Какво да правиш с вечността при ежедневна употреба

       Приятно изненадана от отлично уреденият и организиран транспорт, бързо и лесно се добрах до мястото, където трябваше да отседна тук. Контрастите на всички нива продължаваха да ме учудват. Кварталът беше новозастроен, необичайно чисто поддържанни и  широко асфалтирани улици, с много зеленина. Хотелът се оказа луксозен и „зелен”(не на цвят), което означава – начина му на функциониране следва да е максимално щадящ околната среда и природните ресурси. Храната която се предлага също трябва да  е “Organic food”, което е високо ценено от по-заможните индийци. Останалата огромна част просто трябва да яде нещо.

        По-късно постепенно щях да разбера, че цялата тази „зелена концепция”, както тук, така и на много други места, е нищо друго, освен най-демонстративно развяваната мамка за лов на клиенти. Колкото повече ферми и организации обикалях, толкова по ясно осъзнавах истината. Идеите са за това – да ги прегърнеш и да им се отдадеш. „Зелената идея” е като всички останали идеали – заграбва се като кауза и се използува кой както намери за добре, според собствената си угода и разбиране. Това отново потвърди улегналият ми вече скептицизъм към всякакви сътворени от човечеството идеи въобще. То, ние само такива познаваме.

       Посрещна ме ужасно милата, белолика и oгненокоса французойка Мартина. Тя се представи за  нещо като „дясната ръка” на собственика  Джена Джерам по „зелената концепция” и отговорна за организирането и посрещането на такива пътешестващи съ-идейници, като мен.

       Тук, настанени с друго симпатично германче в приятен апартамент с климатик, трябваше да изчакаме няколко дена, преди да ни откарат в еко-фермата, което бе и целта ни. Тя се славеше с модерно организираното си стопанство за отглеждане на екологично-чисти продукти, което включваше и съвременна напоителна капкова система. Изключителна придобивка, като се имат впредвид дългите сухи месеци тук. Изглеждаше интересно и ние двете бяхме нетърпеливи да видим всичко това... Колко дена ще останем тук обаче, никой не уточни, но хората бяха безкрайно гостоприемни, хотелът – луксозен, представиха ни на персонала в ресторанта и какво повече – чудесна възможност да разгледаме Бангалор. Защо да бързаме? Аз бях придобила известна смиреност, но немкинчето, което се оказа биоложка, бе дошло за само за двайсетина-дневен престой в Индия и бе наистина любопитна да види всичко това. Млечната и кожа порозовяваше красиво от смущение всеки път, когато се натъкваше на абсурдната (според западната култура) липса на каквато и да е организация за време и място. Аз всяка сутрин след закуска  само казвах: „Тръгнала съм да разглеждам града, днес ще ходим ли до фермата?” И Мартина ми отговаряше – отивай, отивай, ако имаш някакъв проблем се обади!”

       Бангалор се оказа наистина огромен, огромен индустриален град, известен още и като един от големите обособени центрове за развитие на информационните технологии. Опасан с широки, относително чисти булеварди, поемащи обаче с усилие интензивният денонощен трафик от коли. Безкрайни пазарни улици претъпкани с каква ли не стока и шарен народ, напъплил отвсякъде – от елегантни, модерно облечени бизнес-дами и господа до рошави, дрипави мръсни деца, натирени от семейството си да просят. Жизнерадостни, кресливи групи ученици, омаяни от настоящето си студенти, важни, сериозни, надути чиновници, отрудени, почернели от слънцето селяни, надошли от някъде по свои си задачи,  отегчени полицаи с големи, мокри от пот петна по гърбовете  – всички те - омешани, споени, погълнати от живота и динамиката на големият град, съставляваха особенно многообразното очарование на човешкото битие тук.

       Първо отидох до няколко занемарени, зле поддържани музеи, изложби и обяснимо разочарована приех, че не точно това са подходящите места за посещаване в Бангалор. Прибрах се и на другият ден в хотела Мартина ми даде задачка да рисувам зелени стъпки по една табела. На нея бе изобразена схема на принципа на добиването и използуване на биогаз.  Това бе всичко. По-късно щях да науча, че почти всеки, дошъл тук, рисува по няколко стъпки...

       Съвсем необичайна ми се стори и нейната работа, заключавайки от това, което наблюдавах. По скоро ми приличаше на забавно занимание, отколкото да е свързано с някакви сериозни отговорности. Но това бе Индия. Повечето неща се оказваха странни за мен. И тъкмо това е очарователното.

