Свикнах. Дори се привързах към това голямо сърдечно и шумно семейство. Привикнах към неочакваното нахлуване в стаята ми по всяко време на денонощието – кой да си търси завивката, кой да си преглежда денковете с памук. А някой само да намине ей-така, да провери как съм и с какво се занимавам. Бунтувах се, но почти успях да приема немарливото им, нехайно отношение към всички вещи. Дрехи, завивки, някакви мебели и етажерки, ел.контакти и всяка друга минимално необходима за живеене вещ е очукана, изцапана, скъсана, разшита, разплетена, олющена, разкривена, пробита, надраскана или неработеща.
Чорапи с дупки – стига да не са достатъчно големи, да се изхлузват от краката ти! Панталон без цип – важно е, че са закопчава около кръста ти. Маса – прашна, и разкривена – нали можеш да натрупаш куп различни нещо върху нея! А като електрическият контакт не е съвсем изправен, просто набутваш разделените жици, прикрепяш с две дървени пръчки и работата е наред – върви.
Никой, ама никой не обръща внимание на тези неща. Важното е да влизат в употреба.
Така направихме едно весело пътуване до града за няколко чувала захар. Тръгнахме, но триколката не пали. Събраха се няколко работника, бутнаха яко и потеглихме. Но освен че не пали има и по-страшно – клаксонът не работи. А за това движение да си така безшумен и тих, е все едно на глухонемия да вържеш ръцете.Добре, че моторът поне боботеше, та вдигаше достадъчно врява с двутактовият си фалцет.
Из пазара – късмет, че вече беше към обяд и нямаше толкова много хора, та допърпорихме до захарта. Там спряхме. Естествено на средата на тясната уличка. Пред мъничко и свито, но с видимо оживена търговия, старо дюкянче. Най-отпред седеше чорбаджията, и блестеше в искрящо белите си, старателно изгладени на ръбове дрехи. Той само наблюдаваше и не се докосваше до нищо друго, освен до тефтерите си. В тях обаче, стриктно завеждаше всяка сметка, седналият по-отзад, попрегърбен възрастен мъж, с характерния спечен и кисел вид на стриктен счетоводител. Всичко останало бяха големи чували със захар, семе за памук, ориз и разни други непознати ми зърна.
Три-четирима кльощави жилести работници разнасяха стоката, мъкнейки тежките чували на гръб из колите на търговците. Натовариха и нашата, позадръстихме малко движението в уличката, но бутнаха и тръгнахме.
После спряхме пред градското полицейско управление – за някаква регистрация. Ограждаше го здрав, масивен и белосан зид. Но най- внушителна и наистина респектираща, бе входната порта. Тя представляваше стабилно изграден портал, отгоре му с две кули за наблюдение и охрана. Също две железни врати – за пешоходци и по-голямата, за коли. От двете страни, ниско долу, дори малко под нивото на земята бяха вградени клетки. Не по-високи от метър и петдесет и защитени с дебели метални пръчки. Те бяха пълни с хора... Всякакви мъже - брадясали и мърляви старци, стегнати, прилично облечени младежи и малки, рано възмъжали момчета. Насядали, полегнали или разпалено обсъждайки нещата си. Бяха нахвърляни тук от през нощта. Доставени до входа на полицейското, все още недоказано виновни, но принудени, свити, чакат тук, наблъскани в клетките, малко под нивото на пътя и пред очите на обществото...
На тръгване, моят весел и засмян домакин, пак набързо свика група мъже, бутнаха, даде им 10 рупии и потеглихме. И така на няколко пъти. Наоколо винаги се намираха много хора. И понеже принципа на придвижване не е да ти сторят път да минеш, а принципът е - вместваш се някак и сам си проправяш пътя. Та тогава, важното е да се добереш и да започнеш да пречиш на движението. И всички трескаво, с готовност ти помагат, та да се отърват по-бързо от тебе и потокът да тръгне, защото не се търпи вече от свирки!
И така, как да е прибрахме се във фабриката, аз – изтощена от изживените притеснения около многото големи задръствания, които успяхме да наберем, а индиецът – весел и безгрижен, усмихнато нареди да разтоварят захарта...
*******
Ходех често из околните селца. Всъщност обиколих всичките съседни. Кучета и хора ме опознаха така добре, че вече не ме гледаха с леко подозрителния си поглед, а децата не тичаха плачейки да се скрият зад майките си. Селяните кимаха с ръка, канеха ме в домовете си, любопитни да научат нещо ново и различно от големия свят и ме черпеха с чай, моркови и ряпа...
Един ден, както се разхождам, на хоризонта съзирам хълм. Беше достатъчно висок и остър, та направо си стърчеше сред равнината. Веднага ме привлече с чудноватите си форми и се запътих натам. Колкото повече приближавах, толкова по-ясно различавах стръмни, живописно криволичещи, белнали се стълби, водещи към върха. Сред сивкавата мараня на жегата постепенно се изясняваха меко-синкавите очертания на постройка. Характерната архитектура и особено червените веещи се знаменца подсказваха, че това е хиндуистки храм. Всъщност после разбрах, че той бил един от най-тачените, стари темпили в района, който се почита с особено големи празници.
