вторник, 9 юли 2013 г.

ПРЕЗ ОБЕКТИВА

       Събуди ни яркото утринно слънце и веднага след това нахлу ведрината на новият ден - вибриращ, наситен с непознати звуци, омесени в топъл дъх на сладникави аромати. Усещането бе твърде приятно и човек лесно би се изкушил да полежи със затворени очи. Но нетърпението ми ме подтикна да скокна бодро и да разузная къде всъщност сме.
       С малко повечко усилие, но успях да отворя добре залостената и заяждаща от очевидно рядката употреба врата и излязох на обширна слънчева тераса. От тук, от горният етаж на вилата, можеше да се огледа доста добре. Виждах малкият двор отпред, а наоколо - наоколо навсякъде дървета. Кокосови палми, бананови стебла, евкалиптови и разни други, които не познавах. Градината бе пресечена от по-широки и по-тесни пътеки които се срещаха и водеха за някъде. Беше сухо време, сух и горещ настъпваше въздухът, въпреки ранният час. Аз стоях, радвах се и съзерцавах целият този мир, обследвайки с поглед в детайлен обзор занемарената вече и опечена шир наоколо...
       Не щеш ли, точно отпред, но в дъното на двора осезанието ми долови някакво движение. Дребна човешка фигурка се надигна и започна енергично да жестикулира. Разпознах старицата от снощи. Майката на Джема. Спретнатото копринено зелено сари и леко посребрената, прибраната в малък кок коса правеха малката крехка женска фигурка достатъчно красива, за да не схвана първоначално смисъла на жестовете и.
       По- късно разбрах за безумието, което не и даваше мир, та сутрин и вечер проклинаше всеки, появил се на тази тераса; безумието, което предизвикваше непрекъснат животински глад у нея и отвреме-навреме зловещ, истеричен, нечовешки ужас в очите и от нещо, непонятно за околните. Да, опитах се тогава да игнорирам всичко това, но всъщност всеки ден си мислех за нея и за нашата човешка тленност. Казваха, била изключително смела и силна жена. Пренебрегнала кастовото си общество и се омъжила по любов. Това крехко и изящно същество, сега подобие на дух ...
       Същата тази сутрин имаше ток, a нямаше вода, но така или иначе токът вече не ни трябваше, а на светлото се оказа, че тук много отдавна не е почиствано... Още по-добре, само си наметнах фотоапарата и излязох да огледам по-отблизо къде сме. Хубаво беше, че германчето се усмихваше храбро и окуражително...
       На първият етаж имаше мъничка кухя и газов котлон с няколко най-прости съдинки. Никаква храна. Никакви дори остатъци от основни хранителни продукти. А предишната вечер, от тук изнасяха вкусни ястия...
       Измъкнах се навън и тутакси двете нахални котки и техните поотрасли потомци се стрелнаха към мен, накършили опашки като за победа. Пронизителните им, протяжно – дрезгави, противни, гладни мяукания бяха толкова звуково остри, че сякаш се вкопчваха някъде в дъното на слуховият ми апарат. Този им отвратителен, безпардонно - креслив навик, досадно да натякват за непрестанният си глад продължи през всичките две седмици, които успях да престоя тук. В свободното си време, като нямаха надежден обект срещу когото да врещят, ядяха мравки – червените мънички щипещи войничета-термити,  които не се даваха лесно. Те бяха навсякъде в този район. Строяха големи си червеникави замъци от песъклива пръст, обвиваха стеблата на дърветата с нея и неизменно изпъваха мравчените си редица до всичко органично, годно за носене.  Глад ще да е било. Много пъти, с голямо любопитство и респект наблюдавах трудещата се върволица от нишката и си мислех – ето и те като нас, хората, ходят напред-назад и просто правят това което могат, това за което са създадени, подчинени на природните закони... Тези, точно термити неспирно пренасят всякакви неща, годни за извличане на енергия...О,  веднъж, видях, и те като нас, хората се бяха нещо пообъркали. Една дружина цял следобед пъплеше кръгъл ластик нагоре по стената и успяха да го издигнат на около метър височина, но слънцето залезе и те го изоставиха и се прибраха. Те не ядяха, а все нещо пренасяха...
       Тази сутрин обстановката продължаваше да ми изглежда сюрреалистична (единствените стопани, които се мяркаха наоколо, бяха котките и бабата) , но въпреки това, избрах да прогоня неприятното прозрение с разходка из прословутата градина, за която се информирах и от поставените в рамка изрезки на статии от вестници. На снимките – Джема сред пищна черно-бяла зеленина. Я да видим сега...
       Реших да поема по широката пътека наляво. Подминах няколко лехи със свежи, току-що поляти треволяци и това бе всичко от градината, която очаквах. Скитосвах напред, настарни по разни пътечки – нищо. Пустош и естествена растителност заела мястото на някога облагородените видове. Дървета и само остатъци от някога терасирани терени, натъкнах се тук-таме на стърчащи черни маркучи, очевидно спомен от някогашното капково напояване и това беше всичко... Сузане (германчето) и тя направила някаква самостоятелна разходка и като се срещнахме по-късно, засмяхме се, повдигнахме рамене съучастнически и се споразумяхме просто да посветим времето си на обследване на околностите. Градина нямаше. Беше останала в миналото. Или както после се изясни, не било печелившо начинание и обърнали нещата в построяването на хотел „Зелен път”.
       Обследването на околността се оказа интересно и забавно приключение, особено като разбрахме, че най-близкият автобус минава на около 3 километра отстояние от тук...
       Фермата всъщност се стопанисваше от най-обикновено селско индийско семейство: вечно усмихната майка (която приготвяше храна за нас и се грижеше за възрастаната жена), стеснителният баща, (който знаеше английски колкото мен) и две чудесни, любопитни деца – братче и сестричка. Те ходеха на училище в някакво недалечно село. Никой от тях не можеше да ни каже много за околията, тъй като ние не разбирахме техният език. От личен опит - Чичко Гугъл не винаги е много наясно с индийските паланки, така че за нас това се обърна в безценно предимство, което се изразяваше в това, просто да хванем някой от пътищата и да видим къде ще ни отведе? Всеки път води към някъде. Ех, повярвайте ми, няма друго, по-велико очарование в авантюрата от това, да не знаеш къде отиваш!
       Първият път Сузане леко се колебаеше, но като и казах, че въобще не ме е старх от змии и като и показах специалният защитен шпрей (който си носех винаги с мен) разсъдливо реши, че е по-добре да тръгне, отколкото да остане и да се страхува. И ето ни по прашният кафеникав път...