       Първият ден обаче, внезапно се слисах, когато станах свидетел на следната картина в обширният хол на апартамента ни: Той (единят от мениджърите на хотела) - по чорапи, официален панталон и потник, излегнал се небрежно на диванчето, притворил унесено очи, диктува нещо, така бавно премислейки го и междувременно придремвайки, сякаш цялата вечност на вселената е негова и се чуди какво да прави с нея. Мартина, в смирено очакване пише на лаптопа си думите, които отвреме навреме с мъка се изтърколваха от устните му. И тягостното отегчение от това мъчително дело биваше прекъсвано от продължителни разпускащи масажи. Да ­ - през повечето време те се масажираха. С нежност, протяжно и старателно тя разтриваше определени точки по измъченото му от мисъл чело, по лицето и шията, а когато се умореше и ръцете и отслабваха от гальовните усилия, тогава той ставаше от канапето, заставаше зад гърба и и се заемаше с красивата порцеланово-бяла извивка на врата, поглаждаше раменете, после ръцете и, и с меки бавни движения плъзваше длани по нетърпеливият и вече гръб.

       С други думи – цялата ситуация и обстановка през тези дни беше като къс от отморяващо и релаксиращо безвремие. На обедите, гостите на хотела (обикновено бизнесмени, дошли в Бангалор по работа или на семинари) се надпредварваха в старанието си кой ще изръси по-остроумна шега - естественият смях бе по-скоро състояние на духа им за който само си търсеха поводи. Наоколо персоналът лениво и безшумно си вършеше работата, без да влага особено вълнение и усърдие в това, но конфликти така и не забелязах никакви. Само ние, с германчето отвреме навреме образувахме вятър, на който само Мартина обръщаше кратко внимание и то като мъдро вметваше ‘Момичета, спокойно – тука е така, от години идвам на това място, опитвам се да организирам нещата точно и сравнително навреме, но все още не ми се случва. Имайте още малко търпение! Според тях, нещата стават, как да го обясня,  тогава, когато трябва.”

       А ние все така припряни, любопитни си настоявахме да заминем на село, във фермата.

       Все пак една сутрин времето дойде – казаха да стягаме багажа, че около обед заминаваме. Вече знаехме, че „около обяд” е даже по-разтегливо от „около”, но започнах да привиквам на този маниер. Опитвах  да приспособя съзнанието си към това твърде непонятно за мен, пренебрежително отношение към времето. Наистина се опитвах, много старателно при това, да разбера как, по кои други правила протича ежедневието на тези хора. Как се срещат, как си определят срокове, какъв е ритъмът на работата им? „Време” за тях като че ли е едно размито, абстрактно понятие, което обикновенно не се взима впредвид. Аз идвам от свят, в който точността е издигната в култ и всеки разчита часовете и минутите си. И никога не съм си представяла животът ни без тяхното тик-такащо дирижиране. А ето, сега тук с изненада откривам колко маловажна роля и значение могат да имат те. Неволно се почувствах като ходеща по мост над дълбока река и изведнъж, мостът се оказва илюзорен - няма го, а аз (как така!) продължавам да си вървя! Сякаш нещата си се случват, нижейки се последователно, просто едно след друго, както дойде, непринудено и естествено. Като типичен представител на човешкият род потърсих някакво обяснение. Може пък да е, защото вярват в многото животи и прераждането, и какво да правят с тази безкрайност от време?! Не знам, сложна е тази материя за мен...Защо? А защо ние търчим като подгонени нанякъде и отиваме накъде? Едни се гласят – за небето, други – за ада, аз пак не знам, но бързали или не, очевидно приключваме тук, на земята.

       Та сега, като съм  в Индия, мъдро се опитвам просто да асимилирам това състояние на нещата и да се възползувам от този рахатлък, така както го живеят местните...На това ние му казваме – „Живей за мига!” и си го пожелаваме, но... там всъщност разбрах нещичко за това състояние. Просто е – когато се смееш с някого, продължаваш да се занасяш дотогава, докато ти е приятно...

       Обядвахме дълго, смяхме се много с едни делегати на някакъв „зелен семинар”, който се провеждаше в нашият „зелен хотел”. Дали вече споменах, колко много индийците държат на храната и обилният широк заразителен смях?!  Тъй като в ресторанта храната беше чудесна, то сега гостите се надпредварваха, кой по-опашата шега ще извади от ръкава. Дори аз успях с моят слаб английски да предизвикам експлозиви от смях:  Любезен, типичен индиец-сикх(с характерен тюрбан и черна брада) се запознава с нас и ние съответно казваме имената си и кой от къде е. Той – увлечен в същия тон, казва – „Аз съм  Рахан, от Индия”. На мен ми стана смешно, че споменава този очебиен факт и попитах – „А наистина ли?” - при което приятелите му затупаха с ръце по масата от смях. Ей такива!

