Отделих достатъчно време, обикаляйки тишината на църквите, величието на катедралата и реставрираните руини на
Олд Гоа. Почувствах почти осезаемо влиянието, властта и могъществото на християнската
религия завладяла и променила значимо това щедро на природни богатства, красиво
място.
На другият ден, предвидливо рано
сутринта отидох до площада. Исках да се добера навреме до някой от автобусите
за Панаджи. Влакът ми за Бангалор тръгваше в същия ден, но чак привечер. Една
кратка разходка из съвременната столица на Гоа несъмнено би обогатила
представите ми за това, що е колониално владичество и как е отразено то във
времето върху бита на местните.
Заслушах се в кресливото провикване
на кондуктурите. Те, обикаляйки около своя си рейс, напевно и звучно изричаха
имената на селищата, през които ще минават. Отчетливо, в характерен ритъм, но
неспирно огласяха широкият площад. И въпреки ранният час, някои от тях бяха
вече попрегракнали. Сигурно гласовете им бяха уморени от вчера или от оня ден
или завинаги... Но упорстваха, размахвайки кочаните с билети, подбутвайки
по-неуверените или бавни пътници към вратите, докато автобуса се напълни доволно. А хора, както навсякъде и
тук, не липсваха.
И мен ме натовариха набързо на едно
полу-пълно, очукано в битки автобусче, около което крещяха на пресекулки –
„Панаджи – Панаджи- Панаджи!” И още много пъти така... Звучеше също като припев
на хеви-метъл рок-балада... Стана неусетно, просто щом се появих на арената за
пътници, мернаха ме моментално – бях
твърде отличима с тези раници. С опитно око и нюх, тутакси прецениха за
къде трябва да отпътувам. И тъй като се суетях колебливо наоколо, някой здраво захванаха
голямата ми раница. Тя пък неслучайно беше
на гърба ми, а те - неспирайки да викат „Панаджи, Панаджи!” лесно, бързо и
благополучно ме натикаха където решиха че е мястото ми. Така, не след дълго,
„направлявайки” и още пътници, работата беше свършена, автобусчето - запълнено
и потеглихме.
Сега, като пристигнах на автогарата,
ми беше игра. Натрупала солиден опит от „напразните” обиколки около района на
идване, местоположението и ми бе ясно и
без да се суетя твърде дълго, решително закрачих към по-централните улици с
тривиалната мисия първо да си купя джапанки. Нещо станало вече крайно
наложително в постоянната тежка жега.
Както и да го мислех, това се оказа
най-практичното нещо за обуване в повечето части на Индия. Стъпалата са
максимално свободни и открити, а дори като се озовеш през дъждовно време в
голям град със „случайно” задръстени канали и наводнени улици, не се вайкаш
отчаяно, а правиш това, което правят и местните – повдигаш шалварите с двете си
ръце, неглежираш изплувалите удавени подути трупчета на малки животни и
всякакви човешки отпадъци и продължаваш...да джапаш. Нали това са джапанки. Не
се разделях и с удобните туристически
обувки ( за всеки случай, ако си изгубя джапанката), но почти през цялото време
аз ги носех, а не те мен. Така и за облеклото. Постепенно изоставях наличните си европейски дрехи и ги замених само
с три комплекта от традиционните им
комфортни памучни шалвари и сут. Въведох им практичен, редуващ се режим.
Един – на гърба ми, един – чист, готов за обличане и един – или на простора или
мръсен. Трябваше ми време докато достигна до това просто и елементарно решение.
Е, истината е, че като видях зор да мъкна на гърба си неща - ненужни, а само по
навик, и малкото останала суета престана да обременява съзнанието ми. И друго не маловажно преимущество - за камуфлаж
- не привличaш цялото внимание на улицата, а и се движиш
по-незабележим из навалиците от народ.
С голяма неохота, но тръгнах из
магазинчетата. Те - изпъстрили двете страни на централните улици, преливаха изобилно
от стоки и отвътре, и отвън: веят се ефирни разноцветни шалчета; богато
извезани платове за сари-та неусетно увличат вниманието ми; лъскави, евтини гривни и бижута
мамят бляскаво с шарените си фалшиви камъчета; чехли и сандали, обсипани щедро с
пайети и ярки мъниста пресищат очите с крещящите си багри. Но винаги
красиво...Невероятно тържество на цветове и форми, шевици и материи! През време
на цялото мое пътуване, посветих дълги
часове на наблюдение и детайлно обследване на облеклото на индийката. Ровех ненаситен
поглед из десени, щампи, бродерии и търсех мнително и настойчиво нещо
нехармонично, било то в цветове или пък форми. Не допусках, че е възможно
всички тези милиони жени да бъдат облечени все така естетично. Без значение на
полето, в къщи или на строителните площадки и пътища. Противно на всичко
мръсно, грозно, полусрутено, прашно, немарливо, разнебитено, гнило, вонящо и
гладно, онази щедра, широка, поразително честна усмивка и ярките, живи, закачливи
тонове в невероятна цветна хармония на женската премяна ще останат за мен
истински символ на Индия...
