.... така, докато един възрастен мъж ме
посъветва да попитам в женският манастир. Изненадах се, как така в манастир?
Смутих се - разбрала ли съм добре, не съм ли?! Но да – наистина в тази посока
ме упъти старецът – беше наблизо (според указанието му) и дори бях го подминала.
Но си спомням - впечатлиха ме високите метални порти и стегната постройка. А и
на името се зачудих „Our Lady of the
angels”, но по късно разбрах,
че това е дева Мария. Върнах се обратно и неуверено запристъпях навътре към сградата
с градина. Портата бе широко отворена сега. Цареше такава необичайна тишина и
покой, че очаквах всеки момент някое зло куче или друго страшно нещо да ме
връхлети отнякъде и да стресне този необичаен мир. Приближавах бавно и плахо
дългата веранда, опасваща цялата вътрешна част на сградата, надявайки се, че
все нещо ще се появи. Зелената градина от храсти и цветя пред нея, бе свежа и
току-що обилно напоена с вода, което също не бе обичайно за тук (с изключение
разбира се на много богатите къщи, където не можеш да влезеш просто ей така). Ослушвах
се пак, оглеждах се – не долавях шум от никъде, никакво движение. Забелязах
няколко отворени врати по верандата и две-три пейки отстрани. Там беше хлад.
Благодатен освежаващ хлад, от който така се нуждаех сега. И като не ми хрумна
какво друго мога да направя, пристъпих двете стъпала, седнах на пейката и
зачаках. Все нещо отнякъде трябваше да се появи. Поседях смирено известно
време, полюбувах се на банановата горичка, цветята, чистотата и спретнатият
двор, но любопитството дълго не изтрая. Станах и започнах да оглеждам като
Снежанка – отворената врата откриваше скромна, белосана чисто столова с широка
проста масивна дървена маса обградена със столове. Не можех да си представя
колко ли много години и животи са преминали от тук, но миришеше на векове. По
белите стени тук-там бяха окачени картини изобразяващи религоизни сцени и това
бе цялата украса. Надникнах и през съседните прозорци – нищо. Голяма празна
зала с акуратно излъскан дървен под. Оскъдицата на мебелировка, тишината на
белите стени и хладнината на влажната градина успокоиха съзнанието ми и без
осезаема причина се почувствах уютно. Времето минаваше, а аз си чаках, а то
започна да минава още по-бавно. Но пътешествията не са за изнервени и
нетърпеливи хора - си казвах понякога, когато се налагаше да потъвам в подобно
безвремие...
Нещо чух
че изтропори и от трапезарята, изотвътре някъде се появи едно миролюбиво и
добре охранено дебело куче. То бе толкоз мързеливо и добродушно, че дори не успя
да ме стресне. Завъртя радостно опашка и доволно се излегна току до краката ми,
без да го еня, че не изпитвам особена симпатия от близостта му. Не можа обаче
дълго да мирува, а извъртя главата си и с премерени движения започна да рови из
козината си, да хапе хълбоците си, да стиска зъби, при което чух ясно –
пук-пук-пук и … заглеждам се кървави петънца около него – „Бре!” казах си,
взрях се по-внимателно и гледам - десетки угоени топчести кърлежи, големи
колкото горски ягодки, падат безпомощни, тежко наоколо – доволни, убити препълнени
с кръв. Заприличаха ми на дебели тлъсти господа в черни костюми.
Поодръпнах
се, разстоена от гледката и тъкмо се чудех какво ли може още да се случи
на това замряло място, иззад вратата неусетно се появи млада жена облечена с
характерни монашески дрехи и аз много, много се зарадвах, че ще спра да гледам
повече в това куче. Обясних защо чакам тук, момичето явно добре ме разбра и ми
посочи пейката, да продължа да чакам. Тя се върна обратно през вратата на
трапезарята, а аз извърнах поглед към прохладната тишина на зелената градина.
Но не след дълго, младата монахиня се появи с по-възрастната си другарка,
видимо старша и отговорна за делата на манастира. Поздрави със сдържана усмивка,
поогледа ме за кратко и за моя най-приятна изненада се оказа, че могат да ме
настанят тук за една вечер, срещу скромна сума. Наистина скромна.
Нарамих
си раниците и жените ме поведоха към вътрешната част. Минахме първо през огромна
широка зала, после през друга, но съвременно обзаведена трапезаря
и кухня. И навсякъде цареше такава чистота и ред, за каквито бях забравила, че
съществуват. Все едно за миг някой ме пренесе в спретнат по немски дом. Никога
не съм била в Германия, но съм чула, че тази страна може да бъде еталон за
идеален ред. Да, и като ми отключиха отдавна необитаваната стая и прашинка не
се забелязваше. Като че ли тия хора само се молят и чистят, противно на
останалият свят от който идвах. Да -
скромно твърдо легло, но с мрежа против комари, малка масичка със стол;
коридорче, което водеше към миниатюрна баня, но облицована с плочки и
обзаведена с душ. Това за мен си беше истински дар по божията воля. В повечето
случаи навсякъде неволно се свивах, та да обера по-малко от мърсотията наоколо.
Повериха ми ключа и аз се отпуснах най-после свободно. Почувствах се странно -
спокойна и защитена в самотата на това място, което наистина излъчваше някаква
хармония, сакралност и уединеност, толкова диаметрален на външният, вибриращ от
живот, енергия и динамизъм шумен свят на многоцветна Индия.
