ЗА ФЕРМАТА И БИРАТА

Районът наистина бе чист, тих и спокоен. Много видове птици също харесваха простора над  високата, респектиращо непроницаема желязна порта. Два коловоза ме поведоха през обширна сенчеста овощна градина. Пътят продължи до главната сграда. Тук ме срещна подсмихващ се върлинест управител, омотал главата си зиморничаво в кафяв вълнен шал. И доколкото можах да възприемам, той ми представи стопанство то.

Фермата бе разположена върху доста голяма площ. Основно се отглеждаха дървета амла. Те дават дребничък, зелен, кисел плод, особено ценен заради богатото съдържание на витамин „С”. Също, обработваха и немалка зеленчукова градина, житни посеви и нахут. Основно, не се използуваха изкуствени торове и пестициди. Продукцията наистина бе малко, но органична, ако някой в действителност се интересуваше от това.

Три закътани бели постройки бяха съградени из различните крайща на фермата. В тях за постоянно живееха три-четири семейства – работници, които се грижеха за земята. Наоколо преживяха кротко, навързани по няколко крави с телета.а овощната градина. Особено сутрин, на ранина, човек с наслада можеше да чуе и почувства радостта на любовните им, волни песни.

В имението имаше построени специално още пет-шест къщи за гости. Стопаните бяха спазили стриктно традиционната технология и материали за строителство по тези места. Къщите бяха досущ автентични. Ниски, прихлупени, с малки дървени вратички и капаци на прозорците, без стъкло. Боядисани само от вътрешната страна с бяла вар. Проста конструкция, семпли, изградени основно от дърво и кал, а покривът - сламен. Моят дори бе обитаван от две птички, които сутрин, щом се развидели, започваха неспокойно да се шумолкат из сламата. Така че буквално си „ сред природата”

Подовете също - измазани от кафява, спечена глина, а леглата – дървени и оплетени от здрави конопени въжета. Досущ, като разхвърляните из всеки двор на село.

Тъй като фермата отстоеше само на 25 километра от шумния, забързан и мръсен град Джайпур, то тази селска идилия бе добра алтернатива - място, където можеш да си отдъхнеш на спокойствие и да хапнеш вкусно-приготвена, „organic” храна. Всъщност, цялото това имение представляваше една смесица от много дейности, но всички те подчинени на еко-каузата. Не си представяйте нещо свръх-модерно и непознато. Напротив, за цялата обработка се използуваше изцяло ръчен труд и подхранване с само с органично приготвени торове.

Из страната могат да се видят още подобен тип селища, които ние, в България наричаме „ селски туризъм”. Но аз намирам съществена разлика и в това, че тук стопанството е реално съществуващо, действащо. Зърно, зеленчуци, мляко и почти всичко необходимо като хранителен продукт се отглежда на място. Защото произведено то във фермата е по-евтино и хората могат да спечелят и от това.

Основно управление то бе поверено точно на младият мъж с шала, който ме посрещна. Собственици те – двама братя от заможно семейство – живееха далеч от тук и предимно се занимаваха с чаените си плантации и хотела в Асам. Или както се изрази единият – „Това тук е хоби, а не бизнес”. И Павен – така се казваше мениджърът, наистина ръководеше стопанство то с лекота, усмихнато и безгрижно...

Заедно с помощника си Лала, /чиято скромна задачка, бе да регистрира гостите/, и в близкото другарство с перфектния, но непретенциозен готвач Санджу, 

тройката не пропускаше възможност да се наслаждава на вкусната храна, да се посмеят или по забавляват с весела компания от гости. Тук идваха еко-активисти от всякъде и често вечер запалваха огън. Топлите му меки, игриви, пламъци, примесени с малко лютиво-остър дим за свежест, огряваха кръгът от любознателни,

търсещи, апатични, неспокойни, влюбени, безгрижни, мечтатели, щастливи и нещастни пътешестващи... Едни разказваха, други слушаха, а после спореха ... Пристигаха и заминаваха ...

Най - наблизо бе работническата къщичката на младото семейство с трите малки дечица. Дошли са тук от суровите условия на високите Тибетски планини и намерили по-спокоен живот и прехрана сред плодородни те земи на Раджастан. Дребничките, но жилави и здрави фигурки неспирно сновяха из градините. Хранеха животните, поливаха зеленчуци, стъкваха дърва за огъня и всяка друга работа не им тежеше.

Често с удоволствие наблюдавах приятните им, миловидни личица. Винаги спокойни и светли. Някак излъчваха кроткост и по детски наивна доброта. Подозирах, че на тия хора лоша мисъл едва ли е минавала през главата им. Или поне нямаше никакъв отпечатък върху лицата им. За месеца, в който стоях там, не ги видях да са гневни, ядосани или мрачни. Предпочита ха да са засмени и да се шегуват щедро. Грижеха се за децата си, а също толкова добре и за малкото момченце на готвача, останало без майка...

Един ден, в навечерието на Новата година, отидохме с момичетата до Джайпур. Градът не беше украсен, защото почти не се празнува тук. Няма „празнична атмосфера”. Исках поне една бира да си купя...Да се приближа до родните традиции, поне малко... Дълго обикаляхме, докато накрая попаднахме на малък отворен фургон, в който продаваха алкохол. Естествено, веднага закръглиха цената на скромната ми бутилчица бира, но американката веднага подскочи и реагира остро и съскащо. Дразнеше се момичето за всеки подобен опит на мъничките им измами. Свалиха веднага, засмяха се и върнаха ресто, но пак оставиха и нещичко за себе си – „за дето е изстудена” – измислиха и ме развеселиха в свойта непреклонност. Но сумата беше незначителна и аз кимнах с ръка – увиха седемстотин-грамовата бутилката отвсякъде във вестник и ми я подадоха в торбичка. Като че е нещо тайно за консумация, но – табиети...

