Мъжът усети, че ще поддам и протегна ръце към видимо натежалата ми раница. Е добре, настаних се уморено на седалката зад него, но той не бързаше да тръгне. Обърна се към мен и с дружелюбен тон ме заразпитва. От къде съм, защо съм тук, колко време ще остана, омъжена ли съм, колко деца имам. Все прости, обичайни въпроси, в отговор на които послъгвах нещо. Освен, че искаше да разбере как да ме подхване, той трябваше да спечели и доверието ми. Така, измежду въпросите си към мен, умело вместваше и по няколко думи за себе си. Женен, три деца и нелек, обикновен живот в Делхи... Разговорът придоби приятелски тон, а когато научи достатъчно, започна да ми дава дружески съвети, като за новопристигнал турист в Индия. Препоръча ми да разгледам по-добрите квартали на Делхи и непременно да се отбия в държавното туристическо бюро за безплатни услуги. Там ще ми помогнат с необходимата и достоверна информация за всичко, което ме интересува. Поговорихме си още малко и той потегли.
Наистина завъртя в обратната посока и не след дълго, спряхме пред храма. Същият, когото цял ден търсех. Шофьорът слезе, помогна и на мен, с багажа. Придружи ме до входа, показа къде да събуя обувките си и да вляза. Поблагодарих му и платих наистина само 20 рупии. При все, че няколко пъти повтарях „Bye-bye!” , той ме увери, че ще чака отвън, ако реша нещо друго.
Храмът наиситна ми подейства успокояващо – тих, просторен, светъл и чист. Щом изкачих първите стълби и стъпих на терасата, в първият момент се стъписах. Наоколо - оранжеви пречупени кръстове, малки и големи, вплетени в красиви орнаменти из целият храм. Но веднага осъзнах, че това си е хиндуисткият религиозен символ, който носи щастие, късмет, здраве и го рисуват навсякъде ...
В по-голямата си част постройката се съставляваше от открити хладни мраморни тераси.На различните нива, бели тесни стъпала водеха към няколкото обособени зали за различните богове. Религиозни индийци коленичеха пред тях , отправяха мисленно горещите си молби и след това ги обикаляха по няколко пъти, според ритуала. Божествата гледаха отвисоко, натруфени с богато украсените си дрехи и обещаваха надежда...
Бавно, бавно пристъпях в тишина, по светлите каменни подове, когато банда боси, любопитни, припряни туристи пъргаво нахлуха и разсеяха духовното уединение на святото място...
Това ме върна към действителността, защото аз също трябваше да пътувам утре рано сутринта. От това лутане не ми беше останало време да попитам къде е автогарата за Котпутли.
Моят нов „приятел” се оказа предвидлив. Знаеше, че ще ми потрябва. Когато излязох навън и се запътих към него, той ме посрещна с разбираща и доволна усмивка. Даже веднага отгатна и желанията ми – да изпия едно хубаво кафе в по-добрият квартал на Делхи. Да се отбия в препоръчаното от него туристическо бюро, за да попитам за автогарата и часовете на автобусите утре. За разлика от него, аз още не схващах изгодата му от всичко това. Цената на разходката, която предварително спазарих, беше съвсем нормална и по-скоро ниска.
Включихме се отново в ралито „Из улиците на Делхи”. При всяко спиране той обръщаше глава назад и не престана да разпитва и обяснява. Първо предложи да отидем до „BIG shop” където мога да пия кафе безплатно и да не купувам нищо. Отказах няколко пъти, като му обясних, че не искам да пазарувам. Искам да си платя и да пия хубаво кафе. Въпреки това, по едно време той спря пред вратите на обширни складове за мебели и ми каза:” Ето, тук можем да влезем и да пием безплатно кафе!” Естествено, че се ядосах, но не много. Все пак, играех играта по неговите правила. Аз сега я разучавах. Сигурно ще ми потрябва и за в бъдеще. Но имах право да откажа и го направих, защото нямаше много време за дълги пасове. Завихме обратно и по-натам по пътя, той вметна, че всъщност тук работел неговия чичо и много щял да се зарадва като ме види...
Според приказките на бъбривият ми приятел, вече навлизахме в по-централните части на столицата. Не виждах съществена разлика в благоустройството , освен че наоколо се увеличиха претъпканите с безброй шарени стоки сергии, движението се забави до 10км/ч и пешоходците се смесиха с автомобилите по улицата, а клаксоните не млъкваха.
Този път спря на точното място – държавно туристическо бюро за чужденци.
Влязох, отбелязаха на картата автогарата и адреса. Казаха, че има много автобуси в тази посока и ми дадоха визитката си в случай на нужада.
Излязох, видимо доволна.Казах на моя шофьор, че утре сутрин трябва да съм тук – и показах мястото. „ Как тук, ами това е автогарата за индийци. Тя не за чужденци!” Той скочи от мястото си и седна отзад до мен: „ Но там винаги е претъпкано, няма билети, много е опасно, осбено за туристи. Ще имаш и проблем с багажа. Много лоши хора се навъртат наоколо!” и употреби цялото си красноречие, за да ме убеди колко катастрофално ще е ако стъпя там. И щом лицето ми придоби достатъчно притеснено изражение, подхвърли веднага решението: „ По-добре си вземи такси, няма да струва скъпо, но ще е сигурно. Градът не е толкова далече. Размисли, опасно е – сама бяла жена...” След видяното и преживяно за двата дена в Делхи, не ми трябваха много увещания. Съгласих се с него. И той с готовност се нае да ме откара до познат приятел, в неговата агенция, наблизо, та да ми намери сигурен транспорт.
Добре, да видим как стоят нещата – съгласих се аз и пак потеглихме из неравните централни улици. Скоро спря, слязох но той само ме придружи, представи ме, размениха си няколко думи на непознат за мен език и деликатно излезе да чака отвън в рикшата си.
Помещението беше приятно охладено с климатик и неприятно облепено с черно лъщящо фолио.... Слабият, мустакат служител, енергично разлисти голама карта на областта около Делхи. Той също в подкрепа ме уверяваше, че в Индия е опасно, много опасно чужденец да пътува ей-така, без водач и без превоз. Голям риск, голам риск, хора направо изчезват... След като назовах името, намери градът и веднага се зае да смята – километри, рупии... Като ми каза сумата, се стреснах – първо помислих че не съм разбрала добре и кротко погледнах в дисплея на калкулатора: 6 000 рупии. Това са кажи-речи всичките пари, които имах! „Невъзможно скъпо за мен!” - веднага се възмутих и неговата реакция не закъсня: „Мадам, мадам, това е за хубав, луксозен автомобил с климатик, а и разстоянието не е малко. Колата е сигурна, специално само за вас!” Но като видя, че вече не слушам и отивам към вратата, смени пазарлъка – „ Добре, добре почакайте, сега ще се обадя отново и може да спазарим по-добра цена, ще сменим колата!” набра някакъв номер на телефона си.
Говори, нещо на кратко, после взе химикалката и ми написа 3 000. Не, не! – не се предадох аз, това е много скъпо за мен и аз търся автобус, а не кола” – този път излетях бързо през вратата, а той не се и опита да ме спре.
************************
