, изразителен кафяв поглед. Беше толкова себеотдаен, искрен и артистичен, че аз отстъпих, забавлявайки се. У мен се породи веднага любопитство; поисках да разбера какво точно цели този мъж и как ще разиграе сюжета. Беше талантлив, а освен това влагаше цялото си старание.
***************