Вървях дълго към него и той се приближаваше към мен. В подножието на хълма също имаше селище, но хората вече се бяха изпокрили от жегата, та човек почти не се мяркаше. Така, из кафявият землен път стигнах до огромно, старо украсено свещенно дърво и до портата със звънчета. От тук започваха стръмните, но достатъчно широко изсечени в скалите стъпала. Беше толкова стръмен, че като вдигнах глава нагоре, постройките на върха сега едвам се забелязваха. И поех бавничко по опеченият от слънцето склон. Само някои дървета и храсти, трудно, но все пак бяха успели да увият корени около масивните каменни канари, съставляващи хълма. Из тях подскачаха стадо козички. С чудни акробатични умения и номера успяваха да се доберат до сочните зелени филизи на клонките.
Колкото по-нависоко се изкачвах, толкова по-красив изглед се откриваше пред очите ми. Простор, съшит от хиляди малки нивички – кафяви, жълти и зелени за сезона. Нарязан от межди, опасващи равнината в чуднта хармония на криволичещите си линии. Самотни силни стари дървета и къщички, събрани в дружинка. Още по-нагоре вятърът се усилваше, хладно и нежно раздвижваше нажеженият слънчев въздух и почувствах приятната лекота от високото...
Стигнах вече почти на върха, пред дървената порта на храма. Спрях и погледнах наоколо. Наистина - въобразих си аз – точно тук е едно самотно, високо място, което може да бъде обитавано само от боговете и отшелници. Високо е, над хората. А от тук тяхната мощ и власт може да достигне лесно всеки в обширната равнина, която се влива в синият хоризонт.
Точно до портата, животолюбиво вкопчило корените си в сурова, твърда канара, блестеше малко крехко дръвце. По тънкото му стебълце и крехките, фини клончета бяха навързани безчет разноцветни ивици от нечий дрехи. Стотици хора бяха оставили знак за надеждите си. И то удържаше, стърчеше там развявано от вятъра – парцаливо, пременено, смешно, наивно и красиво...
Бутнах портата и влязох. Тук, на върха, ниски белосинкави постройки и висок дувар заграждаха малък, закътан циментов двор. Въздухът бе лек, синкав, свеж и раздвижен. Няколко групи от гълъбови ята волно играеха в небето на чудни летящи фигури.
Почти по средата на двора, върху груба сивкава черга седяха трима спокойни мъже. Малко по-натам, около близката постройка, с видим ентусиазъм, размахмаше бояджийска четка, върлинесто, слабо момче.
Щом ме зърнаха, първо видимо се изненадаха, но после веднага най-младият от тях закима с ръка. Приближих се, кимнах с глава, усмихнах се и огледах въпросително наоколо. Тези семпли, безсловесни знаци бяха достатъчни, за да разберат какво точно искам. Облеченият в бели дрехи мъж, веднага скочи охотно от постелката и ме поведе направо към ниската тясна вратичка на на близката сграда. Последвах го, приведена по каменното задушно коридорче, опушено от спесифичен, тежък аромат на миризливи пръчици. То ни отведе до нишата с оражева статуетка на божеството. Човекът седна до него, а аз приклекнах срещу му. Той събра молитвено длани и започна да шепне и припява нещо, но бе за кратко. След това с достатъчно красноречив жест ми посочи кутийката с малък процеп и катинарче. За дарения. Промуших някаква банкнота, а той мазна на челото ми оранжевата точка и поднесе към устата ми парченце твърдо бяло сладко. Изпълни си задълженията, а аз направих каквото се искаше – нищо че и понятие си нямам от тези богове. Но след този стегнат, ясен ритуал се върнахме обратно към бялото прохладно дворче и ме приканиха да седна на черджето...
Първо ме разгледаха внимателно, и като задоволиха достатъчно любопитството си към външният ми вид, продължиха с една блага приказка. По познатият ми вече начин - мимики, жестове и вметната някоя странно- звучаща английска дума. Отговарях търпеливо на всичките обачайни въпроси – от къде съм, името, омъжена, деца, къде съм отседнала и т.н. „ Пушиш ли?” – „Да.” Реших да отговоря с истината, съзнавайки, че това не би се приело добре особено сред религиозните... Обаче човекът веднага извади два модела цигари – индийските „бири” и други, с филтър. Запушихме, засмяхме се, запитаха за българският лев, колко рупии е, запитаха за българската заплата и все такива, „земни” и практични въпроси, които явно ги интересуваха. „ Пиеш ли, алкохол?” „Да!” – пак реших да кажа истината. Но тука ме изненадаха – „Уиски, ром? „ – На дядото от компанията му блеснаха очичките и този път чевръсто скочи и дотърча обратно с две бутилки.E, това наистина вече бе твърде изумително за мен. Така вярващ и истински религиозен народ, не бях виждала до сега. Общо, отношението им особено към алкохола, бе подчертано негативно. На публични места, дори не е прието да се пие. Винаги е малко тайно, малко виновно...
А тук, на върха – обиталището на боговете - едвам се отървах от настойчивите им, дори досадни подканяния. На групичката скучаещи божии служители, идеята да пийнем по чашка, им дойде като съдбовна намеса. Може би започнаха фриволно да допускат, че точно божията воля е изпратила тази свободна бяла жена да разведри еднаквите, усамотени, слънчеви и ветровити дни на върха.
С усилие останах внимателна и любезна, но успях да се отърва от малката развеселената компания...
Явно всички богове са еднакви, щом служат на хората.