Но
нямах много време та да се захласвам по личния си рахатлък, набързо се освежих,
мислено поблагодарих на съдбата и за пореден път отбелязах, как така нещата се
подреждат и получавам най-доброто за мен, без предварително да подозирам какво
е то. Оставих раниците и лаптопа си за първи път, от много време насам, без да
ми е притеснено за сигурността им, нарамих трипода и хукнах да хващам последните
лъчи на слънцето и да добивам представа, къде всъщност се намирам.
Радвайки се на дългият светъл ден, открих, че
мястото наистина бе удивително!
Old Goa – възниква като селище още през XV век, но през XVI век се обособява като столица на
Португалска Индия и неин основен търговски център. По-късно, през XVII век избухва маларийна и холерна епидемия и бива напуснат от населението,
което се изтегля към Панаджи – съвременната столица на Гоа. Старата столица остава
център на Християнството. Градът е бил главно средище на всички религиозни
оредени. Видно е, христинската религия винаги е държала да демонстрира
присъствието си с особена пищност. За да внушат достатъчно страхопочитание и
респект у своите последователи и новопокръстени, те са построили масивни,
огромни (особено за времето си) сгради. Сега ги гледам – издигат се величествени
грандиозни, все така внушително-строги, облагородени от патината на времето. И
започнах да обикалям из изумително красивите и достолепни стари храмове.
Наистина толкова много настроени, на една сравнително малка площ. Ами огромната
Базилика? Умопомрачително респектираща и стабилна, построена съвсем в началото
на XVI век. Няма как, няма как тук да не се почувстваш
обсебен по някакъв начин от тази религия. Тези грандиозни постройки постоянно
внушават колко малък си ти. Всички тия светци наоколо, които все от високо те
гледат разперили всеопрощаващо ръце - като да си винаги грешен, а вдигнеш очи
да ги погледнеш в лицето.
Не, не
почувствах никакво духовно смирение, но тази религиозна натрапчивост ме обсеби
по своят си начин. Старинната, отлично съхранила се през вековете архитектура и
усещането за толкоз преминали животи точно покрай тия древните стени, наистина мъдро ми припомни за преходността на времето.
И не като в роман, учебник, разказ или филм. А по най-убедителният начин – с
видимите си следи белязани от стъпки на хиляди хора, изтрили солидните каменните
прагове, наслоеният мухъл с цвят на посребрени коси, мириса на старо дърво,
излъсканите месингови дръжки на вратите...
Дали
защото реставрацийте и поддръжката на сградите не бе направена с присъщата за
Западноевропейските културни паметници акуратност, но като изключим шляещите се
туристически групички, всичко останало ме накара да се почувствам сякаш съм в
миналото, сега, само дето ония хората вече ги нямаше. А като съзрях и група
католически монахини, облечени в характерните си бели дрехи със сини кантове –
това ми напомни, че времената продължават сега. Така, както се разхождах из
величествените, чисти църкви, с органи и широки просторни зали за богослужене,
спомних си за бедното семейство, което срещнах някъде из пътя. Те с нескрита
гордост ми разказаха, как лелята (ставаше въпрос за сестрата на бащата) служи
като монахиня в някакъв християнски орден. После си спомних за групите
празнично пременени фамилии, тръгнали в неделната сутрин към църквата в Агонда.
Лицата им бяха така спокойни ведри и усмихнати! Като на празник. По-късно,
когато влязох вътре и видях - всички те, с дълбока вяра и смирение слушаха неделната
притча за доброто и злото. Още тогава се опитах да прозра и съзидателната роля
на религията в някои общества от историческите етапи в развитието на
човечеството
И
сега пак се размислих, че всъщност тази вяра наистина може би да бъде благотворна
в някои си аспекти. Представих си съдбата, която може да очаква едно бедно и
гладно момиченце, растящо на улицата. Кое „добро” и „лошо” ще бъде за него
мярката. А до тук видях стотици гладни, мръсни и неуки деца по пътя си без
никакъв изглед за нормален живот. В този случай, помислих си аз, християнските
ордени биха могли да бъдат и от известна полза. Не съм сигурна, че това е
най-верният път, наслоен от ограничаващи религиозни догми и предразсъдъци, но
все пак е път... Но какво ли в действителност се е случвало през онова далечно,
древно време, само историците могат да предполагат и доказват.
Прибрах се капнала от умора, емоции и мисли.
Леглото, както навсякъде, бе дъсчено, твърдо, застлано само с тънко памучно
дюшече. Естествен памук. Обвих се старателно в противокомарната мрежа и заспах,
преди главата ми да докосне възглавницата. Защо ли бе така уютно!?
По едно време сънувам сън, но сетивата си
усещам полубудни. Чувам слаб шум, не – музика. Хор! В съня си не помнех къде
съм. Беше толкова нежно и тихо, и благозвучно, че не исках да се събуждам. Отворих
очи – тъмно. И пак - хармонична, приглушена хорова песен от женски гласове.
„Боже, къде съм!” – наистина повярвах че съм някъде на път за небето, защото в
книгите съм чела, че така сладкогласно и тихо пее хорът на ангелите...
Е,
разсъних се напълно и осъзнах че съм все още на земята. Лекичко завиделя от
прозореца, а това което ме бе омаяло тази ранна утрин, бе вълшебният хор на
монахините...
 |
| В църковните градини е намерило мястото си това скромно символично място за хиндуистите. |
