За кратко из Мумбай...

    Бомбай, Момбай е прочут, Момбай е магнетичен, богат на илюзии град. Едно от най-големите, важни пристанища като източник на блага и ценни стоки по времето на кралица Виктория. Сега – филми с най-романтичната любов, разкош и приказни богатства. Надежди, мечти и илюзии. Но най-много от всичко – народ, наблъскан в покрайнините сред сметищата! Също като филм на ужасите!

    Пътувахме дълго и спокойно, както винаги. Влакът закъсня, но успяхме още преди обяд,  с Тес, да пристигнем на гарата. Усърдното ни, изтощително обикаляне из жежките улици най-после се увенча с успех, защото намерихме стая в евтин хотел, каквото ни трябваше за едното преспиване. Изпъплихме с торйно-натежалите от продължителната обиколка багажи, по кривите, усукани дървени стълби, та чак до 5-тият етаж. Захвърлихме ги с досада, за пореден път премисляйки какво още може да се изхвърли от тях. След всяко подобно носене на гръб, правех чистка на багажа си, изоставяайки всеки път по нещо. Само след месец и половина с удоволствие се разделих с половината багаж и животът ми значително се облекчи.

             Наметнахме си фотоапаратите и леки, леки бегом из града, да не изпуснем светлото.

1. Мечта на хиляди младежи от цяла Индия.

Из улиците – модерни, даже двуетажни автобуси.

----------

Впечатляващи са черните таксита с жълти покриви и чушчици против уроки, разбира се.

Това устройство е за клиента, да си гледа брояча и сметката.

----------

Игрище за крикет.

----------

Тук забелязахме най-много луксозни „Mercedes” а и няколко джипа “Porsche-Cayenne”. Това са много скъпи в Индия автомобили и рядко някъде можеш да зърнеш такива. Както навсякъде по света и тук скъпите коли са по-скоро демонстрация на благосъстояние, преди всичко останало.

----------

----------

----------

Това не е някакво специално място. Дървото е на оживена улица, близо до място, от което тръгват десетки автобуси до близки и по-далечни дестинации.

Красив, зелено поддържан, ограден с висока ограда парк. Денем е отворен, пълен с нахвърлял се под сенките полузадрямал народ – приятели, семейства, а нощем – заключен, сам и охраняем. 

----------

Центърът на града е натежал от достолепна, разкошна, изумително красива и разточителна колониална архитектура.

----------

----------

----------

----------

VICTORIA TERMINUS RAILWAY STATION

Проектирана от Frederick William Stevens, декорирана от местни арт- ученици и занаятчии. Напълно завършена през 1888г., в чест на Златният юбилей на Кралица Виктория. От 2004г. Е под защита на UNESCO, като световно културно наследство. http://tripi.bg/articles/show/82

----------

----------

----------

----------

----------

Тези нетипично облечени жени обаче, не разбрахме какви са.

----------

         Обикаляхме до вечерта из жегата, по улиците с изумително красива архитектура сгради, черни таксита и забързани хора. През цялото време се озъртахме с надеждата, че в такъв огромен град, в центъра му, би било абсурдно да не попаднем на някое малко, уютно бистро, което да ни предложи по халба лека, студена пенлива биричка. Но така и до вечерта – нищо. Подминахме само един McDonald’s – нещо като с масички отвън, където можеш да седнеш и да изядеш един сандвич с вкус на индийска храна.

                 Е, жаждата вече ни обсеби съвсем, принуди ни отчаяно да мислим само за това,  да съсредоточим всичките си усилия само в една простичка цел – къде да си намерим бира. Нито бистро, ни малко ресторантче срещнахме.Из дюкянчетата и в супермаркета не продават изобщо алкохол, та питахме и ни упътиха към специализираният WINE-shop. Има ги из цяла Индия, единствените места, където можеш да си купиш алкохол и то ограничено. Запътихме се натам, вече от нетърпение подтичвайки... Сбрали и последните си остатъци енергия след изтощителният ден, но силно жадуващи  и концентрирани в целта. Бавно се стъмваше...

