Приятно изненадана от отлично уреденият и
организиран транспорт, бързо и лесно се добрах до мястото, където трябваше да
отседна тук. Контрастите на всички нива продължаваха да ме учудват. Кварталът
беше новозастроен, необичайно чисто поддържанни и широко асфалтирани улици, с много зеленина. Хотелът
се оказа луксозен и „зелен”(не на цвят), което означава – начина му на
функциониране следва да е максимално щадящ околната среда и природните ресурси.
Храната която се предлага също трябва да е “Organic
food”, което е високо ценено
от по-заможните индийци. Останалата огромна част просто трябва да яде нещо.
По-късно постепенно щях да разбера, че цялата тази
„зелена концепция”, както тук, така и на много други места, е нищо друго, освен
най-демонстративно развяваната мамка за лов на клиенти. Колкото повече ферми и
организации обикалях, толкова по ясно осъзнавах истината. Идеите са за това –
да ги прегърнеш и да им се отдадеш. „Зелената идея” е като всички останали
идеали – заграбва се като кауза и се използува кой както намери за добре,
според собствената си угода и разбиране. Това отново потвърди улегналият ми вече
скептицизъм към всякакви сътворени от човечеството идеи въобще. То, ние само
такива познаваме.
Посрещна
ме ужасно милата, белолика и oгненокоса французойка Мартина. Тя се
представи за нещо като „дясната ръка” на
собственика Джена Джерам по „зелената
концепция” и отговорна за организирането и посрещането на такива пътешестващи съ-идейници,
като мен.
Тук,
настанени с друго симпатично германче в приятен апартамент с климатик, трябваше
да изчакаме няколко дена, преди да ни откарат в еко-фермата, което бе и целта
ни. Тя се славеше с модерно организираното си стопанство за отглеждане на
екологично-чисти продукти, което включваше и съвременна напоителна капкова система.
Изключителна придобивка, като се имат впредвид дългите сухи месеци тук.
Изглеждаше интересно и ние двете бяхме нетърпеливи да видим всичко това...
Колко дена ще останем тук обаче, никой не уточни, но хората бяха безкрайно гостоприемни,
хотелът – луксозен, представиха ни на персонала в ресторанта и какво повече – чудесна
възможност да разгледаме Бангалор. Защо да бързаме? Аз бях придобила известна
смиреност, но немкинчето, което се оказа биоложка, бе дошло за само за двайсетина-дневен
престой в Индия и бе наистина любопитна да види всичко това. Млечната и кожа
порозовяваше красиво от смущение всеки път, когато се натъкваше на абсурдната
(според западната култура) липса на каквато и да е организация за време и
място. Аз всяка сутрин след закуска само
казвах: „Тръгнала съм да разглеждам града, днес ще ходим ли до фермата?” И
Мартина ми отговаряше – отивай, отивай, ако имаш някакъв проблем се обади!”
Бангалор
се оказа наистина огромен, огромен индустриален град, известен още и като един
от големите обособени центрове за развитие на информационните технологии.
Опасан с широки, относително чисти булеварди, поемащи обаче с усилие
интензивният денонощен трафик от коли. Безкрайни пазарни улици претъпкани с
каква ли не стока и шарен народ, напъплил отвсякъде – от елегантни, модерно облечени
бизнес-дами и господа до рошави, дрипави мръсни деца, натирени от семейството
си да просят. Жизнерадостни, кресливи групи ученици, омаяни от настоящето си студенти,
важни, сериозни, надути чиновници, отрудени, почернели от слънцето селяни, надошли
от някъде по свои си задачи, отегчени полицаи
с големи, мокри от пот петна по гърбовете – всички те - омешани, споени, погълнати от живота
и динамиката на големият град, съставляваха особенно многообразното очарование
на човешкото битие тук.
Първо
отидох до няколко занемарени, зле поддържани музеи, изложби и обяснимо
разочарована приех, че не точно това са подходящите места за посещаване в
Бангалор. Прибрах се и на другият ден в хотела Мартина ми даде задачка да
рисувам зелени стъпки по една табела. На нея бе изобразена схема на принципа на
добиването и използуване на биогаз. Това
бе всичко. По-късно щях да науча, че почти всеки, дошъл тук, рисува по няколко
стъпки...
