Районът наистина бе чист, тих и спокоен. Много видове птици също харесваха простора над високата, респектиращо непроницаема желязна порта. Два коловоза ме поведоха през обширна сенчеста овощна градина. Пътят продължи до главната сграда. Тук ме срещна подсмихващ се върлинест управител, омотал главата си зиморничаво в кафяв вълнен шал. И доколкото можах да възприемам, той ми представи стопанство то.
Фермата бе разположена върху доста голяма площ. Основно се отглеждаха дървета амла. Те дават дребничък, зелен, кисел плод, особено ценен заради богатото съдържание на витамин „С”. Също, обработваха и немалка зеленчукова градина, житни посеви и нахут. Основно, не се използуваха изкуствени торове и пестициди. Продукцията наистина бе малко, но органична, ако някой в действителност се интересуваше от това.
Три закътани бели постройки бяха съградени из различните крайща на фермата. В тях за постоянно живееха три-четири семейства – работници, които се грижеха за земята. Наоколо преживяха кротко, навързани по няколко крави с телета.а овощната градина. Особено сутрин, на ранина, човек с наслада можеше да чуе и почувства радостта на любовните им, волни песни.
В имението имаше построени специално още пет-шест къщи за гости. Стопаните бяха спазили стриктно традиционната технология и материали за строителство по тези места. Къщите бяха досущ автентични. Ниски, прихлупени, с малки дървени вратички и капаци на прозорците, без стъкло. Боядисани само от вътрешната страна с бяла вар. Проста конструкция, семпли, изградени основно от дърво и кал, а покривът - сламен. Моят дори бе обитаван от две птички, които сутрин, щом се развидели, започваха неспокойно да се шумолкат из сламата. Така че буквално си „ сред природата”
Подовете също - измазани от кафява, спечена глина, а леглата – дървени и оплетени от здрави конопени въжета. Досущ, като разхвърляните из всеки двор на село.
Тъй като фермата отстоеше само на 25 километра от шумния, забързан и мръсен град Джайпур, то тази селска идилия бе добра алтернатива - място, където можеш да си отдъхнеш на спокойствие и да хапнеш вкусно-приготвена, „organic” храна. Всъщност, цялото това имение представляваше една смесица от много дейности, но всички те подчинени на еко-каузата. Не си представяйте нещо свръх-модерно и непознато. Напротив, за цялата обработка се използуваше изцяло ръчен труд и подхранване с само с органично приготвени торове.
Из страната могат да се видят още подобен тип селища, които ние, в България наричаме „ селски туризъм”. Но аз намирам съществена разлика и в това, че тук стопанството е реално съществуващо, действащо. Зърно, зеленчуци, мляко и почти всичко необходимо като хранителен продукт се отглежда на място. Защото произведено то във фермата е по-евтино и хората могат да спечелят и от това.
Основно управление то бе поверено точно на младият мъж с шала, който ме посрещна. Собственици те – двама братя от заможно семейство – живееха далеч от тук и предимно се занимаваха с чаените си плантации и хотела в Асам. Или както се изрази единият – „Това тук е хоби, а не бизнес”. И Павен – така се казваше мениджърът, наистина ръководеше стопанство то с лекота, усмихнато и безгрижно...
Заедно с помощника си Лала, /чиято скромна задачка, бе да регистрира гостите/, и в близкото другарство с перфектния, но непретенциозен готвач Санджу,
тройката не пропускаше възможност да се наслаждава на вкусната храна, да се посмеят или по забавляват с весела компания от гости. Тук идваха еко-активисти от всякъде и често вечер запалваха огън. Топлите му меки, игриви, пламъци, примесени с малко лютиво-остър дим за свежест, огряваха кръгът от любознателни,
търсещи, апатични, неспокойни, влюбени, безгрижни, мечтатели, щастливи и нещастни пътешестващи... Едни разказваха, други слушаха, а после спореха ... Пристигаха и заминаваха ...
Най - наблизо бе работническата къщичката на младото семейство с трите малки дечица. Дошли са тук от суровите условия на високите Тибетски планини и намерили по-спокоен живот и прехрана сред плодородни те земи на Раджастан. Дребничките, но жилави и здрави фигурки неспирно сновяха из градините. Хранеха животните, поливаха зеленчуци, стъкваха дърва за огъня и всяка друга работа не им тежеше.