       Като поприключихме, след доволно дългото наслаждение на богатото пиршество, без бързане (излишно е да го споменавам, но все пак) Джена Джерам (собственика на хотела и фермата) ни помоли да го изчакаме за минутки тук във фоайето с багажа. От това се разбираше, че вече ще тръгваме за фермата. И ние - послушни, дисциплинирани и доверчиви седнахме, Мартина също с нас и зачакахме. След около половин час вече се усъмнихме, че се е случило нещо чрезвичайно, защото дори на мобилня си Джена не отговаряше. Спогледнахме се притеснено и мълчаливо решихме да се приберем обратно горе в апартамента, поне да не стърчим като на предстартова писта тук. Взехме ключовете от рецепцията, отключваме, отваряме вратите и какво видяха опулените ни очи ... Джена се отпуснал на диванчето за отмора и спи блажен следобеден сън... Мартина само примирено поклати глава, а ние моментално се начумерихме. Явно усилията ни относно успешното приспособяване към безвремието за този момент рухнаха. Ще трябва да градим отново!

       Не след дълго, мъжът се събуди, стана, прозя се, усмихна се – свеж, щастлив и доволен и отново ни поведе.

       После пак всички зачакахме  във фоайето, този път приятелят му. Тук Джена разписва някакви документи, побъбри си с момчетата от рецепцията, посрещна топло нова група гости, запозна ни с една испанка-еколожка и така полека, полека стигнахме до джипа. Настанихме се по седалките, наместихме багажа си, но все още не тргвахме. Сега пък изчаквахме брадовчедката с дъщеря си, които също поискали да дойдат и ние окончателно се укротихме. Пак спряхме да бързаме...

       По някое време потеглихме благополучно и без следа от безпокойство, че става късно. По път за село също се отбихме и през един огромен международен панаир на дървопреработвателната индустрия – мебели, машини, технологии от цял свят.

       Просто както си минавахме покрай него, братовчедката каза – „Ей я да видим тук.” - обърнахме колата и хайде на панаир – защо пък не...

       Е, най-накрая,  късно, късно вечерта пристигнахме във фермата, където точно сега попаднахме на режим в часовете без ток. Тъмно. Първо ни посрещна гласовитият Хор на Гладните котки, представен от поне три поколения и след тях - усмихната млада жена ни нахрани с току-що сготвен ориз и някакви други специфични вкусни ястия. Беше ни представена и  възрастната майка на Джена, която кротко си седеше в тъмното отвън, а погледът и блуждаеше някъде в далечината... Така и не можа да познае синът си, горката жена (вече живееше в свой въображаем свят).

       Настаниха ни на вторият етаж на вилата, в голяма удобна стая в съжителство с няколко издаващи характерен звук гущерчета и широко легло обиколено с противокомарна мрежа. Залостихме здраво вратата, за да не ни последват зловещите мяукащи гладни котки...

       Очаквахме утрото за да видим къде сме.

Сградата на държавният музей - един от най-старите в страната. И наистина  изложеното не бе подлагано на никакви грижи от много години.

Градините отвън бяха естесвено красиви

Cubban park

Aвтогарата  в Бангалор

Хиндуистки храм

                                                   

   

ПОСРЕЩАТ МЕ НА СЕЛO

Бусът отби встрани и спря на място, пълно с много народ. Толкова хора у нас съм виждала само по панаири и организирани големи тържества.Мургави мъже, осъс светли дрехи, сноват нагоре-надолу в жегата по някакви си свои работи. Жени, с изправена походка носят багажи върху главите си. По две, по три – изпъстрят тълпата с ярките, красиви цветове на копринените си сарита. Тук-там се извисява преживяща муцуна на избеляло-кафеникава камила. Лениво пристъпя и прави път широкa дървена двуколка, теглена от нея, наречена с точното име „camel - cart”. Стопанинът, седнал отзад, беше разкрасил животното си с интересна подстижка, оформена в цветя и фигури. Тя е модерна за всички камили тук. В дясно започва широката улица на големият пазар. Върху ниски маси, изобилно отрупани и подредени на купчини, познати, а и невиждани от мен плодове, зеленчуци и подправки. Изложили само най-добрата си стока, продавачите не спират да хвалят, подканят и донареждат. На други сергии пък - овесени красиви гирлянди от жълти и оранжеви цветя. Тях хората ги купуват, за да украсяват божествата си и всички празници. Застанали зад своите колички-кухни, мъже приготвят и продават малки закуски в чинийки от бананови листa Слязох, наместих двете си раници, взех статива в ръце, а бусът потегли...