Вечерта, все пак се организира някакъв празник във фермата. Надойдоха десетина шумни индийски семейства в компания. Жените от колите - веднага се разположиха около огъня и подхванаха скучните си, ежедневните приказки. А съпрузите им - част от тях, стремително нахлуха право в кухнята и започнаха: кой да опитва приготвеното, кой да дава указание на готвача какво и как точно да сготви , а двама от тях наистина запретнаха ръкави и се заеха сами да си угодят на вкусовете.

Други донесоха музиката, настроиха апаратурата и „индийското диско” бързо превзе тишината.

Вечерта започна с обилно хранене. Все едно си гръмнал с пистолета и си казал „Старт!”. Големите препълнени чинии се разнасяха из всички маси, от ръка на ръка и бяха опразвани лакомо с изумителна за представите ми бързина. Темпераментно и живо гостите изразяваха почитанията си към добрата храна. А за един по-дълъг момент, времето бе само шумно примлясване...

Но всичко това премина и кротнали се след кулинарната треска, зараздаваха сладкишите, по случай Новата година. Компаниите около огньовете си останаха разделени на мъже и жени. Мъжете ентусиазирано танцуваха и се мятаха сред ритмите на „диското” , а жените продължиха да си приказват отегчено в своя кръг, без много-много внимание на страни. Само трите млади двойки се държаха заедно. Личеше, че са новосъбрали се.

Едните от тях най-после си извадиха от чантата по шишенце „Bacardi – breezer” и започнаха да си отпийват. Едва тогава дойде и моят момент. Реших, че вече е уместно да си донеса и моята, увита във вестник бутилка с бира. Отсипах си в самотна чашка и запалих цигара. Сега очаквах из съществото ми да се разлее малко кеф! Да, но ако бях другаде...

Заоглеждаха ме крадешком, но устоях. Не се получи истинското пиене на бира... Пиех под особен надзор и колкото и дискретно да се промъкваше любопитството им – долавях го. Пречеше. Тежеше и тъпчеше опитите ми за независимо удоволствие. Забележително, колко досадно може да влияе човешкият предразсъдък. Ако си бях облизала с шумно примлясване всичките пръсти заедно с дланта на дясната ръка, никой нямаше да забележи, но аз не стига че пушех, пък и пиех бира и то сама... С всяка глътка тревожех вменените им норми за благоприлично поведение. Отсипах чашка също на мъжа отсреща, но получих само вежливо кимване с глава. И никакво съчувствие и съпричастност...

Е, трябваше да се примиря, това е друг свят – да не може човек да си изпие бирата на Нова година, а! Едвам дочаках 12...Не се превърнах в Пепеляшка, а заспах...

И КОГАТО НЕ ЗНАЕШ – ОРГАНИЗИРАШ !

Но и този път реалността бе разочароваща. Някога, отда-а-а-вна бе боядисвано с цвета-символ. Обаче сега сградите бяха в избеляло, пепеляво – керемидено. Старата част –„ Розовият град” - приличаше на застаряла занемарена принцеса, облечена в извехтяла, парцалива и мръсна, но някога скъпа рокля. Жалки следи от несъмнен разкош, останал някъде в миналото. Нещо можеше да се зърне из музеите.

Пристигнахме на автогарата – последна спирка. Разтоварих се, мъкнейки раници, чанти и торбички. Позвъртях очи наляво и надясно за ориентация. Добре би било да изпия малко кафенце. Така или иначе трябваше да измисля някакво действие. Да предприема нещо. По пътя, вниманието ми изцяло бе грабнато от картините около пътя и отлагах. Ама сега? Проблемът си стоеше, като дебела клечка, препречила пътя ми. Как ще обясня по телефона на таксиметровият шофьор къде съм, та да дойде да ме вземе. Знам, че звучи просто. Но!: това не е единствената автогара в огромният град, а аз не знам изобщо убедително английски. И той ще е обезателно с лошо произношение, аз също...И в този разговор, никой нищо нямаше да разбере...Чудех се как да се справя...

Влязох в западно-изглеждащо бистро с надпис „ family restaurant”, мъкнейки всичките си чанти, без да смея и за миг да ги изоставя. Поръчах си кафе, още нещо, на което беше поставен надпис „ pizza” и излязох навън. Седнах на една от масичките с шарен чадър, оглеждайки се и неспокойно придърпвайки около себе си ценният багаж. Въпреки, че наоколо разхождаха здравите си бамбукови тояги едри, яки и строги униформени мъже, не бе недопустимо, някой бърз да ми грабне едно от нещата – си размишлявах предпазливо.

И идеята сама дойде – носеше ми кафето и хлебчето с кетчуп. Отпих от кафявата сладка водичка и го проследих със замислен поглед. Приятно, внимателно момче с интелигентени дълбоки, кафяви очи. „Excuse my!”- повиках и с ръка младежа, а той разбра.Но от тук натам извадих моето малко карирано тефтерче ­- другарче и повече жестикулирах, показвах, а почти не приказвах. Не знам точно как, но с малки прости думички успях да покажа какво точно искам. Да се обади на таксито и да обясни къде се намирам. Посочих телефонният номер на Али и подадох мобилният си. Момчето май ме разбра и с готовност се зае да услужи. Използува своят телефон, обаче... Набра номера, веднага се свърза и заговори нещо надълго и нашироко...

И в тоз момент, съзнанието ми се изпълни с черни мисли...

