„Събуждане по телефона” работеше и мелодичната алармата на мобилният ми телефон – също. Бързо се приготвих, закопчах двете раници – едната отпред, другата на гърба си и като магаре с дисаги от двете страни, слязох във фоайето на хотела. Там тримата – портиерът, администраторът и камериерът, удобно се бяха изтегнали върху диваните и някой похъркваше. Дръжките на остъклената врата бяха омотани с излиняла конопена връвчица. Дръпнах я, отворих и излязох навън. Вече просветляваше, но още нямаше никой. Тихо – улицата спеше. Увити в парцалите си бездомницити по нея, също не помръдваха. Върнах се и оставих багажите на пода. Необходимо беше да създам малко шум, та спящите да се поразмърдат. Заизправяха се сънливо и вяло. С бодър глас им съобщих, че чакам автобус, без някой да се интересува от това и пак нетърпеливо излязох отвън да погледна. Като се върнах, вече всички омърлушено бяха заели служебните си места от вчера – портиерът на вратата, камериерът – до стълбите, а администраторът – на рецепцията. Седнах и зачаках. Още не беше време да се притеснявам, но все пак – поглеждах си билета. Достатъчно надеждна ли е тази бяла хартийка със сериен номер и телефон. Ще почакам...
В това време, момчето от рецепцията се прокашля, за да привлече вниманието ми и тихо ме повика. „Трябва да платите мадам!” И започна мудно да разгръща жълтите изписани листя на тетрадката пред себе си. „ А, ама как, аз съм платила!” – с рязък тон му се опънах в ранния час. Той продължи да заглежда графите за регистрация на нощувки, като клатеше отрицателно глава. „Не ?! Снощи ми казаха, с кредитна карта! Платено е – проверете!”- не отстъпвах аз. В отговор сънливецът кротко ми посочи празното място срещу моето име в тетрадката си. „Не, не, проверете, питайте колегата си, не е възможно! Снощи ми казаха – платено е!” Тогава той с досада набра някакъв номер на мобилния си, говори нещо и ми го набута в ръцете – „ Мой шеф, мадам!”. Взех телефона, приближих го до ухото си, казах само едно нахакано, самотно „Ало...” и по-нататък нищо не разбрах. Шефът, или който там беше, говори, говори, а аз в отговор можах само да мълча.
Не беше необходимо да знам английски, за да ми е ясна ситуацията. В това ранно свежо утро, с тия дисаги и автобус, който очаквах всеки момент, можех да направя само едно – да платя. Отброих парите умислено, недоумявайки какво ли може да се е случило... След няколко дена разбрах, какво всъщност се е случило: Както обикновено, чрез сайта направих резервация за COSMO – хотел.Според правилата обаче, ако не предупредиш няколко дена предварително и не отседнеш в същият хотел, дължиш неустойка, която си взимат служебно от картата ти. Аз бях принудена да не отседна в същият хотел. А пък тук си платих за нощувките. Ето това е...
А сега продължавах да мисля с надежда за голямата си бяла птица, която ще ме отнесе на по-добро място
Очаквано, във фоайето влезе нисък, омачкан, рошав мъж. Погледнахме се и мълчаливо показах билета си. Намусено, той кимна с глава да го последвам. Е, невзрачен и дребен, ама все пак дойде! Наметнах се с раниците и – след него. Даже не направи и опит да ми помогне. Вървяхме като в някои близкоизточни страни: той – мъжът напред, свободно и наперено, бързаше със ситните си пъргави крачки, а аз жената, след него, на няколко метра подтичвайки, мъкнех безропотно, примирено, тежкия си товар. При това, не беше спрял пред хотела, а на стотина метра след пряката му. И съвсем не беше бяла птица с розовички туристи, а мръсен, очукан стар микробус с трима задрямали пътника и едно дете. Няколко пъти повтарях – Котпутли, Котпутли, Котпутли, за да не стане грешка, но той само кимна с глава и потеглихме. Днес не му беше щастливото утро. На мен – също.
