Защурах се из малките улички, ходя и питам
къде точно е автобусната спирка за там, но никой не ми отговаряше.
Най-благосклонното беше – „О, много е далече. Искаш ли такси да те закара?”
Беше точно по обедната жега, повечето народ се беше изпокрил, дюкяните
затворени, а аз – по упорита под слънцето, продължавам да крача решително
насам-натам, докато съдбата се измори и ми подхвърли някой коз, да ми помогне в
ситуацията. Няколкото таксита, които спиряха да ме питат накъде, продължаваха
да обикаляха наоколо ми, но не дават информация, чакат да ме изморят, да
кандисам и да наема, та да изкарат някоя рупия, то се знае. Други също не ми даваха информация, очакващи все пак
да наема такси, а те да вземат комисионна. Всеки се мъчеше да изкара малко пари
от каквото може и отдавна не се обиждах и не съдех хилядите трикове, защото вече бях осъзнала
какво означава жесток и груб живот точно тук. Но не и чак толкова да загруби
хората. Накрая стрещнах един човечец, който всъщност ми указа точно, наистина колко
е близо мястото. Да, тук, пред очите ми е била през цялото време - зад високата сграда, прикривала гъмжилото от хора,
рикши и автобуси!
Сега набързо се ориентирах, защото тази
автогара беше по-уредена. Може да е от Португалското колониално владение, може
да е от английското, но и по-чиста.
Наместих се на седалката зад шофьора, та
да разглеждам по-добре. Не след дълго автобусът се напълни достатъчно, за да
бъде рейсът рентабилен, кондуктурът се качи, грижовно понесъл свеж гирлянд от
оранжеви цветя и потеглихме. Разстоянието беше кратко, около десетина километра.
С нетърпение очаквах вече да пристигнем, предусещайки как нещо вълнуващо,
старинно, древно ме очаква. Но по едно време непредвидено спряхме. Просто се
отбихме от пътя до едно огромно дърво и
спряхме. Тъкмо се зачудих, сега пък какво и ей на – шофьорът и кондуктурът
скокнаха, взеха цветният гирлянд и няколко банана и какво видях – поднесоха ги
в дар на божеството, чиито малък храм бе изграден и закътан в масивният ствол
на гигантското дърво... Върнаха се с оранжева свещенна прах по ръцете и
намазаха с точки челата на всички желаещи. Хиндуистка религия.
После
продължихме пътя си и не след дълго пристигнахме в Олд Гоа. Спряхме на малкото
площадче, задръстено от паркирани туристически автобуси. Ясно какво ще да е
мястото. А имах грижа, която упорито и досадно ръфаше крайчеца на съзнанието ми:
нямах и представа къде ще спя.
Предварително се бях информирала, че хотелите на това място са малко (поради
рестрикциите на ЮНЕСКО) и скъпи – логично. Но все по-често, преживявайки вече множество подобни непланирани и
непредвидени ситуации разбирах, по-точно започнах да долавям и да усещам онова нещо друго, което
ни движи и управлява по непонятен за моята логика начин. Едва по време на това
пътешествие го осъзнах и приех безрезервно, защото бе толкоз очевидно. И
по-мъдро от мен. Винаги! Защото ние, в ежедневният си живот обикновено се
заемаме да подреждаме и планираме времето, приоритетите, работата, бъдещето, та
дори и чувствата си. А ако нещата се оплетат и не вървят по план се опитваме да
открием грешките си ( и ги откриваме обикновено в другите, по малко в нас ),
ровим се за причинно-следствените връзки във миналото и последствията му. В
нашият рационален свят трудно се оставяме на интуицията. Но тук аз открих и
разпознах нещо различно. Нещо, което дори не знам как да именувам, но като му
се доверих, се оказа, било за добро. То се появи от обстоятелствата: Още като пристигнах,
в първите дни ясно осмислих пълната си неспособност да планирам. Не можех, не
знаех, нямах на какво да се опра. Изпаднах съвсем в безсилие. Не проумявах нищо
от тукашният живот, а и с никого не можех да разговарям. Не разбирах реакциите
на хората, нито маниера им. Както споменах в началото, не исках да чета
информация. Нямах предварително набелязан план на местата. Просто се бухнах и
се предадох. И се оказа, че спечелих много от този експеримент. Открих за себе
си нещо толкова ценно и просто, нещо което всъщност винаги е съществувало, но е
било трудно да се прояви. Абсурдно е било за възприемане от форматираното ми съзнание. Нали все си
подреждаме, нагласяваме, планираме, бързаме, съобразяваме се с часове, норми,
морал и среда. Една съвършенно различна действителност, в която озовах, омете
всичко това и повече от всякога бях принудена да се оставя на „случайностите”.
Но именно те превърнаха пътешествието ми в едно голямо свръхемоционално
наситено приключение, което ме обогати. Усещането е като вятъра в косите ти,
ако само той има значение за теб точно в този момент.