       Сега ще разказвам през погледа на обектива: 



Вилата във фермата, където ни настаниха.


Специално аранжирани камъни и бамбук.


Бамбуковите стебла.


Стеблата на евкалиптовите дръвчета са покрити с пръст, нанесена и слепена от термитите. Това са техните обиталища.


Стеблото на бананово дърво.


Термитените тунелчета и по храстите и по земята.


---



Тук се събира водата за напояване през дъждовният сезон.


Момичето от фермата, облечено в училищната униформа и винаги засмяно, любопитно към нашите европейски вещи и маниери.


Момченцето се забавляваше с моят богато-илюстриран пътеводител на Индия.


Тази и още една леха бяха останали от прославената еко-градина.


Един от многото термитени замъци издигнати наоколо. Често можеха да се видят обсипани с цветчета, украсени с жълти и червени знаци, тъй като се смятаха за малки свещенни храмове.


По пътя, по пътя, по пътя та ни посрещна едно чудесно малко селце. Първите хора които  срещнахме, като ни видяха, се стъписаха от изумление... но селцето бе толкова малко, а мълвата се разнесе толкова бързо, че веднага се превърнахме в забележителна атракция и отвсякъде наизлязоха да ни гледат и да ни канят на гости по къщите си.


Както винаги, децата първи се довериха и се втурнаха да ни съпровождат и развеждат из селото. Сред много смях и врява.


Много от семействата седяха пред къщите си и   белеха плодове от дървото Tamarind, после ги продаваха и припечелваха нещичко. Този възкиселичек, сушен плод е много полезен. От  векове, та и до днес индийците използуват пръчици, нарязани от клонките на същото дърво и развлакнени в края, за да си търкат зъбите сутрин.


 

В това миниатюрно селце преброихме поне седем хиндуистки храма.Всички отлично поддържани и разкрасени.


Това е много стар термитник изграден в обора на семейството и обявен за свещен. Специално настояваха да ни го покажат, като особенна забележителност на селото.








Една сутрин стопанката на фермата ме покани на погребение. Отидох с нея и стеснително пристъпях към малката група опечалени, дошли  за последна почит към праха на мъртвия. Но те се оказаха неопечалени. Веднага ме помолиха да снимам, бяха оживени и весели както винаги, шегуваха се. Изпълниха някакви семпли ритуали и отидохме под сянката на огромно дърво. Това е селският гроб и в него заравят прахта от кремацията.

 

Тук, жените от семейството бяха приготвили три съдини с различна храна. Всеки си откъсна по едно голямо листо от дървото и в него му сложиха по-малко от всичко. Хората си побъбриха, размениха си по някоя шега и добра дума за мъртвият и семейството му, а когато храната привърши си разотидоха...