Тук често се случваше някой да ми направи услуга, само ако има изгода от това. Понякога осъзнавах чак накрая, защо ми е тази услуга и каква е ползата и. Винаги бях нащрек. Но тази реална повтаряща се игра, все пак бе забавна. Сменяха се само хората и ситуациите. Но успявах да разбера правилата все последна. Много е интересно...Като частица от жив пъзел, но не знаеш в каква картинка участваш.

Имам подобен, богат опит, но само със сънародниците си в България. Четеш, обикновено по мимиките на лицето, по жестовете на тялото. И каквото и да ти говори човек, долавяш защо е дошъл, ще иска ли нещо и каква лъжа се готви да ти смотулеви. Но тук се оказа различно. Само ударих на камък с тази дългогодишна практика.

Езика не разбирах, а и неговата интонация е съвсем друга. По мелодията му не можеш да хванеш нищо! Изражението на лицето също се оказа нечетливо...Има и общо, а и не съвсем. И тук трябва да прибавим мотивите и ценностната система на хората.

Искам да кажа, че за да изпитваш притеснение и срам от лъжата си,/ и това да се изпише на лицето / трябва да имаш вътрешно самосъзнание, че деянието ти е лошо, че нараняваш... Но ако не стигаш чак до там, а мислиш просто - как да вземеш 20 рупии, то това не си е грях! И нищо не е изписано на лицето ти. Само си влязъл прилежно в подходящата роля и влагаш целият си талант...

Тези състояния ме карат да се чувствам несигурна. Стъпваш и не знаеш докъде ще потънеш. Обичам отвреме-навреме да се чувствам несигурна. Полезно е. Това състояние шокира разума, взимам някакви решения и е нещо като леден душ за промивка на мозъка.

Е, точно сега бях в това състояние, в тази игра. Разщрака ми се мисълта, залута се сред въпроси и възможни отговори. „Това момче, дали звънна на номера, който му дадох? И защо ли е този дълъг, дълъг разговор. Прекъсван и продължаван на няколко пъти? Какво толкова има за обяснение в една автогара? Защо не предпочете моят телефон, а говори за своя сметка, в услуга на съвсем непознат? Или се обажда на свой приятел-шофьор, за да вземе той курса? Може би има по-лоши планове: да ме качи на съвсем друга кола, за да оберат един наивник-чужденец?

И започнах да съжалявам, че се доверих на моя глупав, импулсивен, лековерен план... А на страха, очите са големи... Обхвана ме едно напрежение, изостриха ми се сетивата до крайност, не свалях очи от момчето и концентрирах цялото си съзнание да доловя поне някаква мимика, или познат жест. Да прочета нещичко... Но не, то продължаваше да говори все така разпалено, жестикулираше със свободната си ръка и отвреме-навреме поглеждаше към мен за кратко и разсеяно. Но колкото и да се напрягах, мимиката на лицето му бе нечетлива и непонятна за мен...

Ей, много обичат дългите разговори тия индийци. Достъпна услуга за всички и общуват, надълго и нашироко. Понякога говорят до изтощаване на батерията. Като спря да говори по телефона, пък продължи да обяснява неща на двамата си колеги, които го бяха зяпнали в очакване. След това, отново се зае с нов разговор по мобилния си. Като приключи и чак тогава, погледна ме и каза – О.К. mem, след 15 минути таксито ще е тук. Усмивката му беше само миг и изобщо не я хванах...

Нищо! Нищо не можех да предположа. Седях на масата под чадъра, пушех си цигарката и кротко наблюдавах какво ли ще се случи с мене...

Не чаках дълго. Дотърча единят мъж от кафенето и с жестове закима, че е време да тръгвам. Наметнах си чантите и тръгнах след него. Тук никой мъж няма навика да помага, колко и да вижда, че е тежко. Доближихме до малък сив автомобил, в който ни чакаше шофьорът. Разпрострях се на задната седалка и отворих тефтерчето-другарче да покажа адреса. Уговорката с шефа му, ни беше предварителна и той би следвало да го знае, но...Младият мъж първо погледна написаното на английски име, после погледна към мен, избърбори нещо като на хинди и моят въпрос „ Do you understand?” остана да чака без отговор.

Мъжът от заведението, дето ме доведе до тук, също се метна в колата. „Защо ли пък ще пътува и той? Закъде? А къде ли отивам аз?

Запридвижвахме се измежду тълпите от хора и изнервени коли из наблъсканите улици.Оглеждах трескаво посоката и местата през които минавахме за да запомня нещо, но всичко се сливаше в еднообразна градска шарения. На едно пазарище шофьорът спря и придружителят ми слезе...Кимна с ръка, а ние продължихме мълчаливо. Това е добре...А и вече пътувахме към изхода на града, по едно по-широко, спокойно шосе. Сниших още глава и изпод покрива на малката кола, затърсих с поглед из големите указателни зелени табели някое познато име. Да !– това е посоката. Напрежението ми поспадна... Прочетох името на града, в чиято посока е моята градина. Облекчена, изведнъж се почувствах уютно и сигурно в малкото сиво „Suzuky”. Погледнах към шофьора, а той ми се стори надежден и отговорен.

Понадигнах се, поизправих глава и се заех поуспокоена с разглеждане на наоколо...

По едно време завихме по тесен, но асфалтиран път встрани. Продължихме около два-три километра, а младежът проведе кратък телефонен разговор. Звучеше като по служба, за мястото. И наистина скоро спряхме пред висока масивна метална порта. „Това трябва да е! ”- забелязах малка табела със зелен надпис в страни и слязох.

Отдъхнах от преживяното в съзнанието си, упрекнах се, че съм била прекалено мнителна, ама това е! „Парен каша духа!” И досега ставам „ нащрек” към всяко проявено добро отношение. Премислям го – защо? Но след няколко месеца опит вече е по-лесно да различавам кое как е. Не, това не са някакви сложно конструирани измами. Това са само почти-безобидни, леки, дори наивно разигравани сценарий, за да ти вземат някоя рупия в повече. Заради търговията.