Съвсем
необичайна ми се стори и нейната работа, заключавайки от това, което
наблюдавах. По скоро ми приличаше на забавно занимание, отколкото да е свързано
с някакви сериозни отговорности. Но това бе Индия. Повечето неща се оказваха
странни за мен. И тъкмо това е очарователното.
Първият ден обаче, внезапно се слисах,
когато станах свидетел на следната картина в обширният хол на апартамента ни:
Той (единят от мениджърите на хотела) - по чорапи, официален панталон и потник,
излегнал се небрежно на диванчето, притворил унесено очи, диктува нещо, така
бавно премислейки го и междувременно придремвайки, сякаш цялата вечност на
вселената е негова и се чуди какво да прави с нея. Мартина, в смирено очакване
пише на лаптопа си думите, които отвреме навреме с мъка се изтърколваха от
устните му. И тягостното отегчение от това мъчително дело биваше прекъсвано от
продължителни разпускащи масажи. Да - през повечето време те се масажираха. С
нежност, протяжно и старателно тя разтриваше определени точки по измъченото му от
мисъл чело, по лицето и шията, а когато се умореше и ръцете и отслабваха от
гальовните усилия, тогава той ставаше от канапето, заставаше зад гърба и и се
заемаше с красивата порцеланово-бяла извивка на врата, поглаждаше раменете,
после ръцете и, и с меки бавни движения плъзваше длани по нетърпеливият и вече
гръб.
С
други думи – цялата ситуация и обстановка през тези дни беше като къс от
отморяващо и релаксиращо безвремие. На обедите, гостите на хотела (обикновено
бизнесмени, дошли в Бангалор по работа или на семинари) се надпредварваха в
старанието си кой ще изръси по-остроумна шега - естественият смях бе по-скоро
състояние на духа им за който само си търсеха поводи. Наоколо персоналът лениво
и безшумно си вършеше работата, без да влага особено вълнение и усърдие в това,
но конфликти така и не забелязах никакви. Само ние, с германчето отвреме
навреме образувахме вятър, на който само Мартина обръщаше кратко внимание и то
като мъдро вметваше ‘Момичета, спокойно – тука е така, от години идвам на това
място, опитвам се да организирам нещата точно и сравнително навреме, но все още
не ми се случва. Имайте още малко търпение! Според тях, нещата стават, как да
го обясня, тогава, когато трябва.”
А ние
все така припряни, любопитни си настоявахме да заминем на село, във фермата.
Все
пак една сутрин времето дойде – казаха да стягаме багажа, че около обед
заминаваме. Вече знаехме, че „около обяд” е даже по-разтегливо от „около”, но
започнах да привиквам на този маниер. Опитвах да приспособя съзнанието си към това твърде
непонятно за мен, пренебрежително отношение към времето. Наистина се опитвах,
много старателно при това, да разбера как, по кои други правила протича ежедневието
на тези хора. Как се срещат, как си определят срокове, какъв е ритъмът на
работата им? „Време” за тях като че ли е едно размито, абстрактно понятие,
което обикновенно не се взима впредвид. Аз идвам от свят, в който точността е
издигната в култ и всеки разчита часовете и минутите си. И никога не съм си
представяла животът ни без тяхното тик-такащо дирижиране. А ето, сега тук с
изненада откривам колко маловажна роля и значение могат да имат те. Неволно се
почувствах като ходеща по мост над дълбока река и изведнъж, мостът се оказва
илюзорен - няма го, а аз (как така!) продължавам да си вървя! Сякаш нещата си се
случват, нижейки се последователно, просто едно след друго, както дойде,
непринудено и естествено. Като типичен представител на човешкият род потърсих някакво
обяснение. Може пък да е, защото вярват в многото животи и прераждането, и какво
да правят с тази безкрайност от време?! Не знам, сложна е тази материя за
мен...Защо? А защо ние търчим като подгонени нанякъде и отиваме накъде? Едни се
гласят – за небето, други – за ада, аз пак не знам, но бързали или не, очевидно
приключваме тук, на земята.
Та
сега, като съм в Индия, мъдро се опитвам
просто да асимилирам това състояние на нещата и да се възползувам от този
рахатлък, така както го живеят местните...На това ние му казваме – „Живей за
мига!” и си го пожелаваме, но... там всъщност разбрах нещичко за това
състояние. Просто е – когато се смееш с някого, продължаваш да се занасяш
дотогава, докато ти е приятно...
