Работата на малката фабричка бе твърде далече от представите ми за производство. По-скоро, то беше манифактурно. В просторната основна зала на сградата бяха разхвърляни няколко специализирани машини, имаше и нови, но също струпани в безпорядък, наобиколени от сини пластмасови бидони. В единят край, пък бяха наредени металните вани с озахарени плодове, плетени кошници около тях, няколко стари, захабени до черно кофи и легена. Машините се използуваха твърде рядко. Освен това трябва да добавим и липсата на ток. Така че, основно двигателна сила си оставаше човешкият труд. Сръчността на ръцете беше достатъчна. Минимално използуваха дори простите инструменти като нож. Или пък да имаха някаква количка за пренасяне на тежките чували и казани – не. Пакетчетата се оразмеряваха на най-обикновена стара, позаръждясала везна и след това ги запечатваха на пламъка на восъчна свещица. Нито собствениците, а да не говорим за трудещите се, имаха някаква идея за основната формула на производството, която кара хора и машини трескаво да препускат – колкото повече, за по-малко време, с по-малко хора, толкова по-успешно...Но тук, човешкият труд е евтин. И наистина е жизнено важно е, повече хората да имат възможността да се прехранват.
Основно работеха 3-4 момчета които и спяха тук, в миниатюрна стаичка, върху сбутаните в нея плетени легла. Отвреме-навреме, за някой празник, се прибираха по домовете си. Само работеха, печелеха по малко, но спестяваха и за семейството си.
Сутрин, от близките къщи дохождаха още четири, пет жени или колкото има нужда. Трудеха се до вечерта, цялата пълна седмица, без почивен ден. Понякога отиваха на сватба...
Но бяха някак кротки и спокойни тия хора. Не можах точно да разбера защо. Приели съдбата си, вършеха своята работа без да бързат, но неспирно, с бавни и отмерени движения, сякаш между другото. Никога не успях да доловя скрито напрежение или стаена изнервеност в отношенията им. Не усетих измежду тях чувство на недоволство, отегчение, озлобление или завист. Дори в началото се изненадах, като чуех как някой си тананикаше семпла мелодийка, а друг направо се отпускаше с пълен глас и от душа. Много лекота, много жизнерадост носеха тия песни... Обикновено се повтаряха монотонни, но мелодични мотиви от религиозните им напеви. Сърцата им бяха безгрижни и незлобливи.
Това бяха те – хората от най-бедната прослойка. Успяваха да заработят колкото за прехрана на децата си и имаха малко земя около къщичките си.
„А тази жена – похвалиха усмихната, около 45-годишна съсухрена индийка, е толкова работлива и пестелива, че сама успя да изгради още две стаи към къщата си!”
По цял ден кротичко си бъбреха за техни, ежедневни неща, отвреме-навреме се шегуваха, смееха и много тачеха своят бог. За тях, той беше наистина „навсякъде и във всичко”. Помъчиха се да ми разказват за него, за обичаите си, но се оказа трудно. Тогава ми подариха малка книжка на английски, писана за чужденци от известен техен духовен водач. Прочетох нещо, но по-интересно бе да наблюдавам как тази религия приютява бедните.
А какво ли прави с богатите?
А за Коледа, като разбраха че при нас това е голям празник, веднага приготвиха една по-специална вечеря със сладко. Малките се надпредварваха, кой пръв да подари дребното си подаръче, че даже и нарисуваха коледни елхи, с пожелания.
Моят домакин цял ден настояваше, да отидел, да купува вино, но тъй като нямаше с кого да пийна отказах. Законите на къщата, за членовете на семейството бяха безкомпромисни. Въпреки, че с притихнал глас разказа, как си позволява тези малки радости, но само когато е на свобода. Извън вкъщи. Няма да се излага, я!
Е, вече се чувствах твърде уютно и приятно, та реших - време е да тръгвам. Направих връзка с голямо овощно стопанство, съвсем близо до Джайпур.
