 |
| Пътуващите семейства - ще ги видите из цяла Индия, обикновено настанили се край оживени пътища. Търгуват с всякакви стоки - от полилеи, детски играчки или бейзболни бухалки та до шафран. Виждала съм как си връзват кокошките за едното краче, та да не се разпръсват много - много, но да имат свободата за разходка. Но децата - не. |
 |
| На това символично организирано местенце с няколко тухли, боя, картинки и цветя, току край улицата, можеш да се помолиш, поклониш и благодариш на своя хиндуистки бог. Просто и ясно е посланието - бог е навсякъде и за всички, не е нужен дори специален храм. ****** |
Останах
в Агонда около месец. Всяка сутрин рано-рано се разхождах с говедата из широкия
плаж. Имаше какво да види човек и по това време. Даже бих казала – само по това
и по никое друго. Тук срещах стриктно поддържащи тонуса си с леко подтичване
чужденци; група девойки мъчещи се да усвоят някои от йога-упражненията,
преподавани им от привлекателен одухотворен младеж и си личеше с просто око –
биха изпили и морето заради него; уединено медитиращи белодрехи индивиди, вглъбени
в някакви свои мантри; мъж, изпънал черно еластично трико, очертаващо
атлетичната му елегантана фигура, неудобно заел необичайна поза на един крак,
затворил очи, издаващ шумни пръхтящи ритмични звуци, съпровождащи някакво
специално дишане; туристи, нощуващи из плажа, още несъбудени, омотани в
спалните си чували; и други, новопристигнали
от някъде, явно през ноща, очакващи квартирите да се събудят; момче и момиче в
полузаспало съзнание, но пияно-оцъклени погледи споделят вече последната
бутилка ром и размахват ароматна трева, свита на цигара около отдавна загаснал
огън... Сутрин на плажа можеш да срещнеш
дори групи от местни рибари, прибиращи се от риболов. И те стават едни шумни,
весели и общителни, сръбнали вече първата си „огнена вода” след тежката работа
в морето. Ведро, свежо и винаги забавно бе морското утро на този плаж...
През деня, почти всеки ден обикалях пеша, докато
разгледам околните места: разпръснати селски къщички; богато озеленени и
поддържани дворове на разкошни малки натруфени дворци; храмовете – и скромни, и
пищни; баровете - на плажа на близкият курорт Палолем с ловуващите млади дръзки
момчетата със слънчеви очила из тях. Луксозното селище от тръстикови колиби с
хамаци, навързани помежду палмите из тях. Красивото разположение сред синьо-зелени
води подсилва усещането че си или на края на света или в рая... Където белите
туристи се отпускаха, лениво полюшвайки в ръцете си разхладителен коктейл. (Преди
да стигнем тук, се запознахме с хорта, които трошеха и настилаха червените
камъни по пътя към този оазис. Рязък контраст между бит и живот, зависим само
от това кой, кога и къде се е родил се усмихна саркастично);
Посетих
и Голямата къща – необикновен бутик-ресторант-дом на
ексцентричен французин-художник, решил да остане и живее тук. Обстановката
напомняше за колониално време – автентични старинни мебели – елегантен люлеещ
се стол, (на който веднага се поизлегнах да почувствам удобството му), изящно-резбовани
масички, покрити с бели ръчно-оплетени ажурени покривчици, скринове с
най-екзотичен дизайн, масивни столове с високомерно изправени облегалки и още
разни дреболийки, все от онова време. Беше тихо и спокойно. Но щом се позавъртях
из избуялата зеленина на малката хладна градинка, отвътре изскочиха две млади,
красиви индийски момичта. Те бяха облекли финни памучни рокли, което е
необичайно за този край, но не бяха изоставили очарователноте си усмивки. Пих чай
и надникнах да разгледам, защото това въобще не приличаше на каквото и да е търговско
заведение. По навътре имаше няколко просторни, но уютни хладни стаи, където
бяха наредени, по-скоро като в музей или изложба, уникални подаръчни
джунджурийки, накити и наистина още
по-уникални дрехи. Някои модели бяха изкусно изработени от скъпа сурова
коприна, а други, от фино-тъкана. Ефирни памучни фантазии украсени с рисунки,
както и грубо текстурирани платове – всичко това забележително изпълнено в оригинални и
нестандартни конструкции на облеклата. Цените секнаха дъха ми за момент, но за
мое щастие, не бях дошла да купувам, а да пътешествам, което бе далеч по-изгодно.