Обядвахме
дълго, смяхме се много с едни делегати на някакъв „зелен семинар”, който се провеждаше
в нашият „зелен хотел”. Дали вече споменах, колко много индийците държат на
храната и обилният широк заразителен смях?! Тъй като в ресторанта храната беше чудесна, то
сега гостите се надпредварваха, кой по-опашата шега ще извади от ръкава. Дори
аз успях с моят слаб английски да предизвикам експлозиви от смях: Любезен, типичен индиец-сикх(с характерен
тюрбан и черна брада) се запознава с нас и ние съответно казваме имената си и
кой от къде е. Той – увлечен в същия тон, казва – „Аз съм Рахан, от Индия”. На мен ми стана смешно, че
споменава този очебиен факт и попитах – „А наистина ли?” - при което приятелите
му затупаха с ръце по масата от смях. Ей такива!
Като
поприключихме, след доволно дългото наслаждение на богатото пиршество, без
бързане (излишно е да го споменавам, но все пак) Джена Джерам (собственика на
хотела и фермата) ни помоли да го изчакаме за минутки тук във фоайето с багажа.
От това се разбираше, че вече ще тръгваме за фермата. И ние - послушни,
дисциплинирани и доверчиви седнахме, Мартина също с нас и зачакахме. След около
половин час вече се усъмнихме, че се е случило нещо чрезвичайно, защото дори на
мобилня си Джена не отговаряше. Спогледнахме се притеснено и мълчаливо решихме
да се приберем обратно горе в апартамента, поне да не стърчим като на предстартова
писта тук. Взехме ключовете от рецепцията, отключваме, отваряме вратите и какво
видяха опулените ни очи ... Джена се отпуснал на диванчето за отмора и спи
блажен следобеден сън... Мартина само примирено поклати глава, а ние моментално
се начумерихме. Явно усилията ни относно успешното приспособяване към безвремието
за този момент рухнаха. Ще трябва да градим отново!
Не
след дълго, мъжът се събуди, стана, прозя се, усмихна се – свеж, щастлив и
доволен и отново ни поведе.
После пак всички зачакахме във фоайето, този път приятелят му. Тук Джена
разписва някакви документи, побъбри си с момчетата от рецепцията, посрещна
топло нова група гости, запозна ни с една испанка-еколожка и така полека,
полека стигнахме до джипа. Настанихме се по седалките, наместихме багажа си, но
все още не тргвахме. Сега пък изчаквахме брадовчедката с дъщеря си, които също поискали
да дойдат и ние окончателно се укротихме. Пак спряхме да бързаме...
По
някое време потеглихме благополучно и без следа от безпокойство, че става
късно. По път за село също се отбихме и през един огромен международен панаир
на дървопреработвателната индустрия – мебели, машини, технологии от цял свят.
Просто
както си минавахме покрай него, братовчедката каза – „Ей я да видим тук.” -
обърнахме колата и хайде на панаир – защо пък не...
Е,
най-накрая, късно, късно вечерта
пристигнахме във фермата, където точно сега попаднахме на режим в часовете без
ток. Тъмно. Първо ни посрещна гласовитият Хор на Гладните котки, представен от
поне три поколения и след тях - усмихната млада жена ни нахрани с току-що
сготвен ориз и някакви други специфични вкусни ястия. Беше ни представена и възрастната майка на Джена, която кротко си
седеше в тъмното отвън, а погледът и блуждаеше някъде в далечината... Така и не
можа да познае синът си, горката жена (вече живееше в свой въображаем свят).
Настаниха
ни на вторият етаж на вилата, в голяма удобна стая в съжителство с няколко
издаващи характерен звук гущерчета и широко легло обиколено с противокомарна
мрежа. Залостихме здраво вратата, за да не ни последват зловещите мяукащи
гладни котки...
Очаквахме
утрото за да видим къде сме.
 |
| Сградата на държавният музей - един от най-старите в страната. И наистина изложеното не бе подлагано на никакви грижи от много години. |
 |
| Градините отвън бяха естесвено красиви |
 |
| Cubban park |
 |
| Aвтогарата в Бангалор |
 |
| Хиндуистки храм |