Но сега си търсех само едни обикновени
ежедневни джапанки и заоглеждах из витрините, да се ориентирам за стоки и цени.
Но стоки имаше, цени естествено - не. Това е тяхното любимо занятие – да се пазарим. Навсякъде и за всичко. Времето
няма значение. Да седнем и да разговаряме надълго и нашироко ето това е. Нищо
че с моят оскъден английски е трудно да се очаква това. Но обиграният търговецът
успява. Никога не губи търпение. В началото чувствах досадно изнервяне от този
непривичен за мен маниер на поведение. Но след многото тежки пазарлъци,
най-после започнах да проумявам, че не винаги го правят с цел изгода. Просто
обичат да общуват и то спокойно, отдалеч с наслада и за всичко; разпитват,
обясняват, шегуват се, и то без да препускат за някъде. Всъщност, оказа се,
това е като вид забавление в което обичайно участват и остроумният клиент и
благоразположеният търговец. Ами като си знаят хората, че така или иначе това
не им е нито първият, нито последният живот защо да бързат...А и някой от вас дали
е опитвал колко време може да бърза в постоянна жега?
Ето аз сега, като съм се разбързала
да награбя колкото мога повече от тази магьосница, Индия, набързо оглеждам и реших,
че съм се ориентирала достатъчно. Нахлух
трескаво в един от магазините с по-голям избор, грабнах едната от чифта
джапанки, който ми се стори най-удобен за носене и почти в движение запитах „Колко
струва?” „ 75”- светкавично отвърна на моето темпо продавачът. „Взимам ги!” –
добавих и другата джапанка в ръката си и доволна от бързо случилата се изгодна
сделка отидох до касата, подавайки 100 рупии. „150!”- кротко добави момчето и
аз от изненада почти подскочих! „Нали
току-що ми каза 75?” („Сега пък какъво
ли!”) – запитах се наум. Винаги бях нащрек и очаквах още нещо ново. Обаче не си
мислете че се изнервирах. След онези първи няколко дена из Делхи, дето ходех постоянно
настръхнала от крайно остро раздразнение, благоразумно помъдрях, та сега това
само ме забавляваше.
„Да, 75 рупии струва, Но САМО
едната!” и се ухили самодоволно, протегнал ръка в очакване да добавя още 50. Но
аз се вкоравих, прибрах си парите,
върнах му чифта и се усмихнах на
свой ред.
Дълго след това, та и до днес с
удоволствие си спомням за този наистина остроумен трик. Той ми създаде едно чудесно,
весело настроение. После влязох в следващият магазин, където срещу същите 150
рупии най-после с огромно облекчение обух новите си джапанки!
Пообиколих центъра, колкото успях.
Предпочетох да се разходя из старата част, където се натъкнах на очарователни,
отлично поддържани къщи в характереният архитектурен португало-колониален стил от
онова време. Щедро нацъфтели, чудно - красиви саксийни цветя, обкичваха
прозорци и дворове. Тук всичко бе съхранено жизнено до днес – тесни, прави, изрядно
успоредни улички, с искрящи на слънцето, свежо боядисани сгради и изящно
изписаните глазирани плочки-табели на тях. По покривите, забелязах характерни -
гиздаво оперени керамични петлета -
всичко точно като късче от старата могъща Португалия, откъснато от онова време. Сгушило
се кротко и смирено сега, вероятно мъдро пазещо традициите на една отминала
империя.
И както размишлявах над тези неща,
случайно попаднах на истинска малка сладкарска работилничка с изненадващо елегантна,
нелишена от фин, изискан вкус витрина. До там, обяснимо, ме отведе неустоимият,
благоуханен аромат на прясно изпечена сладост. ( Да направя сравнение,
сладкишите тук имаха много повече - общо с омесените от мама вкусни, домашни курабийки,
отколкото с изобилието от декорирани, гримирани и парфюмирани полуфабриктни-сладкиши
из Лисабонските кафетарии.) Но за мое голямо неудоволствие, не остана достатъчно
време да се прехласвам по всичката тази почти магическа симфония за сетивата и
се наложи да спра, да наема мотор и да отпътувам за гарата. Да, тук за пръв път
видях и веднага се възползувах от това необичайно такси - мотор (без кош) с
моторист. Като се замисли човек – удобно, бързо, евтино и най-важното -
прохладно.
Пристигнах навреме, дори малко
по-рано, та се помотах из перона. И тук винаги има предостатъчно хора, интересни
за зяпане. Многочленни фамилии, разположили се удобно по земята с всичките си
бохчи и сакове, търпеливо изчакват желаният влак; групи развеселени младежи убиващи скуката с шумни
шегички и смях от сърце; и разбира се, неизменно търговците - безкрайно
изобретателни и усърдърдни в желанието си да продадат някому нещичко от
преносимата си скромна стока. Носачи в червени униформи напрегнато изпъват жили
под тежестта на необяснимо огромни денкове. Едри, охранени полицаи лениво
крачат из рампата и току потропват заканително със здравите си бамбукови тояги.