Продавачът на чай, на спирката, винаги ми взимаше по 5 рупий. А всички останали, го пиеха за 4.

Ако се изпуснеш случайно да кажеш на „рикшаджията” къде си тръгнал, той ще се движи до теб бавно и с равен глас ще ти обяснява, колко /поне 5 км/ е разстоянието до това място. И как „само” за 50 рупий ще се избавиш от досадното ходене по жегата. А мястото ще се окаже на 5 минути път...

Или те поканят да влезеш в магазина само да изпиете по един чай и да си поприказвате. И ще ти продадат шал 100% вълна, а той е 100% полиакрил.

А могат и да ти продадат хотелска стая, с много лъскаво фоайе и мизерна вътрешност, за двойна цена!Дребни, малки „неточности” и „врътки” , за малко пари, ама постоянно...

А момчето след време, пак ми сервира кафе в ресторанта. Познахме се, засмяхме се! „Вие християнка ли сте?” – попита ме то, сочейки кръстчето на врата ми. „ Аз също съм християнин, Мем!” – се усмихна то мило и сърдечно, неподозирайки колко много грях му бях приписала...

ВРЕМЕ Е ДА ТРЪГВАМ...

Работата на малката фабричка бе твърде далече от представите ми за производство. По-скоро, то беше манифактурно. В просторната основна зала на сградата бяха разхвърляни няколко специализирани машини, имаше и нови, но също струпани в безпорядък, наобиколени от сини пластмасови бидони. В единят край, пък бяха наредени металните вани с озахарени плодове, плетени кошници около тях, няколко стари, захабени до черно кофи и легена. Машините се използуваха твърде рядко. Освен това трябва да добавим и липсата на ток. Така че, основно двигателна сила си оставаше човешкият труд. Сръчността на ръцете беше достатъчна. Минимално използуваха дори простите инструменти като нож. Или пък да имаха някаква количка за пренасяне на тежките чували и казани – не. Пакетчетата се оразмеряваха на най-обикновена стара, позаръждясала везна и след това ги запечатваха на пламъка на восъчна свещица. Нито собствениците, а да не говорим за трудещите се, имаха някаква идея за основната формула на производството, която кара хора и машини трескаво да препускат – колкото повече, за по-малко време, с по-малко хора, толкова по-успешно...Но тук, човешкият труд е евтин. И наистина е жизнено важно е, повече хората да имат възможността да се прехранват.

Основно работеха 3-4 момчета които и спяха тук, в миниатюрна стаичка, върху сбутаните в нея плетени легла. Отвреме-навреме, за някой празник, се прибираха по домовете си. Само работеха, печелеха по малко, но спестяваха и за семейството си.

Сутрин, от близките къщи дохождаха още четири, пет жени или колкото има нужда. Трудеха се до вечерта, цялата пълна седмица, без почивен ден. Понякога отиваха на сватба...

Но бяха някак кротки и спокойни тия хора. Не можах точно да разбера защо. Приели съдбата си, вършеха своята работа без да бързат, но неспирно, с бавни и отмерени движения, сякаш между другото. Никога не успях да доловя скрито напрежение или стаена изнервеност в отношенията им. Не усетих измежду тях чувство на недоволство, отегчение, озлобление или завист. Дори в началото се изненадах, като чуех как някой си тананикаше семпла мелодийка, а друг направо се отпускаше с пълен глас и от душа. Много лекота, много жизнерадост носеха тия песни... Обикновено се повтаряха монотонни, но мелодични мотиви от религиозните им напеви. Сърцата им бяха безгрижни и незлобливи.

Това бяха те – хората от най-бедната прослойка. Успяваха да заработят колкото за прехрана на децата си и имаха малко земя около къщичките си.

„А тази жена – похвалиха усмихната, около 45-годишна съсухрена индийка, е толкова работлива и пестелива, че сама успя да изгради още две стаи към къщата си!”

По цял ден кротичко си бъбреха за техни, ежедневни неща, отвреме-навреме се шегуваха, смееха и много тачеха своят бог. За тях, той беше наистина „навсякъде и във всичко”. Помъчиха се да ми разказват за него, за обичаите си, но се оказа трудно. Тогава ми подариха малка книжка на английски, писана за чужденци от известен техен духовен водач. Прочетох нещо, но по-интересно бе да наблюдавам как тази религия приютява бедните.

А какво ли прави с богатите?

Цялата фамилия бе все така сърдечна и внимателна, по своя прям, естествен и непретенциозен начин. Имах пълна свобода за всичко. Децата се радваха, да играем заедно на шумните им, буйни игри из двора или да ми показват околностите.

А за Коледа, като разбраха че при нас това е голям празник, веднага приготвиха една по-специална вечеря със сладко. Малките се надпредварваха, кой пръв да подари дребното си подаръче, че даже и нарисуваха коледни елхи, с пожелания.

Моят домакин цял ден настояваше, да отидел, да купува вино, но тъй като нямаше с кого да пийна отказах. Законите на къщата, за членовете на семейството бяха безкомпромисни. Въпреки, че с притихнал глас разказа, как си позволява тези малки радости, но само когато е на свобода. Извън вкъщи. Няма да се излага, я!

Е, вече се чувствах твърде уютно и приятно, та реших - време е да тръгвам. Направих връзка с голямо овощно стопанство, съвсем близо до Джайпур.

И една сутрин рано, рано, наметнах раниците и тръгнах през полята...