Изумителната,
антична елегантност на всеки уместно подбран и подреден предмет, на всеки
изящен дребен детайл и хладният покой в този голям храм на изкуството
притежаваше магията, която неусетно размива настоящето в илюзия и те отпраща назад,
назад към една епоха на разточително-разкошеният бит за португалските
колонизатори... Излязох, леко замаяна от тази „машина на времето”, тихичко се
промъкнах през тясната пътечка на зелената градинка и се озовах в друго
вътрешно каменно дворче. Там, вглъбен над белите си картонени листи, художникът
сръчно скицираше дребни палави човечета...
Идилия.
През други дни се поскитах из лъкатушещите
горските пътечки, утъпкани от местните. Запознах се малко по-отблизо със стадният живот на
маймуните в гората, които с бесен устрем летяха между клоните на най-високите
дървета, а немирната им врявата огласяше цялата падина. Зазяпвах причудливите
форми на непозната за мен тропическа растителност. Всячески преследваща живот. Но
където и да скитах, колкото и да бе непоносима жегата, на най-невъзможното
място, нямаше начин отнякъде да не изкочи поне един, а по-често двама човеци. В
цяла Индия сигурно почти няма безлюдно място. Съвсем реално вече осъзнавах, в
какво се състои понятието „гъсто населена територия”. И сега, като чуя „гъсто
населена територия” не си представям нито цифри, нито огромни маси от хора.
Просто това означава – отнякъде по всяко време изниква някакъв човек! Витално човешко присъствие!
Ей,
много се застоях тук, на морето. Дойде време за ново пътуване! Неустоимо любопитство ме предизвиква през всички тези
месеци да видя и още, и още...
Споменах
ли вече как в тази старна за първи път осъзнах и друго: колко дребен е
отделният човекът в действителност? България е малка страна – и на площ и по
население. Където и да отидеш, все ще срещнеш поне познат на познат. А тук като
се озовах, почувствах се странно: все едно бях изпълзяла от дъното на някоя
саксия нагоре, нагоре, добрала съм се до ръба на стената и с огромно удивление
откривам, че света наистина е безкраен. На теория не сме учили да е така, но
теорията е за учените. Моето ограничено човешко осезание не може да обхване
този край!? Неистовото ми желание е да видя колкото е възможно повече от него.
Да опознаеш е мъчно и изисква дълго време, но да докоснеш частици е възможно. И
да се изгубиш сред пъстрото множество от
лица, съдби, характери и религии, езици, обичаи, бит и традиции. Виждаш как
всеки си има своят малък и единствен свят, своята безценност в него точно сега
и точно тук. И много от тях на открито пред очите ти – направо на улицата.
Индийците са твърде социален народ, за да си стоят вътре в къщи. Животът навън
за тях е всичко - животът сред другите...
Една ранна сутрин „хванах” отново по пътя.
Отидох до мястото където, както ме увериха няколко човека, трябваше да мине
автобуса. Винаги трябва да попиташ възможно повече хора, информацията да
съвпадне и едва тогава е почти сигурно, че е вярна. Планът ми бе да пътувам до
Бангалор, като по-крайна дестинация, купих си онлайн билет за първа класа влак,
защото други не бяха останали, а и реших да пробвам как е там. Но тръгнах два дена по-рано за Панаджи – столицата на Гоа (откъдето тръгваше влакът),
за да се отбия преди пътуването до Старата Goa. Прочетох че е твърде
интересно, според туристическите пътеводители, историческо място, реставрирано и под закрилата на UNESCO – като част от световното историческо наследство. Вече се бях уверила, че си
заслужава човек да се отбива на местата защитени от тази голяма международна
организация, защото наистиана са стойностни,
добре възстановени и изложени. Та тръгнах първо натам...