По това, как любопитно завъртяха глави и ме зяпнаха, разбрах, че не са много чужденците слизали на тази спирка. Огледах се за място, безопасно и видимо, чисто от народ, за да ме открият лесно.От тук някъде очаквах да ме посрещнат. Враждебността на Делхийските улици, още ме държеше в напрежение и мнително се заозъртах наоколо. Видях нещо подходящо веднага. Изпънах се точно до главното кръстовище, в малко островче обградено с бетонови плочи. Пред мен двамата полицаи надуваха свирките си, енергично ръкомахайки въпреки жегата. С помоща на двете дебели въжета през пътя, се опитваха да озаптятяват и направляват бързащият припряно и темпераментен трафик по пътя Делхи-Джайпур.

Слънцето напече твърдоглавата ми осанка и аз безцеремонно си запалих цигара...

Не се наложи да чакам дълго. Младеж с мотор спря до мен. Чух познато име, разбрахме се и олюлявайки се от тежестта на раниците със свръх – усилие и инат, се наместих отзаде му. Учудих се, че дори не направи опит да ми помогне, а имаше интелигентен вид, с очила! Не вярвам да не вижда, че е тежко!

Потеглихме към фермата, отстояща на около 8 км от града. Кафявият път се изсули бързо от асфалтовата си дреха и очите ми с облекчение посрещнаха просторните, сочно-зелени равнини на Раджастан. Приятно е да видиш грижливо засадени и поливани полета. Спретнати и наредени в малки или по-големи ниви и градини. Те образуваха красиви неправилни геометрични фигури, в разнотонно зелено и жълто. Някъде из полята, като цветни петна , разхвърляни и живи се мяркаха работещи селяни. Тази ширнала се, спокойна селска земя наоколо някак ме обнадежди и се почувствах сигурно...

Пътят постепенно се стесняваше и заприлича на двулентова пътека. Минахме през малко селище с ниски, разкривени къщички от кал и колиби. Зидове с изпопадали камъни, тук-таме ограждаха малък занемарен двор. Изглеждаше като изоставено. Но пък забелязвам, че под дърветата пред някои къщи лежат навързани по три-четири би

вола. Куче и деца се мярнаха за момент, жена, носеща вода, бунище и реших, че наистина е малко и запустяло, но все още живеят хора...

Пристигнахме. Спряхме се пред ниска, свежо боядисана в синьо сграда. Отпред циментовата площадка беше покрита с голям навес, а под него сякаш захвърлени, плетено легло и пластмасов стол. Младежът мълчаливо направи завой и си тръгна. Строполих раниците на леглото, а себе си на стола и зачаках да се появи някой и да се случи нещо.Първо дойдоха две млади, усмихнати жени и след тях дотърчаха две дребни срамежливи дечица, които веднага се гушнаха в майките си. А малко по-късно тихо се промъкнаха още две, по-възрастни жени. Всички те бяха облечени в традиционните за тоя край семпли памучни дрехи: сут – свободна около тялото туника, шалвари – широки, надиплени панталони, стегнати с връзчица около кръста , а главите и им покрити с „дупатта” - широко парче фин плат, като голям шал, задължително съчетан цветово с останалите две части на облеклото. Заоглеждаха ме без да прикриват любопитството си. Това ме смути, но нямах нужната шапка-невидимка . Всичко у мен явно беше различно – късата ми коса, непокрита с нищо, светлата ми кожа, фланелка и дънки, неприсъщи за жените тук. Туристическите здрави обувки в жегата и жълтата раница...

***************

„АЛАДИН” С ВЪЛШЕБНАТА РИКША МЕ РАЗВОЗВА ИЗ ДЕЛХИ

Мъжът усети, че ще поддам и протегна ръце към видимо натежалата ми раница. Е добре, настаних се уморено на седалката зад него, но той не бързаше да тръгне. Обърна се към мен и с дружелюбен тон ме заразпитва. От къде съм, защо съм тук, колко време ще остана, омъжена ли съм, колко деца имам. Все прости, обичайни въпроси, в отговор на които послъгвах нещо. Освен, че искаше да разбере как да ме подхване, той трябваше да спечели и доверието ми. Така, измежду въпросите си към мен, умело вместваше и по няколко думи за себе си. Женен, три деца и нелек, обикновен живот в Делхи... Разговорът придоби приятелски тон, а когато научи достатъчно, започна да ми дава дружески съвети, като за новопристигнал турист в Индия. Препоръча ми да разгледам по-добрите квартали на Делхи и непременно да се отбия в държавното туристическо бюро за безплатни услуги. Там ще ми помогнат с необходимата и достоверна информация за всичко, което ме интересува. Поговорихме си още малко и той потегли.

Наистина завъртя в обратната посока и не след дълго, спряхме пред храма. Същият, когото цял ден търсех. Шофьорът слезе, помогна и на мен, с багажа. Придружи ме до входа, показа къде да събуя обувките си и да вляза. Поблагодарих му и платих наистина само 20 рупии. При все, че няколко пъти повтарях „Bye-bye!” , той ме увери, че ще чака отвън, ако реша нещо друго.