Много типично за малките индийски селца: Пристигнал е търговец на шалове и кърпи. Цялото село излиза и започва пазарът. Но по скоро децата да си поиграят а възрастните да се видят и жените да поклюкарстават...



На влизане в селото попаднахме на това малко човече, което упорито дърпаше вироглавото си теленце от зелената трева покрай пътя. И въпреки слабите си силици, не се отказваше а успяваше да принуди своят малък другар да направи няколко крачки напред. Така, докато ни видя и замръзна, не знаейки как да реагира. Видях как увереното му държание изведнъж се замени с внезапен ужас, изписан върху детското му личице...



Но цялата сюрия от деца се закикоти, заговориха му нещо и детенцето тутакси се окопити и опери, завъртя се и започна да позира кокетно и превзето пред обектива като  същинска филмова звезда!

 

-----



-----



-----


-----



-----


-----


Училището.


Учителките с нескрита гордост ни показваха наистина впечатляващата работа на малките си  възпитаници.


-----


Момчето ни следваше по целият път навръщане до фермата. Ходеше след нас на известна дистанция. Това силно ме озадачи и когато наближихме, спях и дружелюбно му помахах да се приближи. Оказа се, че просто много иска да го снимам с неговият верен приятел...

                          

събота, 18 май 2013 г.

