Запознахме се и те сърдечно, първо ми предложиха храна и чай.
Можах да запомня само едно име – Мина - защото звучеше на български и оставих
другите за по-късно.
Най-младата, Субита се справяше с английският малко по-добре от мен. Смотолевихме
обичайният за случая и възможностите ни разговор. Успях да кажа нещичко
за себе си и семейството си, а тя също се запрепъва в търсене на думи из непонятните
дебри на английския... и после като гостоприемна стопанка ме поведе към къщата.
Синята сграда се оказа малка фабричка за сушени плодове и сладка, а ние завихме по
пътечката в дясно от навеса.. След нас тръгнаха и останалите...
Никога, никога не съм и помисляла, че ще живея на такова място. Не съм очаквала кой-знае
какви условия. Въобразявах си, че съм твърде скромна в претенциите си... Но тук, вкусът ми
към приключения се оказа инфантилен и бях изумена и шокирана.
Не е като да разгледаш някой музей, или да отидеш и да надникнеш през прозореца на къщата
.Е, можеш да опиташ компромисно да преживееш два-три дена...
Всичко в този дом се оказа толкова различно и изненадващо за мен, че като се огледах,
в първият дълъг момент, спрях да мисля. Блокирах!
Мястото, на което попаднах разстрои исъвсем обърка представите ми за бит.
Стоях пред всичко това и кимах с глава, на обясненията, недоумявайки от видяното.
Успях само да положа глупава усмивка върху лицето си.
Тя имаше единствената цел да прикрие изумлението, връхлетяло ме неочаквано, докато ме развеждаха ...
Къщата наистина беше много голяма и ниска, с характерен за района равен покрив.
Боядисвана отдавна, сега по фасадата и бяха останали само олющени следи от
няколкото цвята, омесени със засъхнала почерняла плесен. Дебели масивни стени с тесни
входове и малки прозорчета. Около сградата се простираше двор, широк колкото
да побере десетината бивола и двете крави, навързани на ниски железни колчета.
По него се разстилаше червеникаво-кафява земя, по-скоро наподобяваща фин пясък на прах.
Този пясък се беше настанил свободно и естествено, и овъргалял в цялата къща.
Отстрани, по продължение на високата оградна стена, се нареждаха оборите ,
навесите за храна на добитъка и най в края – тоалетна и баня. На където и да тръгнеш,
откъдето и да минеш, все налиташ на животно. Аз не ги познавам, те мен – също.
Още тогава единят бивол нещо се разстрои от вида ми и до края все риеше с копито
и тръгваше с рога към мене. Всеки път се молех, дано синджира да е здрав и си
припомнях някои стъпки от испанската корида.
През много тясната врата влязохме в просторен вътрешен двор.
Вътрешен двор, ама като кухня.
Кухня, но без покрив. Открита кухня, с под от кафяви гранитови плочи.
Нищо друго в нея,освен две малки глинени огнища в двата срещуположни края,
с наръчи дърва до тях.
Въведоха ме в стаята където трябваше да спя. Наистина просторна стая с голямо легло
по средата, застлано небрежно с не особено чиста покривка на сини и бели квадрати.
Две по-малки, традиционни за тук, плетени дървени легла, сложени в страни.
Прашно, старо очукано желязнобюро и захабен, някога бял пластмасов стол.
В ъгъла да стената, струпани четири огромни бохчи със суров, наскоро обран памук.
Подът от красив черен, полиран мрамор, но из него се бе разпръснал свободно
кафявиятпрах-пясък от двора. Свалих си раниците и се заоглеждах.
Вече се смрачава, а ток все още нямаше.
„ По-късно ще го пуснат, като се стъмни и сутрин също има понякога.”
В мрака успях да доогледам стените – прашни и олющени, освежени само от
цветни детски драскулки.
Вратите –ламаринени боядисани в кафяво - няма брави, няма ключ.
Само обикновени прости резета за затваряне. Погледнах към малките прозорци,
но по тях липсваха стъкла.Двете жените веднага се втурнаха и донесоха парчета картон
от някаква опаковка, та преградиха вечерният студ.