Храмът наиситна ми подейства успокояващо – тих, просторен, светъл и чист. Щом изкачих първите стълби и стъпих на терасата, в първият момент се стъписах. Наоколо - оранжеви пречупени кръстове, малки и големи, вплетени в красиви орнаменти из целият храм. Но веднага осъзнах, че това си е хиндуисткият религиозен символ, който носи щастие, късмет, здраве и го рисуват навсякъде ...

В по-голямата си част постройката се съставляваше от открити хладни мраморни тераси.На различните нива, бели тесни стъпала водеха към няколкото обособени зали за различните богове. Религиозни индийци коленичеха пред тях , отправяха мисленно горещите си молби и след това ги обикаляха по няколко пъти, според ритуала. Божествата гледаха отвисоко, натруфени с богато украсените си дрехи и обещаваха надежда...

Бавно, бавно пристъпях в тишина, по светлите каменни подове, когато банда боси, любопитни, припряни туристи пъргаво нахлуха и разсеяха духовното уединение на святото място...

Това ме върна към действителността, защото аз също трябваше да пътувам утре рано сутринта. От това лутане не ми беше останало време да попитам къде е автогарата за Котпутли.

Моят нов „приятел” се оказа предвидлив. Знаеше, че ще ми потрябва. Когато излязох навън и се запътих към него, той ме посрещна с разбираща и доволна усмивка. Даже веднага отгатна и желанията ми – да изпия едно хубаво кафе в по-добрият квартал на Делхи. Да се отбия в препоръчаното от него туристическо бюро, за да попитам за автогарата и часовете на автобусите утре. За разлика от него, аз още не схващах изгодата му от всичко това. Цената на разходката, която предварително спазарих, беше съвсем нормална и по-скоро ниска.

Включихме се отново в ралито „Из улиците на Делхи”. При всяко спиране той обръщаше глава назад и не престана да разпитва и обяснява. Първо предложи да отидем до „BIG shop” където мога да пия кафе безплатно и да не купувам нищо. Отказах няколко пъти, като му обясних, че не искам да пазарувам. Искам да си платя и да пия хубаво кафе. Въпреки това, по едно време той спря пред вратите на обширни складове за мебели и ми каза:” Ето, тук можем да влезем и да пием безплатно кафе!” Естествено, че се ядосах, но не много. Все пак, играех играта по неговите правила. Аз сега я разучавах. Сигурно ще ми потрябва и за в бъдеще. Но имах право да откажа и го направих, защото нямаше много време за дълги пасове. Завихме обратно и по-натам по пътя, той вметна, че всъщност тук работел неговия чичо и много щял да се зарадва като ме види...

Според приказките на бъбривият ми приятел, вече навлизахме в по-централните части на столицата. Не виждах съществена разлика в благоустройството , освен че наоколо се увеличиха претъпканите с безброй шарени стоки сергии, движението се забави до 10км/ч и пешоходците се смесиха с автомобилите по улицата, а клаксоните не млъкваха.

Този път спря на точното място – държавно туристическо бюро за чужденци.

Влязох, отбелязаха на картата автогарата и адреса. Казаха, че има много автобуси в тази посока и ми дадоха визитката си в случай на нужада.

Излязох, видимо доволна.Казах на моя шофьор, че утре сутрин трябва да съм тук – и показах мястото. „ Как тук, ами това е автогарата за индийци. Тя не за чужденци!” Той скочи от мястото си и седна отзад до мен: „ Но там винаги е претъпкано, няма билети, много е опасно, осбено за туристи. Ще имаш и проблем с багажа. Много лоши хора се навъртат наоколо!” и употреби цялото си красноречие, за да ме убеди колко катастрофално ще е ако стъпя там. И щом лицето ми придоби достатъчно притеснено изражение, подхвърли веднага решението: „ По-добре си вземи такси, няма да струва скъпо, но ще е сигурно. Градът не е толкова далече. Размисли, опасно е – сама бяла жена...” След видяното и преживяно за двата дена в Делхи, не ми трябваха много увещания. Съгласих се с него. И той с готовност се нае да ме откара до познат приятел, в неговата агенция, наблизо, та да ми намери сигурен транспорт.

Добре, да видим как стоят нещата – съгласих се аз и пак потеглихме из неравните централни улици. Скоро спря, слязох но той само ме придружи, представи ме, размениха си няколко думи на непознат за мен език и деликатно излезе да чака отвън в рикшата си.