Какво да правиш с вечността при ежедневна употреба


       Приятно изненадана от отлично уреденият и организиран транспорт, бързо и лесно се добрах до мястото, където трябваше да отседна тук. Контрастите на всички нива продължаваха да ме учудват. Кварталът беше новозастроен, необичайно чисто поддържанни и  широко асфалтирани улици, с много зеленина. Хотелът се оказа луксозен и „зелен”(не на цвят), което означава – начина му на функциониране следва да е максимално щадящ околната среда и природните ресурси. Храната която се предлага също трябва да  е “Organic food”, което е високо ценено от по-заможните индийци. Останалата огромна част просто трябва да яде нещо.
        По-късно постепенно щях да разбера, че цялата тази „зелена концепция”, както тук, така и на много други места, е нищо друго, освен най-демонстративно развяваната мамка за лов на клиенти. Колкото повече ферми и организации обикалях, толкова по ясно осъзнавах истината. Идеите са за това – да ги прегърнеш и да им се отдадеш. „Зелената идея” е като всички останали идеали – заграбва се като кауза и се използува кой както намери за добре, според собствената си угода и разбиране. Това отново потвърди улегналият ми вече скептицизъм към всякакви сътворени от човечеството идеи въобще. То, ние само такива познаваме.
       Посрещна ме ужасно милата, белолика и oгненокоса французойка Мартина. Тя се представи за  нещо като „дясната ръка” на собственика  Джена Джерам по „зелената концепция” и отговорна за организирането и посрещането на такива пътешестващи съ-идейници, като мен.
       Тук, настанени с друго симпатично германче в приятен апартамент с климатик, трябваше да изчакаме няколко дена, преди да ни откарат в еко-фермата, което бе и целта ни. Тя се славеше с модерно организираното си стопанство за отглеждане на екологично-чисти продукти, което включваше и съвременна напоителна капкова система. Изключителна придобивка, като се имат впредвид дългите сухи месеци тук. Изглеждаше интересно и ние двете бяхме нетърпеливи да видим всичко това... Колко дена ще останем тук обаче, никой не уточни, но хората бяха безкрайно гостоприемни, хотелът – луксозен, представиха ни на персонала в ресторанта и какво повече – чудесна възможност да разгледаме Бангалор. Защо да бързаме? Аз бях придобила известна смиреност, но немкинчето, което се оказа биоложка, бе дошло за само за двайсетина-дневен престой в Индия и бе наистина любопитна да види всичко това. Млечната и кожа порозовяваше красиво от смущение всеки път, когато се натъкваше на абсурдната (според западната култура) липса на каквато и да е организация за време и място. Аз всяка сутрин след закуска  само казвах: „Тръгнала съм да разглеждам града, днес ще ходим ли до фермата?” И Мартина ми отговаряше – отивай, отивай, ако имаш някакъв проблем се обади!”
       Бангалор се оказа наистина огромен, огромен индустриален град, известен още и като един от големите обособени центрове за развитие на информационните технологии. Опасан с широки, относително чисти булеварди, поемащи обаче с усилие интензивният денонощен трафик от коли. Безкрайни пазарни улици претъпкани с каква ли не стока и шарен народ, напъплил отвсякъде – от елегантни, модерно облечени бизнес-дами и господа до рошави, дрипави мръсни деца, натирени от семейството си да просят. Жизнерадостни, кресливи групи ученици, омаяни от настоящето си студенти, важни, сериозни, надути чиновници, отрудени, почернели от слънцето селяни, надошли от някъде по свои си задачи,  отегчени полицаи с големи, мокри от пот петна по гърбовете  – всички те - омешани, споени, погълнати от живота и динамиката на големият град, съставляваха особенно многообразното очарование на човешкото битие тук.
       Първо отидох до няколко занемарени, зле поддържани музеи, изложби и обяснимо разочарована приех, че не точно това са подходящите места за посещаване в Бангалор. Прибрах се и на другият ден в хотела Мартина ми даде задачка да рисувам зелени стъпки по една табела. На нея бе изобразена схема на принципа на добиването и използуване на биогаз.  Това бе всичко. По-късно щях да науча, че почти всеки, дошъл тук, рисува по няколко стъпки...
       Съвсем необичайна ми се стори и нейната работа, заключавайки от това, което наблюдавах. По скоро ми приличаше на забавно занимание, отколкото да е свързано с някакви сериозни отговорности. Но това бе Индия. Повечето неща се оказваха странни за мен. И тъкмо това е очарователното.
       Първият ден обаче, внезапно се слисах, когато станах свидетел на следната картина в обширният хол на апартамента ни: Той (единят от мениджърите на хотела) - по чорапи, официален панталон и потник, излегнал се небрежно на диванчето, притворил унесено очи, диктува нещо, така бавно премислейки го и междувременно придремвайки, сякаш цялата вечност на вселената е негова и се чуди какво да прави с нея. Мартина, в смирено очакване пише на лаптопа си думите, които отвреме навреме с мъка се изтърколваха от устните му. И тягостното отегчение от това мъчително дело биваше прекъсвано от продължителни разпускащи масажи. Да ­ - през повечето време те се масажираха. С нежност, протяжно и старателно тя разтриваше определени точки по измъченото му от мисъл чело, по лицето и шията, а когато се умореше и ръцете и отслабваха от гальовните усилия, тогава той ставаше от канапето, заставаше зад гърба и и се заемаше с красивата порцеланово-бяла извивка на врата, поглаждаше раменете, после ръцете и, и с меки бавни движения плъзваше длани по нетърпеливият и вече гръб.
       С други думи – цялата ситуация и обстановка през тези дни беше като къс от отморяващо и релаксиращо безвремие. На обедите, гостите на хотела (обикновено бизнесмени, дошли в Бангалор по работа или на семинари) се надпредварваха в старанието си кой ще изръси по-остроумна шега - естественият смях бе по-скоро състояние на духа им за който само си търсеха поводи. Наоколо персоналът лениво и безшумно си вършеше работата, без да влага особено вълнение и усърдие в това, но конфликти така и не забелязах никакви. Само ние, с германчето отвреме навреме образувахме вятър, на който само Мартина обръщаше кратко внимание и то като мъдро вметваше ‘Момичета, спокойно – тука е така, от години идвам на това място, опитвам се да организирам нещата точно и сравнително навреме, но все още не ми се случва. Имайте още малко търпение! Според тях, нещата стават, как да го обясня,  тогава, когато трябва.”