Междуградският транспорт се оказа удобен и евтин, а не опасен и несигурен, както ме сплашиха преди време туристическите агенти в Делхи. Но започвам да разбирам донякъде безцеремонната им безскрупулност. Тази ожесточена конкуренция за хляб в големият град, принуждава отделният инидивид да бъде максимално усърден и изобретателен. В многолюдните, пренаселени градове, ако не си се родил заможен, оцеляването е свирепа борба. Защото имаш възможност да живееш и на улицата, както видях хиляди хора.

По селата, хората и с малки стопанства успяват да се прехранват добре, не гладуват. Те обикновено са по-уравновесени, честни, спокойни, усмихнати и религиозни. Здраво стъпили на традициите си, живеят според утвърдените вековни правила...

******

Автобусът беше твърде стар и очукан, но точно от безбройните пътувания бе придобил някак стабилен, улегнал и надежден вид. Навикнал с правият двулентов път, движеше се с равномерна, монотонна скорост и само отвреме-навреме намаляваше, спираше, я да свали или качи някого, я да плати някоя пътна такса. Седалките му – накъсани, раздрипени и излъскани от употреба. По отдавна неметеният под вибрираха, съпричастни с мотора, всевъзможни хранителни остатъци и хартийки.

Кондуктурът – мъж на средна възраст, с блестящо-бяла шапка върху кафявата си глава – равнодушно, отегчено, но прецизно подаваше нужното билетче и точно отброяваше рестото от подредената си, кожена кондуктурска чанта.

Движението наоколо бе твърде оживено. Предимно много-големите, мераклийски изрисувани камиони превозваха стоки и по-рядко автомобили и автобуси. Отстрани, покрай пътя, през мръсното стъкло се меняха картини от ежедневните сутрешни занимания на живеещия наоколо народ: Група мъже пиеха чай, и лениво, едвам-едвам поглеждаха към минаващите коли. Собственици на малки дюкянчета се припичаха отпреде им на слънце, търпеливо очаквайки първите клиенти. Други, отворили шлосерско-ремонтните си работилници, вече бяха захванали чука, а машините им работеха. Жени наливаха вода от ръчни помпи, други перяха или водеха животните си за баня. Мъже, целите облечени в сапунена пяна, енергично триеха телата си, подскачайки смешно около кофа с вода.

Група майки, гушнали малките си, хванали за ръце още две-три спретнати в ученическа униформа дечица, бързаха загрижено за някъде. Продавачите на плодове грижливо и старателно доукрасяваха вече нагласената си и подредена количка.

Автобусът спираше често и постепенно се напълни. Пъргави, малки момчета, с поглед на сурови, зрели мъже успяваха да се шмугнат за тези няколко минутки, да притичат измежду седалките и да се помъчат да продадат нещичко –закуски, вода, плодове или дребни дрънкулки. От сутринта, тия деца мъкнеха огромните си тежки кошници, кофи и кашони със стока. Крещяха до изнемога. и вечерта с предрани от викане гласчета, каталясали от тичане – лицата им отново възвръщаха умореният, невинен вид на сънено дете.

Повечето къщички, дюкянчета и работилнички покрай пътя бяха малки, отдавна небоядисвани и скрепени по всевъзможен начин. Открояваха се само ярко изрисувани с блажна боя стени, на реклами – Кока-Кола, мобилни телефони и мрежи...

Отвреме-навреме, разстлал луксозните си сгради на широко се простираше огромен комплекс за отмора и почивка. Открояваха се и великолепно поддържани зелени градини с цветя, като оазис на приказен разкош..........

Автобусът вече навлизаше в покрайнините на Джайпур. Познах го по това, че все по-често виждах характерният керемидено-червеникав цвят. „Розовият град „ – така го наричали... Прочетох го в пътеводителя, където бяха снимани няколко красиви сгради в ярко,наситено, розово-керемиден цвят. И този път повярвах – въртях се на седалката и заничах на всички страни в очакване очите ми да мернат красив квартал с розовите сгради...

ОБИКНОВЕНИ ИСТОРИЙКИ

        Свикнах. Дори се привързах към това голямо сърдечно и шумно семейство. Привикнах към неочакваното нахлуване в стаята ми по всяко време на денонощието – кой да си търси завивката, кой да си преглежда денковете с памук. А някой само да намине ей-така, да провери как съм и с какво се занимавам. Бунтувах се, но почти успях да приема немарливото им, нехайно отношение към всички вещи. Дрехи, завивки, някакви мебели и етажерки, ел.контакти и всяка друга минимално необходима за живеене вещ е очукана, изцапана, скъсана, разшита, разплетена, олющена, разкривена, пробита, надраскана или неработеща.

Чорапи с дупки – стига да не са достатъчно големи, да се изхлузват от краката ти! Панталон без цип – важно е, че са закопчава около кръста ти. Маса – прашна, и разкривена – нали можеш да натрупаш куп различни нещо върху нея! А като електрическият контакт не е съвсем изправен, просто набутваш разделените жици, прикрепяш с две дървени пръчки и работата е наред – върви.

Никой, ама никой не обръща внимание на тези неща. Важното е да влизат в употреба.

Така направихме едно весело пътуване до града за няколко чувала захар. Тръгнахме, но триколката не пали. Събраха се няколко работника, бутнаха яко и потеглихме. Но освен че не пали има и по-страшно – клаксонът не работи. А за това движение да си така безшумен и тих, е все едно на глухонемия да вържеш ръцете.Добре, че моторът поне боботеше, та вдигаше достадъчно врява с двутактовият си фалцет.