Помещението беше приятно охладено с климатик и неприятно облепено с черно лъщящо фолио.... Слабият, мустакат служител, енергично разлисти голама карта на областта около Делхи. Той също в подкрепа ме уверяваше, че в Индия е опасно, много опасно чужденец да пътува ей-така, без водач и без превоз. Голям риск, голам риск, хора направо изчезват... След като назовах името, намери градът и веднага се зае да смята – километри, рупии... Като ми каза сумата, се стреснах – първо помислих че не съм разбрала добре и кротко погледнах в дисплея на калкулатора: 6 000 рупии. Това са кажи-речи всичките пари, които имах! „Невъзможно скъпо за мен!” - веднага се възмутих и неговата реакция не закъсня: „Мадам, мадам, това е за хубав, луксозен автомобил с климатик, а и разстоянието не е малко. Колата е сигурна, специално само за вас!” Но като видя, че вече не слушам и отивам към вратата, смени пазарлъка – „ Добре, добре почакайте, сега ще се обадя отново и може да спазарим по-добра цена, ще сменим колата!” набра някакъв номер на телефона си.

Говори, нещо на кратко, после взе химикалката и ми написа 3 000. Не, не! – не се предадох аз, това е много скъпо за мен и аз търся автобус, а не кола” – този път излетях бързо през вратата, а той не се и опита да ме спре.

************************

Цветовете на Индия-4

Когато се събудих, беше вече към обяд. Бързо се приготвих, за да не ми избяга денят. Грабнах раницата с техниката. Доста тежко, но не исках да рискувам. Взех картата на Делхи в ръце и напуснах нафталинената миризма на хотела.

Оказа се, че изобщо не можа да ми послужи. На нея липсваха малките улици, а пък на големите улици липсваха табели с имена. Открих приблизително мястото на което съм и поех в посока към най-близкият отбелязан хиндуистки храм. Вървях, вървях, дълго време. Не видях бистро в което можеш да поспреш, да си отпочинеш и да изпиеш едно кафе. Само продавачи на чай, а чаят го пият бързо и на крак. Пък и в такава мръсотия го приготвяха, та не си и помислях да спирам. Упорито продължавах да се взирам ту в картата, ту наоколо, по сградите, по оградите, опитвайки се да захвана все пак някакъв ориентир: улица, място. Забелязах, че на фирмените табели често е отбелязан и адресът. Това ми помагаше, но не много. И когато попаднах на кръгово кръстовище събрало пет-шест булеварда, а на пет от тях наблизо нямаше никаква фирма или сграда, съвсем се оплетох. Реших просто да се помотая наоколо и късмет ще е, ако попадна на нещо интересно.

Мръсно, мръсно, а от прах и тежък въздух слънцето не се вижда, само осветлява деня. Попаднах на шумен и задръстен булевард с няколко платна и още две отгоре му. Не можех да дишам, не можех да чувам добре. Жълт училищен автобус спря и от него се изсипаха група деца, спретнати прилежно в униформа и пригладени с олио черни лъскави коси. Измежду посивели неподдържани сгради проблесна стъклена, огледална, модерна частна клиника. По натам, до нея се нареждаха ниски омотани с безброй кабели, провиснали табели и дрипави рекламни платна администрации и управления. Следваше дълга, разтурена на няколко места тухлена ограда, отдавна предала се на времето и вече не ограждаше нищо. Тротоарът беше твърде тесен за да се разминат двама души и твърде висок.Слизането и качването ми беше с подскачане. Освен това през неголеми разстояния, прекъсван от ниските стени на вонливи мъжки тоалетни, каквито после видях и в други градове на Индия. Трябваше да ги заобикалям от далече. Това са едни места, които никога не се почистват. Без врата. Просто мъжете обръщат гръб на улицата и пикаят в канала. Някъде има и жълто-ръждиви от употреба песоари, които смърдят още по-сълзливо. Сигурно докато ги ползуват, спират дишането си.

Вероятно не избрах подходящ маршрут, та свих по друга широка улица, без тротоар. Тук обаче, хората живееха, върху мястото, където би трябвало да има тротор или поне банкет. Приличаше на дълга махала, разположена в страни, по продължение на целият булевард. Сбутани, гъсто наредени една до друга колиби. Майсторени от всевъзможни материали, намерени и домъкнати от някъде, все още пригодни за направата на заслони. Прогнили, наковани безразборно дъски, ръждиви железа, огънати за подпори, с опънати над тях въжета и непотребни винилови платнища.Ниски полуразрешени тухлени стени, с останали части на прозорец, доизгрдени с шпертплатови парчета и обвити със син найлонов чувал. Малки разкривени барачки от ламарина, накована върху криви дървени греди. Заслони от кашони и хартия, доукрепени с овързани около тях платнища забравили някъде цвета си. От всеки набавен възможен материал е приспособено нещо: За спане, за готвене, дори за малка шлосерска работилничка.

