Събуди ни яркото утринно слънце и веднага след това нахлу ведрината на новият
ден - вибриращ, наситен с непознати звуци, омесени в топъл
дъх на сладникави аромати. Усещането бе твърде приятно и човек лесно би се изкушил
да полежи със затворени очи. Но нетърпението ми ме подтикна да скокна бодро и
да разузная къде всъщност сме.
С малко повечко усилие, но успях да
отворя добре залостената и заяждаща от очевидно рядката употреба врата и
излязох на обширна слънчева тераса. От тук, от горният етаж на вилата, можеше
да се огледа доста добре. Виждах малкият двор отпред, а наоколо - наоколо навсякъде
дървета. Кокосови палми, бананови стебла, евкалиптови и разни други, които не
познавах. Градината бе пресечена от по-широки и по-тесни пътеки които се срещаха
и водеха за някъде. Беше сухо време, сух и горещ настъпваше въздухът, въпреки
ранният час. Аз стоях, радвах се и съзерцавах целият този мир, обследвайки с
поглед в детайлен обзор занемарената вече и опечена шир наоколо...
Не щеш ли, точно отпред, но в дъното на
двора осезанието ми долови някакво движение. Дребна човешка фигурка се надигна
и започна енергично да жестикулира. Разпознах старицата от снощи. Майката на
Джема. Спретнатото копринено зелено сари и леко посребрената, прибраната в
малък кок коса правеха малката крехка женска фигурка достатъчно красива, за да
не схвана първоначално смисъла на жестовете и.
По- късно разбрах за безумието, което не и даваше мир, та сутрин и вечер
проклинаше всеки, появил се на тази тераса; безумието, което предизвикваше
непрекъснат животински глад у нея и отвреме-навреме зловещ, истеричен, нечовешки
ужас в очите и от нещо, непонятно за околните. Да, опитах се тогава да
игнорирам всичко това, но всъщност всеки ден си мислех за нея и за нашата
човешка тленност. Казваха, била изключително смела и силна жена. Пренебрегнала
кастовото си общество и се омъжила по любов. Това крехко и изящно същество,
сега подобие на дух ...
Същата тази сутрин имаше ток, a нямаше вода, но така или иначе токът вече не ни трябваше, а на светлото се
оказа, че тук много отдавна не е почиствано... Още по-добре, само си наметнах
фотоапарата и излязох да огледам по-отблизо къде сме. Хубаво беше, че
германчето се усмихваше храбро и окуражително...
На първият етаж имаше мъничка кухя и газов котлон с няколко най-прости
съдинки. Никаква храна. Никакви дори остатъци от основни хранителни продукти. А
предишната вечер, от тук изнасяха вкусни ястия...
Измъкнах се навън и тутакси двете нахални котки и техните поотрасли потомци
се стрелнаха към мен, накършили опашки като за победа. Пронизителните им,
протяжно – дрезгави, противни, гладни мяукания бяха толкова звуково остри, че
сякаш се вкопчваха някъде в дъното на слуховият ми апарат. Този им
отвратителен, безпардонно - креслив навик, досадно да натякват за непрестанният
си глад продължи през всичките две седмици, които успях да престоя тук. В
свободното си време, като нямаха надежден обект срещу когото да врещят, ядяха
мравки – червените мънички щипещи войничета-термити, които не се даваха лесно. Те бяха навсякъде в
този район. Строяха големи си червеникави замъци от песъклива пръст, обвиваха
стеблата на дърветата с нея и неизменно изпъваха мравчените си редица до всичко
органично, годно за носене. Глад ще да е
било. Много пъти, с голямо любопитство и респект наблюдавах трудещата се
върволица от нишката и си мислех – ето и те като нас, хората, ходят
напред-назад и просто правят това което могат, това за което са създадени,
подчинени на природните закони... Тези, точно термити неспирно пренасят всякакви
неща, годни за извличане на енергия...О, веднъж, видях, и те като нас, хората се бяха нещо
пообъркали. Една дружина цял следобед пъплеше кръгъл ластик нагоре по стената и
успяха да го издигнат на около метър височина, но слънцето залезе и те го
изоставиха и се прибраха. Те не ядяха, а все нещо пренасяха...
Тази сутрин обстановката продължаваше да ми
изглежда сюрреалистична (единствените стопани, които се мяркаха наоколо, бяха
котките и бабата) , но въпреки това, избрах да прогоня неприятното прозрение с
разходка из прословутата градина, за която се информирах и от поставените в
рамка изрезки на статии от вестници. На снимките – Джема сред пищна черно-бяла
зеленина. Я да видим сега...
Реших да поема по широката пътека наляво. Подминах няколко лехи със свежи, току-що поляти треволяци и това бе всичко
от градината, която очаквах. Скитосвах напред, настарни по разни пътечки –
нищо. Пустош и естествена растителност заела мястото на някога облагородените
видове. Дървета и само остатъци от някога терасирани терени, натъкнах се тук-таме
на стърчащи черни маркучи, очевидно спомен от някогашното капково напояване и
това беше всичко... Сузане (германчето) и тя направила някаква самостоятелна
разходка и като се срещнахме по-късно, засмяхме се, повдигнахме рамене
съучастнически и се споразумяхме просто да посветим времето си на обследване на
околностите. Градина нямаше. Беше останала в миналото. Или както после се
изясни, не било печелившо начинание и обърнали нещата в построяването на хотел
„Зелен път”.
Обследването
на околността се оказа интересно и забавно приключение, особено като разбрахме,
че най-близкият автобус минава на около 3 километра отстояние от тук...