Привичната глъчава само отвреме-навреме биваше надмогвана от гласа на
високогоговорителя, който, като на всяка гара, почти неразбрано изричаше разни
неща в характерната за гарите интонация...
Всичко си беше на мястото, докато измежду
цялото това гъмжило съзрях необичайно прелестна гледка: красиво, нежно, крехко
рускинче, помъкнало, с демонстративна немощ обемистият си сак, стъпяше ситно,
ситно из перона и обираше цялото
възможно множеството от любопитни погледи. Уж свенливо и невинно, размяташе
глезено-капризени сини погледи наляво и дясно в неистово, отчаяно желание някой да се притече
на помощ и да отнеме тежкото бреме от слабичките и рамене. Играеше, като че ли
всеки момент ще се строполи и падне от
сцената. Но се оказа абсолютно неадекватна към обстановката сценка. Неподходяща
и безмилостна бе публиката. Защото това бе Индия, а маниерите други... сурови.
И в това отношение крайностите са нещо характерно – от затрогваща, милозлива,
сантиментална благост , та до безцеремонно коравосърдечие и свирепа примитивна жестокост.
И двете, слава богу, съм ги виждала само в очите на хора, но и това ми беше
достатъчно. О, да - наистина толкова изразителни очи...
Така си и отмина момичето натам,
пъплейки чантата, към първите вагони на дъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ълго-композираният влак, където
всъщност беше първата класа. И на където се запътих и аз.
Класите във влаковете наистина бяха
нещо, като да определят категорията на хора – първа категория, втора категория,
имаше и друга една, още по-висока класа,
за богоизбрани сигурно, не знам. Там не допускаха без да покажеш нещо. И мисля, има още две класи надолу. Най-последната е въобще без седалки. На нея не
съм се возила, защото там изглежда е твърде претъпкано, че и отвън прелива. Отвсякъде
стърчат човешки крайници и се веят разноцветни шалове, а това със сигурност
щеше да е неприемливо за техниката ми.
Никога не можах да си обясня и приема
- това разпределение на кастите и че там, където си се родил, (или преродил)
там ще си останеш. Още едно от неизброимите безчинства на човешката глупост.
Никой не се съпротивлява на тази обществен „ред”, твърде удобен за едните и явно
приеман от останалите. Това е едно от нещата, мисля си, което ги прави, толкова
спокоен, безгрижен и незлоблив народ. Ето едно измерение на „щастлив народ”. Само
дето обикновено висшата каста демонстрира арогантно поведение и самодоволство в
сегашният си живот, а най-низшата едвам се прехранва с отпадъци и гледа виновно с едничката вяра, че и
това ще отмине и за следващият си живот ще да е „изкупила греховете си”. Ето и
защо все по-силно вярвам, че религията е нищо, освен „опиум за народа”. Но
очевидно ние,хората имаме потребност от опиати за да преглътнем смисълът на битието си. По този
повод се замислих и над ограниченото ни човешко съзнание и мисъл. Моето яростно
се блъскаше в стените си месеци наред, та и до сега, но все така не успявам да
осмисля всичко това...
Ние, от първата класа си имахме
климатик и прозорците не се отваряха. На първокласните ни раздадоха чисти бели
чаршафи, индивидуално опаковани в кафяв книжен плик и имахме одеяла по леглата
си. Тук беше тихо и спокойно, не гъмжеше от народ, миризми, глъч и амбулантни
търговци. Хората от първа класа не се смееха шумно, не разказваха историите си,
не мъкнеха големи денкове и безчет любопитни, щури дечурлига; не слушаха музика
от мобилните си телефони, не се разхождаха с четки за зъби в устата, не спяха
на пода и не ме поканиха да споделя нито храната, нито усмивката им. В този
комфортен вагон се оказа скучно, самотно и досадно. Не намерих по-полезно
занимание, освен да проспя времето си в тази безчувствена, отегчителна и хладна
обстановка. Но реших твърдо – никога повече. Това тук е място за избраните от по- висшите касти. Аз
искам да съм долу – жива, близо до пулсиращата, ароматна и многообразна гореща
Индя. Няма повече да спя на студено и с чаршафи...
В Бангалор пристигнах рано, рано -
точно по разписанието. Озовах се в град различен – огромен и модерен. С всичките
му там забързани хора и разнотипни „състезателни” превози из
утринните улици. Пих истинско еспресо в едно кафене на известна международена
верига, настанила франчайзинга си и тук и се запридвижвах с нови, оборудвани с
електронен дисплей автобуси, където, не само че се изписваше името на спирката, но и гласово съобщаваха коя
е следващата. Така, от кроткият идиличен мистицизъм на миналия век, само след
едно преспиване във влак, се оказах сред
суматохата на крупният, съвременен, административен и икономически център на
южна Индия, с население колкото цяла България (официално).
 |
| БАНГАЛОРЕ, ИНДИЯ |