Под схлупен навес от найлон – ръчна шевна машина, а човекът се свил и трака усърдно, улисан в работа. Бръснарничка - с дървен стол и закачено малко счупено огледалце. Миниатюрни

дюкянчета, сковани като кафез за един човек с наредена по пет-шест вида най-необходима стока. Газов котлон, тенджера с дръжка и продавач на чай зад него. Майстор приглася за доизносване стари евтини чехли прегънал се в неговия си квадратен метър и подредил пред себе си ваксаджийското сандъче, да 

ги лустроса после.

До него младо момиче грижливо изпича ръбовете на поразнищен от носене, стар мъжки панталон. Отвреме на време размахва около себе си пълната с въглени ютия, за да поддържа температурата.

Жените готвеха на огнища от три камъка.Около тях жилави, слаби, почернели от мърсотия деца тичаха, играеха и се заливаха от смях.

Тук-там измежду купчините с боклук бяха разхвърляни спящи, наметнати само с едно парцаливо чувалче хора.

Това битие така ме цапардоса, че забравих изобщо за фотоапарата си. Очите ми помолиха за малко красота. Най-после трябваше да се добера до храма. Махнах с ръка и до мен веднага спря вело-рикша. Слаб, черен и сбръчкан мъж, ме увери, че знае къде е мястото с картинката, която му показах. Спазарихме набързо цената и аз се метнах на седалката зад гърба му. Тесен, кльощав гръб с излиняла риза.Дребното, недохранено тяло през годините бе успяло да поддържа само мускулите си. Те му служеха да придвижва тежките си товари, от което продължаваше да живее. Поехме направо, по малкото възвишение на булеварда и човекът така се запъна на педалите, че ми се дощя да скоча и да бутам.После сви веднага в ляво и на няколко метра ми посочи храм. Слязох, състрадателно отброих малко повече рупии от спазареното и разгърнах картата. Гледам, гледам, храмът не прилича на този от картинката. Приближих се, попитах и наистина не беше. Обърнах бързо поглед назад, съсухреният мъж с рикшата вече го нямаше...

Съвзех се бързо от дребната измама и изслушах с внимание напътствията – близо е – казаха ми - наляво..., направо..., надясно..., покрай..., наляво... И тръгнах пак по широките агресивни и изнервени булеварди. Нямаше много пешоходци. А чужденци – никакви. И затова непрестанно ми се налагаше да отпращам с ръка спиращите край мен рикши. Налитаха, като оси на мед и аз отпървом им се усмихвах любезно и отговарях кротко и смутено „No, no…”, но после така ми досадиха, че смрачих поглед и само ядосано кимах с ръка за да ги отпъждам.

Вървях, вървях дълго между шумното гъмжило на гонещите се коли от едната страна и грозните, дълго небоядисвани сгради от другата. Подминавах тъжни дървета с листа, израсли в прашно-кафеникавият цвят на града. И крачех, крачех уморено , отнесено и вече не бях сигурна, че ще открия този храм.

До мен неусетно и тиходоближи жълта auto-рикша. Шофьорът приличаше на улегнал мъж, пълничък, на средна възраст. Той не поиска да ме откара до някъде, а попита с какво може да ми помогне. Явно е забелязал, че отдавна се щурам из пътищата нанякъде и подбрал най-подходящият въпрос. Този твърде деликатен нетипичен подход, веднага постави в съмнение неговите добри намерения и аз злобно отвърнах „No!” Той веднага усети моето скептично настроение и започна с нова, умолителна нотка в гласа си, примесена с лека обида от грубото ми отношение: „ Но мадам, аз исках само да ви помогна!” Погледна картата в ръцете ми – „Вие сте в обратна посока, аз мога да ви помогна. Ще платите само 20 рупии! / б.а. това е малка, нищожна сума/ Ето, разбирате, че наистина искам да помогна! Аз съм човек, който обича да прави добро!” И още, и още думи, изречени с кротък, мек и спокоен тон. Подкрепени с красноречиви жестове на ръце, притискани към сърцето и дълбок, топъл, изразителен кафяв поглед. Беше толкова себеотдаен, искрен и артистичен, че аз отстъпих, забавлявайки се. У мен се породи веднага любопитство; поисках да разбера какво точно цели този мъж и как ще разиграе сюжета. Беше талантлив, а освен това влагаше цялото си старание.