Из пазара – късмет, че вече беше към обяд и нямаше толкова много хора, та допърпорихме до захарта. Там спряхме. Естествено на средата на тясната уличка. Пред мъничко и свито, но с видимо оживена търговия, старо дюкянче. Най-отпред седеше чорбаджията, и блестеше в искрящо белите си, старателно изгладени на ръбове дрехи. Той само наблюдаваше и не се докосваше до нищо друго, освен до тефтерите си. В тях обаче, стриктно завеждаше всяка сметка, седналият по-отзад, попрегърбен възрастен мъж, с характерния спечен и кисел вид на стриктен счетоводител. Всичко останало бяха големи чували със захар, семе за памук, ориз и разни други непознати ми зърна.

Три-четирима кльощави жилести работници разнасяха стоката, мъкнейки тежките чували на гръб из колите на търговците. Натовариха и нашата, позадръстихме малко движението в уличката, но бутнаха и тръгнахме.

После спряхме пред градското полицейско управление – за някаква регистрация. Ограждаше го здрав, масивен и белосан зид. Но най- внушителна и наистина респектираща, бе входната порта. Тя представляваше стабилно изграден портал, отгоре му с две кули за наблюдение и охрана. Също две железни врати – за пешоходци и по-голямата, за коли. От двете страни, ниско долу, дори малко под нивото на земята бяха вградени клетки. Не по-високи от метър и петдесет и защитени с дебели метални пръчки. Те бяха пълни с хора... Всякакви мъже - брадясали и мърляви старци, стегнати, прилично облечени младежи и малки, рано възмъжали момчета. Насядали, полегнали или разпалено обсъждайки нещата си. Бяха нахвърляни тук от през нощта. Доставени до входа на полицейското, все още недоказано виновни, но принудени, свити, чакат тук, наблъскани в клетките, малко под нивото на пътя и пред очите на обществото...

На тръгване, моят весел и засмян домакин, пак набързо свика група мъже, бутнаха, даде им 10 рупии и потеглихме. И така на няколко пъти. Наоколо винаги се намираха много хора. И понеже принципа на придвижване не е да ти сторят път да минеш, а принципът е - вместваш се някак и сам си проправяш пътя. Та тогава, важното е да се добереш и да започнеш да пречиш на движението. И всички трескаво, с готовност ти помагат, та да се отърват по-бързо от тебе и потокът да тръгне, защото не се търпи вече от свирки!

И така, как да е прибрахме се във фабриката, аз – изтощена от изживените притеснения около многото големи задръствания, които успяхме да наберем, а индиецът – весел и безгрижен, усмихнато нареди да разтоварят захарта...

*******

Ходех често из околните селца. Всъщност обиколих всичките съседни. Кучета и хора ме опознаха така добре, че вече не ме гледаха с леко подозрителния си поглед, а децата не тичаха плачейки да се скрият зад майките си. Селяните кимаха с ръка, канеха ме в домовете си, любопитни да научат нещо ново и различно от големия свят и ме черпеха с чай, моркови и ряпа...

Един ден, както се разхождам, на хоризонта съзирам хълм. Беше достатъчно висок и остър, та направо си стърчеше сред равнината. Веднага ме привлече с чудноватите си форми и се запътих натам. Колкото повече приближавах, толкова по-ясно различавах стръмни, живописно криволичещи, белнали се стълби, водещи към върха. Сред сивкавата мараня на жегата постепенно се изясняваха меко-синкавите очертания на постройка. Характерната архитектура и особено червените веещи се знаменца подсказваха, че това е хиндуистки храм. Всъщност после разбрах, че той бил един от най-тачените, стари темпили в района, който се почита с особено големи празници. 

Вървях дълго към него и той се приближаваше към мен. В подножието на хълма също имаше селище, но хората вече се бяха изпокрили от жегата, та човек почти не се мяркаше. Така, из кафявият землен път стигнах до огромно, старо украсено свещенно дърво и до портата със звънчета. От тук започваха стръмните, но достатъчно широко изсечени в скалите стъпала. Беше толкова стръмен, че като вдигнах глава нагоре, постройките на върха сега едвам се забелязваха. И поех бавничко по опеченият от слънцето склон. Само някои дървета и храсти, трудно, но все пак бяха успели да увият корени около масивните каменни канари, съставляващи хълма. Из тях подскачаха стадо козички. С чудни акробатични умения и номера успяваха да се доберат до сочните зелени филизи на клонките.

Колкото по-нависоко се изкачвах, толкова по-красив изглед се откриваше пред очите ми. Простор, съшит от хиляди малки нивички – кафяви, жълти и зелени за сезона. Нарязан от межди, опасващи равнината в чуднта хармония на криволичещите си линии. Самотни силни стари дървета и къщички, събрани в дружинка. Още по-нагоре вятърът се усилваше, хладно и нежно раздвижваше нажеженият слънчев въздух и почувствах приятната лекота от високото...

Стигнах вече почти на върха, пред дървената порта на храма. Спрях и погледнах наоколо. Наистина - въобразих си аз – точно тук е едно самотно, високо място, което може да бъде обитавано само от боговете и отшелници. Високо е, над хората. А от тук тяхната мощ и власт може да достигне лесно всеки в обширната равнина, която се влива в синият хоризонт.

Точно до портата, животолюбиво вкопчило корените си в сурова, твърда канара, блестеше малко крехко дръвце. По тънкото му стебълце и крехките, фини клончета бяха навързани безчет разноцветни ивици от нечий дрехи. Стотици хора бяха оставили знак за надеждите си. И то удържаше, стърчеше там развявано от вятъра – парцаливо, пременено, смешно, наивно и красиво...

Бутнах портата и влязох. Тук, на върха, ниски белосинкави постройки и висок дувар заграждаха малък, закътан циментов двор. Въздухът бе лек, синкав, свеж и раздвижен. Няколко групи от гълъбови ята волно играеха в небето на чудни летящи фигури.

Почти по средата на двора, върху груба сивкава черга седяха трима спокойни мъже. Малко по-натам, около близката постройка, с видим ентусиазъм, размахмаше бояджийска четка, върлинесто, слабо момче.