                  Тука-там, тука-там – открихме го – осветен, с решетки тип ”хармоника” и тълпа мъже, загубили търпение, струпана около него. Успяхме да се доберем в последните минути –  но вече приближавайки се, виждаме как почти под носа ни, шумно запритваряха решетките, а навалицата от мъже взе да се сплъстява, грубо скупчена, притеснена от това, че вероятно ще изгуби вечерното си питие. Недопустимо бе подобна мисъл и да ни мине през главата. Уверени, решени да успеем на всяка цена... Загубили благоприличие, добри обноски и уважение към местните нрави, ние – двете бели европейски дами – без да си разменим дори и по един колеблив поглед,  дружно, нахално и безцеремонно направо се втурнахме  и позиционирахме най-отпред, възможно най-близо до стиснатият от решетката тезгях.

     Та тогава – наше чудо! Невиждано! Всички мъже отстъпиха, сториха учтиво място, отвориха път до мечтаният тезгях, а продавачът се усмихна приветливо / все едно изрече „Сезам, отвори се!”/ и ни запита какво бихме желали - уиски, ром, вино или... Ние веднага – две бутилки бира! Цял ден жадувана и лесно завоювана накрая, та чак като мираж достъпна. Увиха ни студените бутилки във вестник. Отнесохме ги в скромната стая на хотела. Тя бе обзаведена с най-необходимо за умореният пътешественик – твърдо легло, застлано с чаршаф. Завивка трябва да си имаш. И масичка за бирата..

    Седнахме върху леглата си и пушейки, без много думи, довършихме приказката  за Бомбай.

    Градът отвън полека притихна и се умири. Заспах  в горещото, безпаметно и бързо. Сънят притисна всичките ми уморени сетива...Сънувам жадно... Усещам леки, плахи, ситни, боязливи стъпки по изтощеното си тялото ... Заспалите неврони отказват повече да дават обяснение на грохналото ми съзнание. Удрям им един камшик! Насилвам ги и заповядвам,  защото винаги трябва да сме нащрек и те се пробуждат! Отварям очи, повдигам  тежко глава и зървам  тъмни, пъргави силуетчета с дълги опашки – тупур-тупур , нагоре- надолу обследват измореното ми тяло,мен! Плъхчета любопитни!

   Щом помръднах – изпокриха се – страхливи любопитковци. Удивително е как чевръсто изкачват гладките стени на стаята и се шмугват из тесните процепи на вътрешните прозорци към коридора. И така, няколко пъти.

Достатъчно добре се разсъних, за да осъзная, че те печелят играта.  Остатъка на нощта  будувах,  осуетявайки  нахалните им, дръзки набези и стремежи  на всяка цена да се поразходят из спящото тяло на спътничката ми, или ако не това, то да поровят из раниците и да пошушкат из остатъците от храна...

   Оф!Съмна се най-после. Протяжно утро беше. Момичето до мен се събуди и сънено излезе в коридора, тръгна към банята – „Rat –ra-a-a-at!” – разцепиха се виковете и в ранното утро на хотела. Така завинаги запомних английската дума за ПЛЪХ.   

Чужденецът!

           Въпреки че Лалита /собственичката на фермата/ държеше свободата ни под контрол, един ден аз тръгнах… Необяснимо защо, но успяваше да овладее свобододействието чрез трите класически метода: боязън, страх,  комфорт, удобство и изкусни манипулативни трикове, когато е необходимо. Използуваше непознатото, за да внуши колко може да е опасна разходката  наоколо из поляните. Или пък, как би било неразумно да се общува самостоятелно с местните селяни /които били почти диваци/. И че е непосилно  да се справиш с едно изморително, несигурно,  дълго пътуване  – първо три километра пеша сред джунглата, после в града, където мюсюлманите били обсебени от омраза към друговерците, а особено към чужденците…Разказваше за конкретни случаи и размирни събития. И като един истински загрижен за стадото си диктатор, развозваше всички желаещи с колата си - на пазар, на шивач, лекар или който където имаше нужда. Но под надзор - ръководен, напътстван, съветван и сплашван, когато се налага. Веднъж и аз отидох с нея, та освен другите правила, загрижено бях посъветвана,  да не се зазяпвам и по хората, защото можело да доведе до неприятности. Ядосано предупреди, да не създавам проблеми и пак подчерта, че местните не приемали особено добронамерено чужденците и т.н.

             От тогава поставих под съмнение нейната „доброжелателност”. Умело започнах да се преструвам, че не разбирам много от английските  думи,  да повдигам безпомощно рамене и  да гледам недоумяващо,    когато се опитва да ме омотае за нещо. Като мимикрията при животните. Така елегантно отвоювах независимостта  да  скитам там, където реша  съвсем свободно!