Развиделяваше се. Градът ставаше малко по-светло сив. Мъже, скупчени около малко струпани и запалени дръвца на улицата, отпиваха първият си чай. Увити в парцаливите си мръсни шалове бедняци, тук-таме надигаха рошавите си глави. Ранобудни стопани на вело-рикши с обширни дървени платформи , подреждаха и пристягаха първите си товари за деня. Сигурно за малко, но в този ранен час клаксоните все още спяха...
Пътувахме дълго, докато започнем да излизаме от града. И колкото повече слънцето се издигаше, толкова по-бавно се придвижвахме в сгъстяващият се автомобилен трафик: огромни камиони с още по-огромни товари помръдваха тежко, метър по метър едва. Ръбести, изрисувани с ярки бои автобуси, натъпкани с пътници , бавно напредваха сред множеството. Имаше и колона от по-малки, но маневрени открити пикапи. В кабините им се бяха сврели поне по трима – четирима човека.В този ранен час леките автомобили бяха рядкост.
Слънцето започна да се провижда. За трите дена, от смог не можах да го зърна през никоя част на деня. Това беше сигурен знак, че излизаме от Делхи.Отстрани на пътя се забелязваха вече по-луксозни, големи нови бизнес-сгради и хотели. Обширни площи с добре поддържани зелени градини подсказваха че тук е разположен един доста по-богат квартал на столицата.
Измъкнахме от голямото задръстване и бусът пъргаво напредваше. И беше напълнен с пътници – все индийци, които отпуснато придремваха по седалките. По едно време той се отби в страни и спря. Всички слязоха – „За закуска.”- ми поясниха. Слязах и аз на това крайпътно място. Огледах: в дъното имаше две широки, покрити с найлонов навес маси за готвене с газов котлон. Малко по в страни от него, сковани два рафта с провесени снаксове, бисквити и други лъскави пакетчета за продажба. Пред тях, върху утъпканата кафяво-червеникава прашна земя, бяха наслагани столчета и масички. Пласмасовата им повръхност беше почерняла и сгърчена от старост. Но най-много от всичко обаче, бяха мухите. Толкова големи, добре охранени и организирани рояци не бях виждала. Немощен дядо – сервитьор размяташе отвреме на време омазаната си кърпа, та ги сплашваше по масите. Поръчах кафе, но ми донесоха чай с мляко и захар - това което традиционно се пие тук. Беше ми вкусно, трябваше да свиквам.
С огромно облекчение напусках Делхи.Толкова подтискащ град не съм си представяла, че може да има...Въздухът – тежък за дишане и обикновено вонящ от купищата гниещи отпадъци. Улиците, претоварини от разфучани, гонещи се и свиркащи коли. Бездомници и хора родени, омазани, и загрубели от живота в мизерията. Безброй преследващи те професионални просяци – сакати или с деца, или обикновени просяци. Нахални и досадни продавачи на дребни стоки, от които трудно се отърваваш. Разбирам, че съм чужденка и личи отдалече. Тъкмо за това, през цялото време имах усещането, че ме преследват за пари. Каточе се движа из блато с особен вид отровни увивни растения. Минаваш покрай тях, а те се закачат и оплитат около теб, за да ти отскубнат някоя рупия. Колкото си по-доверчив, толкова по те омайват. Никога не можеш да предположиш, колко ще ти поискат дори за един чай на улицата.
А сега пътувах доволна, че билетът за който платих все пак ми послужи. Е, по- късно разбрах какъв е номерът на „Аладин с вълшебната рикша”. Нормално, билетът за това разстояние с държавен или частен редовен превозвач струва не повече от 100-130 рупии. Аз го купих за 1500. Разликите, които плаща хванатият в мрежите и омотан турист са за комисионни. Същото се беше случило и на двама французи, превозени до Джайпур.
По пътя и природата просветна. Полята разгърнаха своята свежа зеленина, слънцето си грееше от небето, а из околните малките селски къщички живописно подскачаха веселите цветове на женски дрехи.
Вече бях сигурна, че това е пътят... Оставаше само да внимавам за спирката, че шофьорът не беше много загрижен, кой-къде ще слиза. Няколко пъти го подсещах – Котпутли, Котпутли, докато той накрая ми каза – близо сме...
********************