***************

Цветовете на Индия-3

Вече е следобед, а аз трябваше да купя рупии срещу моите новички долари. Да потърся банка. Наоколо имаше много мъже, в униформа цвят „каки”. Стояха на групички, приказваха си и денят им минаваше бавно. Вероятно в сградата беше и управлението им. Упътиха ме към една голяма синя табела, надписана с бяла блажна боя респектиращо „COMERSIALBANK” и стрелка. Тръгнах в посоката. След завоя, пак табела, пак стрелка, но с чупка. След чупката на улицата, пак табела и така се заизвивах из едни пътища, та минах покрай места, в които е трудно да си представя, че живеят хора или животни... Пьрво долавям вонящата тежка миризма на отходни застояли води, след няколко метра, пред мен – дълга опашка и подут умрял плъх с големи отпуснати мустаци, обелил зъби в предсмъртната си агония. После виждам откритите преливащи канали, затлачени от загниващи отпадъци. Те опасваха място, сбито населено от найлонови навеси за живеене и паянтови ламаринени подслони върху сива и разкаляна земя. Мърляви голи деца, родени в тази мизерия, шляпаха безгрижно oколо порутени стени.

Малко след това място, под широката сянка на две големи прашни дървета съзрях група видимо доволни хора. Седем-осем човека се увъртаха около три големи казана с храна. Момчета сръчно подреждаха някакви непознати за мен плодове по дългите маси. Друти разбъркваха манджите и явно времето което единствено очакваха, вече наближаваше.

Продължих по пътя, следвайки табелата със стрелките.Очаквах зад поредния завой да се изкипри стилната сграда на банката,че зловонията на квартала вече ме задушаваха и подтискаха.

Е, табелата „COMERSIALBANK” спря пред двуетажна, боядисвана някога в синьо, после в розово и последно в жълто сграда. На площадката пред входа ­- безразборно оставени мотори и колелета от всякакви години на производство. Паркирали направо върху плътеният, утъпкан настил на окаляни захвърлени хартии, омачкани пластмасови бутилки и найлонови късове.

Тръгнах под тунел от жълти колони към добре охраняван вход. Едър служител на реда седеше отпред, положил върху коленете си респектиращо голяма пушка. Сигурно дълга около метър и шейсет с проста конструкция и масивен дървен приклад. Изглеждаше по-пригодна за ръкопашен бой, отколкото за огнестрелно оръжие.

Самият вход беше подсигурен от стабилна здрава решетъчна врата, тип „хармоника” пристегната горе с верига и отвор, колкото да се промуша странично. Заизкачвах стълбите, по чиито стени висяха пожълтели и сгърчени от старост рекламни постери. Заобиколих масивен,олюскан ръждясал апарат за вода и влязох в салона. Неголям салон с шпертплатови, преградени килийки и бюра в тях. Мъже на различни възрасти и вид на полирани чиновници седяха зад тях. Излъскани от употреба дървени пейки около им и двама-трима миролюбиво чакащи човеци. Из салона се мяркаха и няколко не много зачитани компютъра, защото основно мъжете разлистваха или вписваха нещо в добрите си стари големи счетоводни тефтери.

Любезен из зад очилата си, ме покани да седна срещу му, дългогодишно служил чичко. Чиста, старателно изгладена риза, ръчно плетено пуловерче и оранжева точка на челото. Женен, порядъчен и религиозен. Отмести двете стъклени преспапиета в страни и разгърна един от големите си тефтери, за да опише събитието. Внимателно взе банкнотите, наплюнчи пръсти и ги преброи два пъти. Отвори друг, по-малък тефтер , с различни графи и отново вписа цифрите. Остави молива и съсредоточи внимание в показалеца си. Насочи го към клавиатурата на компютъра и последваха няколко несигурни, бавни щраквания. Отказа. Изключи го. Каза ми ”Wait madam!” с поглед сочещ към техниката и зачакахме. Това за него беше времето да размени с колегата си няколко ежедневни историйки , след което пак включи машината. Този път успя да впише необходимото и ми поиска паспорта. Копира две от страниците и извади нови бланки за попълване а в тях вложи по няколко листа индиго. От къде идвам, на къде отивам, колко време ще остана и още куп безмислени въпроси на които и аз не знам отговорите. След което най-после ми връчи химикалката, за да започна да се подписвам под всичките му обстойни справки...

Неговият поглед затърси нещо в дясно, измежду двете редички нависнали на стойките си печати. Окото му бързо се спря на подходящия, а ръката го послуша и с удар финализирахме сделката – 200$ в Rs. Очаквах рупиите. Не, не се пресегна да отвори чекмеджето и да ми ги отброи.Само взе един голям, специфичен по форма ключ със привързано цветно парцалче към него. Мина през салона, а с него тръгна и друг служител, с тетрадка. Най-после се върна с парите.

Щом излязох отвън запалих облекчено цигара. А-ха да се отпусна и усетих погледите на цялата група мъже, чакащи за ATM-а, зяпнали в мен с нескрит интерес.

Тази вечер само набързо хапнах в отсрещният ресторант и уморено се прибрах да спя, с намерение утре да разгледам някакви по-красиви места от Делхи, храмове например. Виждала съм толкова колоритни снимки от Индия.

***************