Щом ме зърнаха, първо видимо се изненадаха, но после веднага най-младият от тях закима с ръка. Приближих се, кимнах с глава, усмихнах се и огледах въпросително наоколо. Тези семпли, безсловесни знаци бяха достатъчни, за да разберат какво точно искам. Облеченият в бели дрехи мъж, веднага скочи охотно от постелката и ме поведе направо към ниската тясна вратичка на на близката сграда. Последвах го, приведена по каменното задушно коридорче, опушено от спесифичен, тежък аромат на миризливи пръчици. То ни отведе до нишата с оражева статуетка на божеството. Човекът седна до него, а аз приклекнах срещу му. Той събра молитвено длани и започна да шепне и припява нещо, но бе за кратко. След това с достатъчно красноречив жест ми посочи кутийката с малък процеп и катинарче. За дарения. Промуших някаква банкнота, а той мазна на челото ми оранжевата точка и поднесе към устата ми парченце твърдо бяло сладко. Изпълни си задълженията, а аз направих каквото се искаше – нищо че и понятие си нямам от тези богове. Но след този стегнат, ясен ритуал се върнахме обратно към бялото прохладно дворче и ме приканиха да седна на черджето...

Първо ме разгледаха внимателно, и като задоволиха достатъчно любопитството си към външният ми вид, продължиха с една блага приказка. По познатият ми вече начин - мимики, жестове и вметната някоя странно- звучаща английска дума. Отговарях търпеливо на всичките обачайни въпроси – от къде съм, името, омъжена, деца, къде съм отседнала и т.н. „ Пушиш ли?” – „Да.” Реших да отговоря с истината, съзнавайки, че това не би се приело добре особено сред религиозните... Обаче човекът веднага извади два модела цигари – индийските „бири” и други, с филтър. Запушихме, засмяхме се, запитаха за българският лев, колко рупии е, запитаха за българската заплата и все такива, „земни” и практични въпроси, които явно ги интересуваха. „ Пиеш ли, алкохол?” „Да!” – пак реших да кажа истината. Но тука ме изненадаха – „Уиски, ром? „ – На дядото от компанията му блеснаха очичките и този път чевръсто скочи и дотърча обратно с две бутилки.E, това наистина вече бе твърде изумително за мен. Така вярващ и истински религиозен народ, не бях виждала до сега. Общо, отношението им особено към алкохола, бе подчертано негативно. На публични места, дори не е прието да се пие. Винаги е малко тайно, малко виновно...

А тук, на върха – обиталището на боговете - едвам се отървах от настойчивите им, дори досадни подканяния. На групичката скучаещи божии служители, идеята да пийнем по чашка, им дойде като съдбовна намеса. Може би започнаха фриволно да допускат, че точно божията воля е изпратила тази свободна бяла жена да разведри еднаквите, усамотени, слънчеви и ветровити дни на върха.

С усилие останах внимателна и любезна, но успях да се отърва от малката развеселената компания...

Явно всички богове са еднакви, щом служат на хората.

НЯКОЛКО МАЛКИ, ПОЛЕЗНИ УРОЦИ ЗА ОПИТ.

     Пътуването до съседният град, за мен вече бе вълнуващо и забавно приключение. На лов за снимки и емоции и нови преживявания. Слагам раницата с такъмите си на гръб, смешна, ярко-синя шапка на главата / та да ме предпазва като защитна окраска сред суматохата на движението / и тръгвам. Вървя около километър пеша и навлизам в малкото познато селище с голямата сюрия деца.

В началото, от двете страни на кафявият прашен път е основната тоалетна на селото и трябва много да внимавам къде точно стъпвам. Току сварвам някое приклекнало детенце, което без смущение ме зяпва с учудените си, големи, тъмни очи... Всичко това преминава в нещо като бедно, селско сметище. В него са захвърлени само някакви крайно неизползваеми и непотребни неща. Парчета стара ръждясала ламарина, развяват се излинели от употреба ненужни парцали, изхабени найлонови късове и лъскат пакетчета от тютюна, който ежедневно се дъвче и плюе...Бедно село – бедно сметище. Но за разкош и багра, из него се ровят два-три улисани в занятието си пауна, нехаещи за красивите си, искрящи на слънцето синьо-зелени пера.

Навлизайки вече в селото, само след една-две къщи, непременно бивам набелязана като нетипичен вид и орлякът от деца скоростно дотърчава отвсякъде и като по сигнал се разпръсва около ми. Започва едно надвикване, една крещавица, един смях и голяма гюрултия. Само с две-три английски думички, врявата експлодира. Сюрията продължава да се движи с мен и лавинообразно да нараства. А прахолякът на пътя се омесва като облак с въудошевени, весели и боси деца. Вече не плачат и не се крият зад майките си, а разбрали за това страхотно забавление - фотографията, започват с голямата буйна игра. Застават пред обектива за снимка, после тичат, скупчват се и блъскат за да видят. Заливат се в радостен смях. И като разбраха, че това не е достатъчно, започнаха отзивчиво да ме развеждат из селището и да показват интересни места и хора. Придвижвахме се като малка, креслива и прашна атракция из селото с по-особено занимание. Щастливата емоционалност на децата превръщаше моментът в малък празник...

След веселата дандания, изпровождаща ме до края на селото, продължавам отпуснато по пътя сред спокойното, равно, свежо-зелено поле...Тишината, мълчанието сега е очакван благодат и бързо стигам кръстовището. Заставам до другите хора и чакам. Днес не е рано сутрин и народа вече се е разшавал. Малките триколки, скоростно минават така претъпкани, че от всичките им страни стърчат телесни човешки части – ръце, глави, крака, а оттук-оттам и по някой багаж. Но обикновено спират и все успяват да качат още някого.

