Реших да поостана в Агонда
толкова дълго, колкото, докато ми омръзне море и плаж. Това тихо и спокойно място някак си ми допадна. Непретенциозно някак и естествено. Особено дългият, широк пясъчен бряг, който
ти дава вълшебното усещане за безбрежност, топлите води на морето и ех! - тази изключително
забавна смесица между индийската традиционна култура и модерният туризъм.
Тес, моята малка спътница обаче, бе постоянно
отегчена. Всъщност тя никога не осъзна какво точно иска. Красиво, едва деветнайсетгодишно
французойче, дръзнало да предприеме пътешествие из Индия сам-самичко, работило
на няколко места за да си осигури финансиране, но въпреки всичко това, през
почти цялото време зеленият и поглед беше някак празен и блуждаещ, без живец, лишен
от емоции. Сякаш нищо от околният шарен свят не можеше да я развълнува и събуди.
Отвреме-навреме полагаше усилия да излезе от своята меланхолия, щракаше по
някоя снимка, гледаше из природата, уж се зарадва на морето, но не – не и с
душата си. Единствено нескрит интерес проявяваше към храната. Тогава зеленият и
поглед проблясваше, добиваше острота и някак одухотворена страст.
Прегръщаше към себе си чинията, съсредоточаваше цялото си същество в яденето и
примлясвайки шумно с пухкавите си устни, облизвайки ги с език, в някаква
скована методичност поглъщаше цялото
количеството, без да спре, докато в чинията догони и последното мъничко зрънце
ориз. Едва тогава помръдваше, отпускаше тяло назад, издуваше коремче и хълцаше
наситена и удовлетворена. Това бяха истински блаженните моменти от живота и...
Но по едно време ТОЙ окичи на врата и гирлянд
от жълти цветя! Една сутрин слязохме от наколното си жилище и се преместихме в
друга колибка – по-шарена, скована върху пясъка на плажа, снабдена с ток, малка
веранда и клатушкащ се вентилатор на тавана. Съседната колибка пък бе
ресторантче. Нищо излишно – газов котлон и тиган; малко чинии; всеки ден –
пресни продукти, без хладилник, та всяка сутрин докарваха лед. С готвач, сервитьор
и няколко масички, които ги поставят където си поискаш. По-близо, по-далече от
морето, под палмите – на сянка или с чадър, на слънце... Та пихме една късна вечер на брега на морето,
а сервитьорчето бе толкова мило и сладко момченце, че Тес си остана там, романтично
огряна от красивата бяла луна, а аз прагматично се прибрах да спя.
На другата сутрин, към обяда той се появи
изтръпнал от нежни чувства, понесъл този гирлянд от жълти цветя с каквито, тук
съм виждала, вярващите окичват храмовете, божествата, къщите, колите си,
лодките ... После дойде с чаша охладено
ласси(млечна напитка с плодове), пследва грозде, папая...Няколко дена се
занизаха едни подаръци... Последва и класиката из тукашните места – марихуана
на плажа. Той очаквано преобрази външността си – смъкна дънки, вмъкна само половината
си риза в тях, гелоса коси, сложи слънчеви очила и погледът му се фиксира
трескаво – само и само в Тес.
Разликата между нейните и неговите сандалите
обаче, беше забележителна и бих казала - метафорична: Нейните – купени скъпо,
кожени и здрави, макър поизносени и придобили вече вид на пътешественици и
неговите евтини, вероятно единствени и с разцъфнали от долнокачествената
изкуствена кожа каишки. Но това не беше вече от никакво значение сега, та в
будният му поглед прозираше толкова горещо желание и надежда, че може би
нейното увлечение ще се окаже по-трайно, че може би тя е шанса му да се измъкне
до богатият свят на мечтана Европа? А може
би тя имаше нужда точно от него – някой да забавлява дългите и, отегчени часове
в които просто не правеше нищо. Някой да се грижи за нея, да я обсипва с
внимание, да и създава приключения, да носи голямата и раница ...Имах
усещането, че тя е дошла до Индия, защото просто не е знаела какво друго да
прави с живота си по това време.
Вече почти свършваше
шестмесечният престой на Тес в Индия и тя трябваше да отпътува за Ченай, при
роднини и от там – обратно за Франция. И дойде и този ден за отпътуване, но...
Тес смени посоката... Предният ден, вече видимо загубила отегчението си, с
повече ентусиазъм отвсякога ми каза, че сменя маршрута. Момчето напуска работа
и отиват първо за няколко дена из купонджийските места на Гоа, а после до
родителите му в Момбай. Почувствах така приятна наивността и невинноста на това
малко приключение... Зарадва ме тази история... Кой каза, че животът е проза?!
На сутринта индийчето дойде, почти не стъпващ
на земята от щастие, изпипан до последния косъм на старателно разрошената си
модна прическа, наметна голямата раница на Тес и аз поисках да ги снимам за
спомен. Тутакси, с усмивка захвърли багажа, прегърна момичето и я дари с
най-продължителна (колкото да наглася апарата си,обектива и т.н., а аз го правя
бавно) страстна и сърдечна целувка, каквато и на филм не бях виждала. После уверено
пак наметна голямата раница, хвана обърканата Тес за ръка помахаха ми за
довиждане и тръгнаха... В този момент мобилният му телефон звънна и запя с
мелодията от „Титаник”...