Междуградският транспорт се оказа удобен и евтин, а не опасен и несигурен, както ме сплашиха преди време туристическите агенти в Делхи. Но започвам да разбирам донякъде безцеремонната им безскрупулност. Тази ожесточена конкуренция за хляб в големият град, принуждава отделният инидивид да бъде максимално усърден и изобретателен. В многолюдните, пренаселени градове, ако не си се родил заможен, оцеляването е свирепа борба. Защото имаш възможност да живееш и на улицата, както видях хиляди хора.
По селата, хората и с малки стопанства успяват да се прехранват добре, не гладуват. Те обикновено са по-уравновесени, честни, спокойни, усмихнати и религиозни. Здраво стъпили на традициите си, живеят според утвърдените вековни правила...
******
Автобусът беше твърде стар и очукан, но точно от безбройните пътувания бе придобил някак стабилен, улегнал и надежден вид. Навикнал с правият двулентов път, движеше се с равномерна, монотонна скорост и само отвреме-навреме намаляваше, спираше, я да свали или качи някого, я да плати някоя пътна такса. Седалките му – накъсани, раздрипени и излъскани от употреба. По отдавна неметеният под вибрираха, съпричастни с мотора, всевъзможни хранителни остатъци и хартийки.
Кондуктурът – мъж на средна възраст, с блестящо-бяла шапка върху кафявата си глава – равнодушно, отегчено, но прецизно подаваше нужното билетче и точно отброяваше рестото от подредената си, кожена кондуктурска чанта.
Движението наоколо бе твърде оживено. Предимно много-големите, мераклийски изрисувани камиони превозваха стоки и по-рядко автомобили и автобуси. Отстрани, покрай пътя, през мръсното стъкло се меняха картини от ежедневните сутрешни занимания на живеещия наоколо народ: Група мъже пиеха чай, и лениво, едвам-едвам поглеждаха към минаващите коли. Собственици на малки дюкянчета се припичаха отпреде им на слънце, търпеливо очаквайки първите клиенти. Други, отворили шлосерско-ремонтните си работилници, вече бяха захванали чука, а машините им работеха. Жени наливаха вода от ръчни помпи, други перяха или водеха животните си за баня. Мъже, целите облечени в сапунена пяна, енергично триеха телата си, подскачайки смешно около кофа с вода.
Група майки, гушнали малките си, хванали за ръце още две-три спретнати в ученическа униформа дечица, бързаха загрижено за някъде. Продавачите на плодове грижливо и старателно доукрасяваха вече нагласената си и подредена количка.
Автобусът спираше често и постепенно се напълни. Пъргави, малки момчета, с поглед на сурови, зрели мъже успяваха да се шмугнат за тези няколко минутки, да притичат измежду седалките и да се помъчат да продадат нещичко –закуски, вода, плодове или дребни дрънкулки. От сутринта, тия деца мъкнеха огромните си тежки кошници, кофи и кашони със стока. Крещяха до изнемога. и вечерта с предрани от викане гласчета, каталясали от тичане – лицата им отново възвръщаха умореният, невинен вид на сънено дете.
Повечето къщички, дюкянчета и работилнички покрай пътя бяха малки, отдавна небоядисвани и скрепени по всевъзможен начин. Открояваха се само ярко изрисувани с блажна боя стени, на реклами – Кока-Кола, мобилни телефони и мрежи...
Отвреме-навреме, разстлал луксозните си сгради на широко се простираше огромен комплекс за отмора и почивка. Открояваха се и великолепно поддържани зелени градини с цветя, като оазис на приказен разкош..........
Автобусът вече навлизаше в покрайнините на Джайпур. Познах го по това, че все по-често виждах характерният керемидено-червеникав цвят. „Розовият град „ – така го наричали... Прочетох го в пътеводителя, където бяха снимани няколко красиви сгради в ярко,наситено, розово-керемиден цвят. И този път повярвах – въртях се на седалката и заничах на всички страни в очакване очите ми да мернат красив квартал с розовите сгради...