              Една сутрин, рано, рано се измъкнах от фермата и поех из прашния междуселски път. След около час и нещо, той  ме отведе право до спирката на главното асфалтово шосе. Застанах да чакам автобус. Отивам в Чандрапур. Стоя търпеливо. Часове... Стърчах на автобусната спирка вече почти три часа и никой автобус не спря. Но не се изнервям, не губя надежда, някакак убедена, че все нещо ще се спре. Не знам  защо, а и не се питам дори... Но продължих да чакам все така упорито, че на хората от отсрещната малка колиба, чак им дотегна. Стопанинът, който вече цяла сутрин се размотаваше с втъкната в устата си четка за зъби, влизаше, излизаше, обикаляше, нещо се размотаваше и току погледне към мен, да се увери, че не помръдвам! По едно време помаха, помаха с ръка, та ме повика. Пред колибата му бе спрял мъж с мотор, на средна възраст – приличаше на куриер с чанта за документи. Сигурно е бил такъв, но това няма значение, защото всъщност двамата  ме убедиха да се кача на мотора, та добрият човек  ме стовари близо до центъра на града. Минах по големият мост, откъдето снимах тази оживена  жп-гара.

                Махатма Ганди.  Много почитан из цяла Индия.Тази стълба е съоръжението, по което се качват признателните му сънародници, за да окичат статуята с гирлянди от цветя. Каквото правят и с боговете си.

             Пазарите – най-очарователното и притегателно място. Като разгледам стоките, разбирам основното за потребностите и доколко е заможен народа от района, веднага научавам много за местния бит. Но най-привлекателни  са точно  топлите, духовни връзки, които непринудено успявам да създам с местните. Винаги са добре разположени, любопитни да разберат нещо повече. А особено след като си достатъчно категоричен и ги убедиш, че не могат нищо да ти продадат , отпускат му края, стават съвсем естествени, та веселбата и шегите взимат връх! Всички стават като закачливи, любознателни деца...

             Този благ дядо настоя да го снимам сред стоките му. Пред него  е наредил боите които тук използуват за оцветяване и украса на къщите, храмовете и лицата си в чест на боговете. Зад гърба си е изложил многообразие от точки или най-различни символични фигурки с които индийките украсяват челото, между веждите си. 

    С огромното изобилие от свежи цветя и гирлянди се украсява всеки празник, къща, храм, свещенни ритуали, автомобили, рикши и въобще всичко, което се цени, почита и уважава.

              Сред жегата и скуката в следобедното, застояло време, една чужденка с фотоапарат, се появява като екзотично забавление. Откъдето и да минавах, из тесните пътечки между сергии и дюкянчета, наставаше шумно оживление. Тук, в Индия,   хората не се опитват да прикрият истината, че си забелязан. Обикновено не отместват и не свеждат погледа си, имитирайки дискретност. Директно - първо оглеждат леко подозрително,недоверчиво, което бързо се обръща в широка бяла усмивка и захващат дружелюбно запознанство.

       Мъжете често къносват побелелите си коси и бради. Дори много по-рядко можеш да видиш мъж с посивяла, небоядисана коса. А белите дребни сладки бонбони се носят и раздават в храмовете.

----------

    Това мъничко, но силно ароматно бяло цветенце, чаровно украсява черните, лъскави плитки на жените и момичета от Средна и Южна Индия.

Малката продавачка на лимони.

----------

        Кучето е приятел на човека, но и нещо като полицай за маймуните – всякога успешно ги поставя на мястото им.

----------

  Тук човеците наистина са повече от постройките (у нас е обратно), така че те обитават навсякъде, където е възможно.

Момиченце се връща от училище.

      Най-разпространените, традиционни съдове за вода  (в жегата, на сянка охлаждат водата!). В дясно, малки гърненца за кисело мляко, а най-отпред -  гърнета-касички (с бялото капаче)!

    Уличката с десетки малки грънчарски работилнички.

----------

----------

   Много млади жени карат скутерите си така увити, предпазвайки лицата си от уличната прах и мърсотия.

----------

            А сгорещените улиците изведнъж се оживиха от спретнати ученичета в разнообразни униформи. Едни отиваха, други се връщаха от училище.

      Поспрях под сянката на пъстър платнен навес, за кратка почивка в жегата. Той бе опънат над празнично украсен вход. Заслушах се, долавяйки някаква весела музика и веднага реших, че е добре да надникна.