Беше рано, много рано, едвам започваше да се
развиделява а аз пристигнах на мястото почти по тъмно и жива душа нямаше
наоколо. Изпитвах леко безпокойство, страх в тази пустош не можех да си позволя.
Чувсвах се самотно, съмнявах се; Това ли е мястото на автобусната спирка? Дори
комарите все още спяха... И както обикновено, в тази мъдра страна не ти остава
нищо друго, освен търпението да чакаш. Хората ми бяха казали – автобуса минава
рано, но никой не се знаеше точен час. Увериха ме даже, че са два – сутрин и
вечер. Застанах в очакване и наострих слух.
По едно време чух очакваният шум и иззад завоя наистина изскочи автобусът. Ха
– радост – ха! Претъпкан! Не беше съвсем неочаквано, но той спря и започнах да
му мисля как да се напъхам вътре - аз и раниците. Основната ми постоянна грижа
през време на пътуванията бе как да
осигуря достатъчно комфортно пространство за лаптопа и фотоапаратът така, че да
не бъдат премазани. За мен – аз винаги издържах, но без моите безценни спътници
нямаше да издържа. Не знам дали мога да изразя това, но е факт – тази техника
беше моят най-добър приятел през цялото
пътуване. Не че можехме да пием бира на плажа и да си разказваме щуротии, но да
не заснемам интересните неща, които виждаха очите ми – не! Това щеше да измъчи
и обезличи цялото пътуване и да ми отнеме удоволствието. Едно от полезните
неща, когато гледаш на света през обектива е, че ставаш все по ненаситно-любопитен.
Това лещено око те тегли към детайли и неща, които иначе не би забелязал.
Склонен си да се напъхаш и в най-невъзможното място, да забравиш за себе си,
заинтригуван от възможният моментен кадър.
Обаче, като знаех че това ми е единственият
шанс за тази сутрин, а вечерен автобус можеше и да няма, просто не си струва да
мисля. Мисленето въобще не помага в някои случаи. Стъпям напред и ръгам сбитите
тела на хора с длани и лакти, а и малко мускул трябва, сила. Но да отбележа,
хората - милостиви, съпричастни, посместиха
се още по плътно навътре, поеха ми голямата раница някъде из седалките и аз, за
късмет прилепнах към една пълничка, мекичка и пухкава индийка, ухаеща на чисто
и домашен сапун. Всички завои и дупки по пътя преживях без особени сътресения и
натъртвания, сериозно обмислейки през цялото време, за какво, по дяволите е
необходим слабият, фин и мършав човек, тия диети и клъощави образци по
списанията. Освен да му закачиш някоя дреха, за друго – не.
Докато
воювах за достатъчно място в рейса, до мен се добра и контрольора. Беше груб,
кльощав и ядосан. Безцеремонно се буташе между хората, вдигнал пачка банкноти и
кочан билети във въздуха, сновеше безспирно напред-назад между изпънатите,
сбити тела и стриктно не пропускаше неплатил пътник. Не му беше лесно. Чист
героизъм. Та като се добра и до мен така напористо, сбута ми пространството за
техниката и аз остро реагирах, като орлица над гнездото си, креснах че имам камера, да внимава. А той ме изгледа,
измери, та се провикна на ядосан английски – ами като ти е тесно, що не си взе
такси. И беше в правото си човекът. Само дето не знаеше, че аз тия месеци ги
исках да живея като 90% от индийците и това е – инат! Стиснах устни и му се
усмихнах.
След още безчет спирки по пътя и още качващи
се хора, които автобуса не знам как поглъщаше непрекъснато, пристигнахме в
Панаджи и се запромъквах към вратите постепенно, спирка след спирка. Като
реших, че е дошло време за слизане, концентрирах цялата си воля и физическа мощ
и щурмувах изхода. Успях да се отскубна и да изскоча от натъпкания автобус,
сграбчила и двете си раници. Като се озовах на уличното платно, до някаква
бензиностанция беше, помня и той отмина, поотупах се да тръгна, но се оказа, че
в напрежението едната ми джапанка е останала без мен. Нищо, винаги има вариант
Б - изрових туристическите си обувки от раницата, обух ги и непоколебимо
тръгнах да си търся пътя към Старата Гоа.
