Вече е следобед, а аз трябваше да купя рупии срещу моите новички долари. Да потърся банка. Наоколо имаше много мъже, в униформа цвят „каки”. Стояха на групички, приказваха си и денят им минаваше бавно. Вероятно в сградата беше и управлението им. Упътиха ме към една голяма синя табела, надписана с бяла блажна боя респектиращо „COMERSIALBANK” и стрелка. Тръгнах в посоката. След завоя, пак табела, пак стрелка, но с чупка. След чупката на улицата, пак табела и така се заизвивах из едни пътища, та минах покрай места, в които е трудно да си представя, че живеят хора или животни... Пьрво долавям вонящата тежка миризма на отходни застояли води, след няколко метра, пред мен – дълга опашка и подут умрял плъх с големи отпуснати мустаци, обелил зъби в предсмъртната си агония. После виждам откритите преливащи канали, затлачени от загниващи отпадъци. Те опасваха място, сбито населено от найлонови навеси за живеене и паянтови ламаринени подслони върху сива и разкаляна земя. Мърляви голи деца, родени в тази мизерия, шляпаха безгрижно oколо порутени стени.
Малко след това място, под широката сянка на две големи прашни дървета съзрях група видимо доволни хора. Седем-осем човека се увъртаха около три големи казана с храна. Момчета сръчно подреждаха някакви непознати за мен плодове по дългите маси. Друти разбъркваха манджите и явно времето което единствено очакваха, вече наближаваше.
Продължих по пътя, следвайки табелата със стрелките.Очаквах зад поредния завой да се изкипри стилната сграда на банката,че зловонията на квартала вече ме задушаваха и подтискаха.
Е, табелата „COMERSIALBANK” спря пред двуетажна, боядисвана някога в синьо, после в розово и последно в жълто сграда. На площадката пред входа - безразборно оставени мотори и колелета от всякакви години на производство. Паркирали направо върху плътеният, утъпкан настил на окаляни захвърлени хартии, омачкани пластмасови бутилки и найлонови късове.
Тръгнах под тунел от жълти колони към добре охраняван вход. Едър служител на реда седеше отпред, положил върху коленете си респектиращо голяма пушка. Сигурно дълга около метър и шейсет с проста конструкция и масивен дървен приклад. Изглеждаше по-пригодна за ръкопашен бой, отколкото за огнестрелно оръжие.
Самият вход беше подсигурен от стабилна здрава решетъчна врата, тип „хармоника” пристегната горе с верига и отвор, колкото да се промуша странично. Заизкачвах стълбите, по чиито стени висяха пожълтели и сгърчени от старост рекламни постери. Заобиколих масивен,олюскан ръждясал апарат за вода и влязох в салона. Неголям салон с шпертплатови, преградени килийки и бюра в тях. Мъже на различни възрасти и вид на полирани чиновници седяха зад тях. Излъскани от употреба дървени пейки около им и двама-трима миролюбиво чакащи човеци. Из салона се мяркаха и няколко не много зачитани компютъра, защото основно мъжете разлистваха или вписваха нещо в добрите си стари големи счетоводни тефтери.
Любезен из зад очилата си, ме покани да седна срещу му, дългогодишно служил чичко. Чиста, старателно изгладена риза, ръчно плетено пуловерче и оранжева точка на челото. Женен, порядъчен и религиозен. Отмести двете стъклени преспапиета в страни и разгърна един от големите си тефтери, за да опише събитието. Внимателно взе банкнотите, наплюнчи пръсти и ги преброи два пъти. Отвори друг, по-малък тефтер , с различни графи и отново вписа цифрите. Остави молива и съсредоточи внимание в показалеца си. Насочи го към клавиатурата на компютъра и последваха няколко несигурни, бавни щраквания. Отказа. Изключи го. Каза ми ”Wait madam!” с поглед сочещ към техниката и зачакахме. Това за него беше времето да размени с колегата си няколко ежедневни историйки , след което пак включи машината. Този път успя да впише необходимото и ми поиска паспорта. Копира две от страниците и извади нови бланки за попълване а в тях вложи по няколко листа индиго. От къде идвам, на къде отивам, колко време ще остана и още куп безмислени въпроси на които и аз не знам отговорите. След което най-после ми връчи химикалката, за да започна да се подписвам под всичките му обстойни справки...
Неговият поглед затърси нещо в дясно, измежду двете редички нависнали на стойките си печати. Окото му бързо се спря на подходящия, а ръката го послуша и с удар финализирахме сделката – 200$ в Rs. Очаквах рупиите. Не, не се пресегна да отвори чекмеджето и да ми ги отброи.Само взе един голям, специфичен по форма ключ със привързано цветно парцалче към него. Мина през салона, а с него тръгна и друг служител, с тетрадка. Най-после се върна с парите.
Щом излязох отвън запалих облекчено цигара. А-ха да се отпусна и усетих погледите на цялата група мъже, чакащи за ATM-а, зяпнали в мен с нескрит интерес.
Тази вечер само набързо хапнах в отсрещният ресторант и уморено се прибрах да спя, с намерение утре да разгледам някакви по-красиви места от Делхи, храмове например. Виждала съм толкова колоритни снимки от Индия.
***************