Та като слязох на горещия площад този
късен следобед, първо стомахът ми твърде остро напомни, че неперменно първо
трябва да го нахраня. Наредените луксозни автобуси и блуждаещите групи туристи
предполагаха наличието на ресторанти с псевдо-индийска храна, каквито отбягвах;
това са неща като пица, стекове, мъфини, френска салата и китайско,
предназначени точно за неувереният вкус на екскурзианта. За това, пак
пренебрегнах глада си и първо реших да се поразходя из селището – да огледам хем
за храна, хем за подслон, макър че и идея нямах накъде, особено за подслона.
Метнах раниците на гръб и като жадна камила се заклатушках из улиците. Отбих с
категоричен, ядосан тон няколкото рикши, решили да се възползувам от услугите
им и продължих спокойно, докато надуших лек атомат на подправки и пържено
отнякъде. На кой ли гладен не му се е случвало: по-миризмата, по-миризмата, та отбих
в малката уличка и намерих съвсем, ама съвсем автентичното мизерно ресторантче,
пълно с отрудени хранещи се мъже. Влязох и заоглеждах в сумрака. След първоначалното
стъписване от внезапната поява на бяла жена, хората бързо се съвзеха,
посместиха се на тесните пейки и охотно ми предложиха място. Във всички чинии
имаше едно и също – ориз, залят с ароматна яхния и пържени рибки. Сериозно
момче мълчаливо ми донесе вода и аз му посочих едно от блюдата. Из тоя гореща
част на Индия, забелязах, винаги поднасят първо вода. И някой в бедната си
колибка да те покани, пак ти налива чашка с вода за „добре дошъл”. Водата
истински е ценена, може би защото на много места не тече просто от чешмата, а трябва да се изважда с помпата,
после да се носи в съдове до вкъщи, случва се и кладенеца да пресъхне през
безводният период...
Сигурно
и дето бях гладна, но наистина бе вкусно. Много типичен маниер на приготвяне на
храната. Рибката винаги е съвсем прясна от морето, защото хладилник няма, а сме
тук на брега му и наоколо е пълно с рибарски селища. Ориз, приготвен просто и
лесно (според вековните им традиции) - сварен в голямата алуминиева съдина
върху печката с дърва, до която къкри и ароматният зеленчуков сос. Тук е
родината на дивните източни подправки и как ги смесват не знам, ама се получава
нещо наистина омайващо. Но няма и да се опитвам да описвам с думи храната. Това
е нелепо – тя е добра за ядене – за небцето, за носа и очите, а не за разказване
и слушане.
Като
ме погледа как измъчвам ориза с пръстите си, а той бяга ли бяга, сериозното
момче прояви съобразителна вежливост, та ми изнамери отнякъде и една малка,
крива, стара лъжичка. Тогава все още не бях усвоила добре яденето с ръка на
дребните бели зрънца, но по-късно и това научих. Нахраних се доволно под
зорките очи на любопитните селяни и поех към следващата задача.
Съдба, съдба, но ако не повикаш неволята,
съдбата най-много да ти запази място на улицата за през ноща, макър че, можеш
да се окажеш и във всички случаи там. Но тук, в Индия хубавата новина е, че няма да си единствен
сам или изолиран. Не е необичайно спането на открито. Напротив. Веднага можеш
да попаднеш на многолюдна група семейства, нощуващи под звездното небе, било то
пътуващи или постоянно пребиваващи. В края на крайщата вариантът не ме
притесняваше, защото пък никой нямаше да ме изгони... Стига само да поседнеш
край някой от тях и на втората минутка вече си социално приобщен. На никого
няма да му хрумне да се обади на полицията, защото се скиташ непознат из чужда
територия по никое време, като в Австрия например. Но нещата са такива каквито
са и при все това – несравними.
Аз продължих с лутането из улиците и
питах, когото срещна, стига поне малко да ми заприличаше на местен. Как питах?
С жестове и мимики. И задължително прилагах по една усмивка за добро
настроение. Но ме напътваха само към скъпи хотели или предлагаха вариант да се
върна обратно в Панаджи. Продължих с почивки. Уморя се, поседна малко, пак
продължавам и така докато... нали така е в приказките, ...
-------
 |
| Силно присъствие на португалското влияние: Табела на стената на дом, където очевидно живеят наследници на португалските колонизатори. Разходих се из цял един квартал, който имаше малко общо с това, което видях в съвременен Лисабон. Духът на могъщата в онези времена страна, сякаш се бе съхранил повече тук, сред тихото, спокойно достолепие на красивите, отлично поддържани сгради, малки улички и църкви. |
 |
| Тази декорация е автентична, от онези времена. По-долу ще видите снимката на целият архитектурен елемент от нещо, чието предназначение на можах да разбера. Пейка, стол, не знам. На такива впечатляващо-красиви руини можеш да попаднеш твърде често... |
 |
| Петлета като символ. Видях и много от тях по покривите. |
 |
| ----------------- |
 |
| Автентичната, стара арка под която са минавали португалските мореплаватели , търговци и духовници.за да влязат в старата столица Тук е бил главният пристан. |