Дадоха ми и голям, плюшен позакъсан и тук-там позакърпен памучен юрган за завивка,
с една миниатюрна възглавничка в овехтяла калъфка. Постоях, повъртях се ,
чаршафи никой не ми донася, а с тоя юрган, като го подуших, са сезавивали поне
няколко поколения...
„ Bath room, bath room!” – ме извади от мисли гласът на младата жена,
дошла да ми покаже банята. Тръгнах подир нея, излязохме на двора, сред животните
и се отправихме към края, в дъното до оборите. Точно срещу моя бивол.
В главата ми пак зазвуча музика. Спряхме пред сивкава плесенясала постройка,
разделена на две. Позатруднихме се, но успяхме да отворим укрепената на едната си панта,
металната ръждясала врата. Гледам - по подовете същият пясък,
стената – мухлясала, само с два реда плочки, а по-нагоре завързана дървена поличка.
Ниско долу се подаваше чешма с малко кранче.
Под него бе сложена разкривена метална кофа и консервена кутия с изрязан капак.
Беше сумрак и въпреки това, не бе трудно да забележа, че банята никога не е почиствана...
„ Ако тази вода ти се струва студена, може да стоплим!” –
ми поясняваше с готовност жената, неподозирайки за арогантните мисли в главата ми.
Върнах се в тъмната си стая, ток все още нямаше. Погледнах жално към раницата с лаптопа.
Стоях с отворени очи, невиждайки. Бавно,трудно и мъчително се опитвах да осъзная
заобикалящото.
За сега виждам материалната нищета..... на нещата.
Но да оставим къщата с пясък и парцаливият шарен юрган, ами хората, що за човеци ще се
окажат в семейството, живеещо тук? Жените – да! Наистина сега изглаждат мили, ами мъжете,
още не бях видяла нито един мъж, с изключение на онова дърво, с очилата, дето дори не
направи опит да ми помогне с тежките раници. Знае ли човек манталитета и табиетите им?!
Може ли да предположи мислите и подбудите им, дали са добронамерени?
А и наоколо няма никой, нито една друга къща или колиба поне...
Само зелените спокойни полета...и вятър.
Човек възприема света изкривен и пречупен през собствените си възгледи, форматирани
от бита и културата на мястото в което е живял. Различното и неизвестното често поражда
несигурност, неувереност и ...страх. Та и аз - стоя, преглъщам, преглъщам,
дожаля ми за мене си. Първата импулсивна, но разумна мисъл в главата ми бе,
още на сутринта да взема раниците си и с някакво лъжливо, учтиво обяснение веднага да
се махна от тук...
Изпитах острата нужда да изпуша поне две-три цигари наведнъж.
Излязох от сумрачната стая и застанах на задната веранда на къщата.
Четирите жени и двете деца веднага ме последваха.
Запалих, усмихвайки се извинително, а те с интерес, внимателно запроследяваха с очи
всекидетайл от движенията ми.
Тъкмо вече се почувствах достатъчно притеснена от вторачените им погледи и
от съседната врата се изсипа другата част от голямата фамилия. В тесен сбит полукръг,
около мен се разположиха още две-три жени, пет млади момичета в различна възраст,
приличащина сестри и две по-малки момченца. Аз – в ъгъла, с гръб към стената и пуша,
те - скупчени околомен, застанали в полукръг, на не повече от 50-60 сантиметра разстояние.
Разглеждат ме сериозно, съсредоточено,изследващо с почти лабораторен интерес.
Отвреме-навреме си промърморват по нещо. Пък току някой свободно протегне ръка...
Опипаха косата ми, после панталоните и обувките.
Разгледаха първо дланите ми - пръстена, гривните и ноктите.
И пак си разменят по някоя дума,без да свалят поглед от мен.
Видимо забавно им беше да наблюдават как точно пуша.
Как си запалвам цигарата със запалка, как вдишвам и после издухвам дима.
Очите им шареха изпитателно след всяко мое движение...
Е, какво друго ми оставаше освен да стоя глупаво ухилена с празна от мисли глава...
***************