Фермата всъщност се стопанисваше
от най-обикновено селско индийско семейство: вечно усмихната майка (която
приготвяше храна за нас и се грижеше за възрастаната жена), стеснителният баща,
(който знаеше английски колкото мен) и две чудесни, любопитни деца – братче и
сестричка. Те ходеха на училище в някакво недалечно село. Никой от тях не
можеше да ни каже много за околията, тъй като ние не разбирахме техният език. От
личен опит - Чичко Гугъл не винаги е много наясно с индийските паланки, така че
за нас това се обърна в безценно предимство, което се изразяваше в това, просто
да хванем някой от пътищата и да видим къде ще ни отведе? Всеки път води към
някъде. Ех, повярвайте ми, няма друго, по-велико очарование в авантюрата от
това, да не знаеш къде отиваш!
Първият път Сузане леко се
колебаеше, но като и казах, че въобще не ме е старх от змии и като и показах специалният
защитен шпрей (който си носех винаги с мен) разсъдливо реши, че е по-добре да
тръгне, отколкото да остане и да се страхува. И ето ни по прашният кафеникав
път...
Сега ще разказвам през погледа на обектива:
 |
Вилата във фермата, където ни настаниха.
|
 |
Специално аранжирани камъни и бамбук.
|
 |
Бамбуковите стебла.
|
 |
Стеблата на евкалиптовите дръвчета са покрити с пръст, нанесена и слепена от термитите. Това са техните обиталища.
|
 |
Стеблото на бананово дърво.
|
 |
Термитените тунелчета и по храстите и по земята.
|
 |
---
|
 |
Тук се събира водата за напояване през дъждовният сезон.
|
 |
Момичето от фермата, облечено в училищната униформа и винаги засмяно, любопитно към нашите европейски вещи и маниери.
|
 |
Момченцето се забавляваше с моят богато-илюстриран пътеводител на Индия.
|
 |
Тази и още една леха бяха останали от прославената еко-градина.
|
 |
Един от многото термитени замъци издигнати наоколо. Често можеха да се видят обсипани с цветчета, украсени с жълти и червени знаци, тъй като се смятаха за малки свещенни храмове.
|
 |
По пътя, по пътя, по пътя та ни посрещна едно чудесно малко селце. Първите хора които срещнахме, като ни видяха, се стъписаха от изумление... но селцето бе толкова малко, а мълвата се разнесе толкова бързо, че веднага се превърнахме в забележителна атракция и отвсякъде наизлязоха да ни гледат и да ни канят на гости по къщите си.
|
 |
Както винаги, децата първи се довериха и се втурнаха да ни съпровождат и развеждат из селото. Сред много смях и врява.
|
 |
Много от семействата седяха пред къщите си и белеха плодове от дървото Tamarind, после ги продаваха и припечелваха нещичко. Този възкиселичек, сушен плод е много полезен. От векове, та и до днес индийците използуват пръчици, нарязани от клонките на същото дърво и развлакнени в края, за да си търкат зъбите сутрин.
|
 |
В това миниатюрно селце преброихме поне седем хиндуистки храма.Всички отлично поддържани и разкрасени.
|
 |
Това е много стар термитник изграден в обора на семейството и обявен за свещен. Специално настояваха да ни го покажат, като особенна забележителност на селото.
|
 |
Една сутрин стопанката на фермата ме покани на погребение. Отидох с нея и стеснително пристъпях към малката група опечалени, дошли за последна почит към праха на мъртвия. Но те се оказаха неопечалени. Веднага ме помолиха да снимам, бяха оживени и весели както винаги, шегуваха се. Изпълниха някакви семпли ритуали и отидохме под сянката на огромно дърво. Това е селският гроб и в него заравят прахта от кремацията.
|
 |
Тук, жените от семейството бяха приготвили три съдини с различна храна. Всеки си откъсна по едно голямо листо от дървото и в него му сложиха по-малко от всичко. Хората си побъбриха, размениха си по някоя шега и добра дума за мъртвият и семейството му, а когато храната привърши си разотидоха...
|
 |
Много типично за малките индийски селца: Пристигнал е търговец на шалове и кърпи. Цялото село излиза и започва пазарът. Но по скоро децата да си поиграят а възрастните да се видят и жените да поклюкарстават...
|
 |
На влизане в селото попаднахме на това малко човече, което упорито дърпаше вироглавото си теленце от зелената трева покрай пътя. И въпреки слабите си силици, не се отказваше а успяваше да принуди своят малък другар да направи няколко крачки напред. Така, докато ни видя и замръзна, не знаейки как да реагира. Видях как увереното му държание изведнъж се замени с внезапен ужас, изписан върху детското му личице...
|
 |
Но цялата сюрия от деца се закикоти, заговориха му нещо и детенцето тутакси се окопити и опери, завъртя се и започна да позира кокетно и превзето пред обектива като същинска филмова звезда!
|
 |
-----
|
 |
-----
|
 |
-----
|
 |
-----
|
 |
-----
|
 |
-----
|
 |
Училището.
|
 |
Учителките с нескрита гордост ни показваха наистина впечатляващата работа на малките си възпитаници.
|
 |
-----
|
 |
| Момчето ни следваше по целият път навръщане до фермата. Ходеше след нас на известна дистанция. Това силно ме озадачи и когато наближихме, спях и дружелюбно му помахах да се приближи. Оказа се, че просто много иска да го снимам с неговият верен приятел... |