       А ние все така припряни, любопитни си настоявахме да заминем на село, във фермата.
       Все пак една сутрин времето дойде – казаха да стягаме багажа, че около обед заминаваме. Вече знаехме, че „около обяд” е даже по-разтегливо от „около”, но започнах да привиквам на този маниер. Опитвах  да приспособя съзнанието си към това твърде непонятно за мен, пренебрежително отношение към времето. Наистина се опитвах, много старателно при това, да разбера как, по кои други правила протича ежедневието на тези хора. Как се срещат, как си определят срокове, какъв е ритъмът на работата им? „Време” за тях като че ли е едно размито, абстрактно понятие, което обикновенно не се взима впредвид. Аз идвам от свят, в който точността е издигната в култ и всеки разчита часовете и минутите си. И никога не съм си представяла животът ни без тяхното тик-такащо дирижиране. А ето, сега тук с изненада откривам колко маловажна роля и значение могат да имат те. Неволно се почувствах като ходеща по мост над дълбока река и изведнъж, мостът се оказва илюзорен - няма го, а аз (как така!) продължавам да си вървя! Сякаш нещата си се случват, нижейки се последователно, просто едно след друго, както дойде, непринудено и естествено. Като типичен представител на човешкият род потърсих някакво обяснение. Може пък да е, защото вярват в многото животи и прераждането, и какво да правят с тази безкрайност от време?! Не знам, сложна е тази материя за мен...Защо? А защо ние търчим като подгонени нанякъде и отиваме накъде? Едни се гласят – за небето, други – за ада, аз пак не знам, но бързали или не, очевидно приключваме тук, на земята.
       Та сега, като съм  в Индия, мъдро се опитвам просто да асимилирам това състояние на нещата и да се възползувам от този рахатлък, така както го живеят местните...На това ние му казваме – „Живей за мига!” и си го пожелаваме, но... там всъщност разбрах нещичко за това състояние. Просто е – когато се смееш с някого, продължаваш да се занасяш дотогава, докато ти е приятно...
       Обядвахме дълго, смяхме се много с едни делегати на някакъв „зелен семинар”, който се провеждаше в нашият „зелен хотел”. Дали вече споменах, колко много индийците държат на храната и обилният широк заразителен смях?!  Тъй като в ресторанта храната беше чудесна, то сега гостите се надпредварваха, кой по-опашата шега ще извади от ръкава. Дори аз успях с моят слаб английски да предизвикам експлозиви от смях:  Любезен, типичен индиец-сикх(с характерен тюрбан и черна брада) се запознава с нас и ние съответно казваме имената си и кой от къде е. Той – увлечен в същия тон, казва – „Аз съм  Рахан, от Индия”. На мен ми стана смешно, че споменава този очебиен факт и попитах – „А наистина ли?” - при което приятелите му затупаха с ръце по масата от смях. Ей такива!
       Като поприключихме, след доволно дългото наслаждение на богатото пиршество, без бързане (излишно е да го споменавам, но все пак) Джена Джерам (собственика на хотела и фермата) ни помоли да го изчакаме за минутки тук във фоайето с багажа. От това се разбираше, че вече ще тръгваме за фермата. И ние - послушни, дисциплинирани и доверчиви седнахме, Мартина също с нас и зачакахме. След около половин час вече се усъмнихме, че се е случило нещо чрезвичайно, защото дори на мобилня си Джена не отговаряше. Спогледнахме се притеснено и мълчаливо решихме да се приберем обратно горе в апартамента, поне да не стърчим като на предстартова писта тук. Взехме ключовете от рецепцията, отключваме, отваряме вратите и какво видяха опулените ни очи ... Джена се отпуснал на диванчето за отмора и спи блажен следобеден сън... Мартина само примирено поклати глава, а ние моментално се начумерихме. Явно усилията ни относно успешното приспособяване към безвремието за този момент рухнаха. Ще трябва да градим отново!
       Не след дълго, мъжът се събуди, стана, прозя се, усмихна се – свеж, щастлив и доволен и отново ни поведе.
       После пак всички зачакахме  във фоайето, този път приятелят му. Тук Джена разписва някакви документи, побъбри си с момчетата от рецепцията, посрещна топло нова група гости, запозна ни с една испанка-еколожка и така полека, полека стигнахме до джипа. Настанихме се по седалките, наместихме багажа си, но все още не тргвахме. Сега пък изчаквахме брадовчедката с дъщеря си, които също поискали да дойдат и ние окончателно се укротихме. Пак спряхме да бързаме...
       По някое време потеглихме благополучно и без следа от безпокойство, че става късно. По път за село също се отбихме и през един огромен международен панаир на дървопреработвателната индустрия – мебели, машини, технологии от цял свят.
       Просто както си минавахме покрай него, братовчедката каза – „Ей я да видим тук.” - обърнахме колата и хайде на панаир – защо пък не...
       Е, най-накрая,  късно, късно вечерта пристигнахме във фермата, където точно сега попаднахме на режим в часовете без ток. Тъмно. Първо ни посрещна гласовитият Хор на Гладните котки, представен от поне три поколения и след тях - усмихната млада жена ни нахрани с току-що сготвен ориз и някакви други специфични вкусни ястия. Беше ни представена и  възрастната майка на Джена, която кротко си седеше в тъмното отвън, а погледът и блуждаеше някъде в далечината... Така и не можа да познае синът си, горката жена (вече живееше в свой въображаем свят).
       Настаниха ни на вторият етаж на вилата, в голяма удобна стая в съжителство с няколко издаващи характерен звук гущерчета и широко легло обиколено с противокомарна мрежа. Залостихме здраво вратата, за да не ни последват зловещите мяукащи гладни котки...
       Очаквахме утрото за да видим къде сме.


Сградата на държавният музей - един от най-старите в страната. И наистина  изложеното не бе подлагано на никакви грижи от много години.

Градините отвън бяха естесвено красиви



Cubban park










Aвтогарата  в Бангалор










Хиндуистки храм