Една такава ауторикша спря и пред нашата твърде скромна групичка – майка, дъщеря, аз, раницата и техните две обемисти чанти. Малко се стъписах, дръпнах се назад и погледнах недоумяващо, но от предната седалка изскочи пъргав младеж и умело започна да подбутва, пренарежда и намества хора, бебета и багажи, така че накрая успя да натика и нас.

Телата ни бяха плътно притиснати и прилепени. С оглед практичност, триколката е модел без врати. Като последна натикана, успяха да ме сбутат да седна само на половин седалка отстрани. Моята друга половина бе извън габаритите на колата. Трябваше да се удържам с всичките сили на двете си ръце към тънката метална тръба над главата ми, за да не изгубя мястото си при някоя дупка на пътя или остър завой. Едно момче дишаше в ухото ми, но пък крепеше раницата на коленете си. Аз притеснено внимавах при всяко спиране, забила коляно между краката на мъжа срещу мен. Начумерена, недоволна от отреденото и положение, възрастна индийка мърмореше и отвреме-навреме правеше безнадеждни опити да измъкне полите на сарито си изпод пристегнатите ни тела.

На предната седалка, притиснал се към кормилото /да, рикшите не са с волан/ седеше по необходимост шофьорчето.До него плътно сбит - кондуктурът, който прибира парите и смества пътниците. От неговите умения много зависи материалният просперитет на возилото. А до тях две по-тънички момченца – едното на половин седалка, а другото право, укрепило се жилаво на стъпенката. Зад тях има две тесни седалки-като пейчици, със седящи нагънати хора един срещу друг. Там обикновено сместваха по-крехките пътници - бебетата, децата и животните.От двете страни обикновено се возеха правостоящи момчета и младежи, захванали се здраво за металните тръби на покривната конструкция. А най-накрая – и още една пейка, на която се сяда с гръб към шофьора и изглед назад. На нея се сместват още поне четири – пет човека, с колкото багаж могат да удържат.

Обикновено всички необходими им стоки индийците си ги превозват така, със себе си. Големи вързопи с домашни вещи, резервни части за малка търговийка, телевизори за ремонт, велосипедни колела, по две-три чувалчета със захар или брашно за вкъщи, гюмове с мляко за изкупуване. Видях и две козички веднъж, сместили се между човеците. Хората търпеливо, спокойно и съпричастно приемат този нормален за тях начин на пътуване.Обикновено с готовност се сместват, възможно най-плътно. А и кондуктурът си има проста и ефективна тактика. Докато не качи и последният възможен човечец от спирката, колата не тръгва.

Обикновено се плаща накрая, след като си слязъл и успешно си измъкнали разтоварил всичките си денкове, така че шофьорът не може да бърза да те изхвърли...

Като стигнахме в града, на последната спирка се изсипахме всички и вятърът благосклонно ни обдуха и разведри. Тогава се запътих към близката банка, към ATM-a за малко пари. Бях леко напрегната, от чувството на неприятно чувство на безспокойство – как ли ще се справя. Дали ще се справя успешно и как да попитам с твърде лабилният си английски. Но това беше единственият път - повървях, повървях и стигнах.

Банкоматите обикновено са до входа на банката и представляват широки остъклени кабини, вътре и с по две-три машини понякога. Отпред, на столчето седи, прегърнал голямата си внушителна пушка отегчен полицай. И тук като навсякъде – немирна тумба народ. Навалица.Гълчава...Този народ обаче, не се е подредил кротко на опашка по двама-трима, да речем и да изчаква търпеливо своя ред пред остъклената кабина - не! Този народ се е натъпкал в нея и дори се разлива отвън по стълбите... И като изключително нетърпеливи и бързащи, всеки е извадил своята карта, държи я високо в ръка си и обзет от нетърпение, стремително се ръга и проправя път към автомата, както успее. Поогледах, поогледах ситуацията и веднага схванах, че ако чакам реда си, той нкога няма да дойде. Бухнах се и аз, елегантно подкрепяйки деянието си със статива. Много е удобен с тия здрави остри крачета. Помогна ми много и това, че съм бяла жена. А жени на опашката изобщо нямаше и докато ме заглеждаха изненадано и смутено,аз напредвах! Понатиснах оттук, оттам, а където можах се наведох и промуших и не след дълго се изправих победоносно пред машината. Готова, с извадена карта...Да, ама той се оказа различен за управление от нашите... Толкова упорито се борих за това място, че сега въобще не се стъписах и да отстъпя, а продължих да напредвам, погрешно, разбира се. Започнах да се суетя с картата. Слагам, изваждам, натискам копчета, излиза хинди, излиза английски, автоматът пропищя накрая, но тълпата около мен бързо се усети и взе нещата в свои ръце. Един през друг викаха като на спортна игра и услужливо ме напътсваха какво да правя.И натисках копчета. И те ми помагаха.”Карта, карта! Mem!”, после „пин, пин, рупии, рупии How? Повярвах им веднага! Каквото ми диктуваха, това правех. Е, всъщност аз само се добрах да натисна копчетата на пин-кода. То никой не си го криеше, а и беше невъзможно. И след това до цифрата на рупиите. Около мен активно участваше цялата притиснала ме група, която имаше видимост върху процеса.Най-близките ми боравеха с копчетата, един през друг крещяха и подсказваха какво се изисква и така с всеобщи усилия и голямо „благодаря” към околните си взех първите пари от банкомат в Индия. След това нямах щастието и този късмет, да случа на толкова много сърцати и услужливи хора из банкоматите, защото в по-големите градове банките са достатъчно нагъсто. Този блестящ урок го запомних безпогрешно и отведнъж....