         Каква изненада! Не повярвах на късмета си! Попаднах на тържество! Изведнъж се озовах в огромна, засенчена зала. На пода и бяха насядали безброй момичета с бели униформени блузи, преметнали сини шалове – традиционната „дупатта”. Зад тях, настанени върху много редици столове, седяха родители и гости. Празнично нагласени за случая с най-бляскавите си, пъстроцветни дрехи. Отстрани, по пътеките също бе запълнено с правостоящи гости. Групи деца, облечени в приказни костюми трескаво очакваха своят ред на представяне. Далеч, далеч напред, накъдето гледаха всички, бе разположена пищно украсена и разноцветно осветена сцена. В този момент, две фини малки момиченца  изкусно танцуваха. Звуците на класически индийски ритми, насечени  от ритъма на традиционните звънчета изпълваха огромното пространство. Изпаднах в захлас от това невинно-очарователно, красиво празенство. Внимателно се промъкнах отстрани, край редичките столове и смутена, прилепнах мирно до колоната, безпокоейки се да не попреча някому. Но почти веднага, се приближи стегнат, енергичен мъж. Даде кратък знак на двете момиченца, свили си на близкия стол и учтиво ме настани да седна удобно. Тъкмо се поотпуснах, нагласих торбички, статив, фотоапарат, поприбрах всичко около себе си, да не пречи и спокойна вече, предусещайки удоволствието от един красив спектакъл  вдигнах поглед напред и..., О-о-о! В този дълъг момент, всички момичета, цялата пълна зала с любопитни момичета и гости, бе обърнала поглед назад и всички тия лица и очи гледаха в мен!

               И тъкмо огромна, мощна, гореща вълна от смущение започна да нахлува в главата ми, чух от сцената възторжен приповдигнат и уверен женски глас да ме разобличава. „В залата присъства чужденка, да я приветстваме с „добре дошла!” Забуча ми в ушите нещо и реших, че си измислям английския, но в следващият момент, бурни аплодисменти изпълниха огромната зала. Хрумна ми  крехка надежда! Развъртях очи наляво, надясно, но не – нямаше друг, по-семпло облечен, с по-избеляла къса коса и по-неугледен на вид човек. Несъмнено да, аз съм чужденка. Не ми оставаше нищо друго, освен да стана от стола, да събера длани в знак за поздрав пред гърдите си и леко да се поклоня!

                 След това тържеството си продължи, но момичета не ме оставиха на мира, грабнаха ме, та ме заведоха при директорката. Тя мило се усмихна, поздрави и поразпита, колкото можах да отговоря. Наоколо  други учители и деца,  радушно и нетърпеливо ме обсаждаха с въпроси и любезност. Като заопочнах да се съвземам, осъзнах, че съм попаднала на най-големият им училищен празник, по случай завършване на учебната година. Училището бе държавно, само за момичета. На този ден показваха уменията си в пеенето и танцуването, пресъздавайки важни сцени от богатата хиндуистка митология. Също забавни смешни скечове от училищното им настояще. Учтиво, но непреклонна пред  боязливото ми подръпване, директорката ме поведе и настани на първи ред столове, от страни под сцената. Тук седяха всички почетни гости:  няколко възрастни, достолепни жени в красиви копринени сарита, заможни, солидни мъже с интелигентен и проницателен поглед, двама инспектиращи от министерството, които усърдно си водеха записки. Представихме се, с всеки поотделно. Научих,че всички те имат дългогодишен принос и специална лична ангажираност към образоването на децата в това училище. Нещо като училищни настоятели. Наистина сърцето ми трептеше от вълнение, като благодарях. С отчаян английски се опитвах да изразя уважението и възхищението от това, колко ценни и добри са делата им. Надявам се, вероятно са го порчели в очите ми...

             Та това възхитително преживяване освободи духа и съзнанието ми от всичките негативни опасения, които Лалита се опита да внуши у нас. И до сега не разбирам защо...

              

----------

----------

----------

----------

----------

----------

----------

----------

                

   С Тес, моята малка приятелка французойка, решихме да отидем вече към морето. Като начало през Мумбай и после бързо още на юг,към Гоа към безгрижните, слънчеви плажове и фриволни, неспирни купони, за които се носеха легенди из цяла Индия и извън...