Често с удоволствие наблюдавах приятните им, миловидни личица. Винаги спокойни и светли. Някак излъчваха кроткост и по детски наивна доброта. Подозирах, че на тия хора лоша мисъл едва ли е минавала през главата им. Или поне нямаше никакъв отпечатък върху лицата им. За месеца, в който стоях там, не ги видях да са гневни, ядосани или мрачни. Предпочита ха да са засмени и да се шегуват щедро. Грижеха се за децата си, а също толкова добре и за малкото момченце на готвача, останало без майка...
Един ден, в навечерието на Новата година, отидохме с момичетата до Джайпур. Градът не беше украсен, защото почти не се празнува тук. Няма „празнична атмосфера”. Исках поне една бира да си купя...Да се приближа до родните традиции, поне малко... Дълго обикаляхме, докато накрая попаднахме на малък отворен фургон, в който продаваха алкохол. Естествено, веднага закръглиха цената на скромната ми бутилчица бира, но американката веднага подскочи и реагира остро и съскащо. Дразнеше се момичето за всеки подобен опит на мъничките им измами. Свалиха веднага, засмяха се и върнаха ресто, но пак оставиха и нещичко за себе си – „за дето е изстудена” – измислиха и ме развеселиха в свойта непреклонност. Но сумата беше незначителна и аз кимнах с ръка – увиха седемстотин-грамовата бутилката отвсякъде във вестник и ми я подадоха в торбичка. Като че е нещо тайно за консумация, но – табиети...
Вечерта, все пак се организира някакъв празник във фермата. Надойдоха десетина шумни индийски семейства в компания. Жените от колите - веднага се разположиха около огъня и подхванаха скучните си, ежедневните приказки. А съпрузите им - част от тях, стремително нахлуха право в кухнята и започнаха: кой да опитва приготвеното, кой да дава указание на готвача какво и как точно да сготви , а двама от тях наистина запретнаха ръкави и се заеха сами да си угодят на вкусовете.
Други донесоха музиката, настроиха апаратурата и „индийското диско” бързо превзе тишината.
Вечерта започна с обилно хранене. Все едно си гръмнал с пистолета и си казал „Старт!”. Големите препълнени чинии се разнасяха из всички маси, от ръка на ръка и бяха опразвани лакомо с изумителна за представите ми бързина. Темпераментно и живо гостите изразяваха почитанията си към добрата храна. А за един по-дълъг момент, времето бе само шумно примлясване...
Но всичко това премина и кротнали се след кулинарната треска, зараздаваха сладкишите, по случай Новата година. Компаниите около огньовете си останаха разделени на мъже и жени. Мъжете ентусиазирано танцуваха и се мятаха сред ритмите на „диското” , а жените продължиха да си приказват отегчено в своя кръг, без много-много внимание на страни. Само трите млади двойки се държаха заедно. Личеше, че са новосъбрали се.
Едните от тях най-после си извадиха от чантата по шишенце „Bacardi – breezer” и започнаха да си отпийват. Едва тогава дойде и моят момент. Реших, че вече е уместно да си донеса и моята, увита във вестник бутилка с бира. Отсипах си в самотна чашка и запалих цигара. Сега очаквах из съществото ми да се разлее малко кеф! Да, но ако бях другаде...
Заоглеждаха ме крадешком, но устоях. Не се получи истинското пиене на бира... Пиех под особен надзор и колкото и дискретно да се промъкваше любопитството им – долавях го. Пречеше. Тежеше и тъпчеше опитите ми за независимо удоволствие. Забележително, колко досадно може да влияе човешкият предразсъдък. Ако си бях облизала с шумно примлясване всичките пръсти заедно с дланта на дясната ръка, никой нямаше да забележи, но аз не стига че пушех, пък и пиех бира и то сама... С всяка глътка тревожех вменените им норми за благоприлично поведение. Отсипах чашка също на мъжа отсреща, но получих само вежливо кимване с глава. И никакво съчувствие и съпричастност...
Е, трябваше да се примиря, това е друг свят – да не може човек да си изпие бирата на Нова година, а! Едвам дочаках 12...Не се превърнах в Пепеляшка, а заспах...
