Бусът отби встрани и спря на място, пълно с много народ. Толкова хора у нас съм виждала само по панаири и организирани големи тържества.Мургави мъже, осъс светли дрехи, сноват нагоре-надолу в жегата по някакви си свои работи. Жени, с изправена походка носят багажи върху главите си. По две, по три – изпъстрят тълпата с ярките, красиви цветове на копринените си сарита. Тук-там се извисява преживяща муцуна на избеляло-кафеникава камила. Лениво пристъпя и прави път широкa дървена двуколка, теглена от нея, наречена с точното име „camel - cart”. Стопанинът, седнал отзад, беше разкрасил животното си с интересна подстижка, оформена в цветя и фигури. Тя е модерна за всички камили тук. В дясно започва широката улица на големият пазар. Върху ниски маси, изобилно отрупани и подредени на купчини, познати, а и невиждани от мен плодове, зеленчуци и подправки. Изложили само най-добрата си стока, продавачите не спират да хвалят, подканят и донареждат. На други сергии пък - овесени красиви гирлянди от жълти и оранжеви цветя. Тях хората ги купуват, за да украсяват божествата си и всички празници. Застанали зад своите колички-кухни, мъже приготвят и продават малки закуски в чинийки от бананови листa Слязох, наместих двете си раници, взех статива в ръце, а бусът потегли...
По това, как любопитно завъртяха глави и ме зяпнаха, разбрах, че не са много чужденците слизали на тази спирка. Огледах се за място, безопасно и видимо, чисто от народ, за да ме открият лесно.От тук някъде очаквах да ме посрещнат. Враждебността на Делхийските улици, още ме държеше в напрежение и мнително се заозъртах наоколо. Видях нещо подходящо веднага. Изпънах се точно до главното кръстовище, в малко островче обградено с бетонови плочи. Пред мен двамата полицаи надуваха свирките си, енергично ръкомахайки въпреки жегата. С помоща на двете дебели въжета през пътя, се опитваха да озаптятяват и направляват бързащият припряно и темпераментен трафик по пътя Делхи-Джайпур.
Слънцето напече твърдоглавата ми осанка и аз безцеремонно си запалих цигара...
Не се наложи да чакам дълго. Младеж с мотор спря до мен. Чух познато име, разбрахме се и олюлявайки се от тежестта на раниците със свръх – усилие и инат, се наместих отзаде му. Учудих се, че дори не направи опит да ми помогне, а имаше интелигентен вид, с очила! Не вярвам да не вижда, че е тежко!
Потеглихме към фермата, отстояща на около 8 км от града. Кафявият път се изсули бързо от асфалтовата си дреха и очите ми с облекчение посрещнаха просторните, сочно-зелени равнини на Раджастан. Приятно е да видиш грижливо засадени и поливани полета. Спретнати и наредени в малки или по-големи ниви и градини. Те образуваха красиви неправилни геометрични фигури, в разнотонно зелено и жълто. Някъде из полята, като цветни петна , разхвърляни и живи се мяркаха работещи селяни. Тази ширнала се, спокойна селска земя наоколо някак ме обнадежди и се почувствах сигурно...
Пътят постепенно се стесняваше и заприлича на двулентова пътека. Минахме през малко селище с ниски, разкривени къщички от кал и колиби. Зидове с изпопадали камъни, тук-таме ограждаха малък занемарен двор. Изглеждаше като изоставено. Но пък забелязвам, че под дърветата пред някои къщи лежат навързани по три-четири би
вола. Куче и деца се мярнаха за момент, жена, носеща вода, бунище и реших, че наистина е малко и запустяло, но все още живеят хора...
Пристигнахме. Спряхме се пред ниска, свежо боядисана в синьо сграда. Отпред циментовата площадка беше покрита с голям навес, а под него сякаш захвърлени, плетено легло и пластмасов стол. Младежът мълчаливо направи завой и си тръгна. Строполих раниците на леглото, а себе си на стола и зачаках да се появи някой и да се случи нещо.Първо дойдоха две млади, усмихнати жени и след тях дотърчаха две дребни срамежливи дечица, които веднага се гушнаха в майките си. А малко по-късно тихо се промъкнаха още две, по-възрастни жени. Всички те бяха облечени в традиционните за тоя край семпли памучни дрехи: сут – свободна около тялото туника, шалвари – широки, надиплени панталони, стегнати с връзчица около кръста , а главите и им покрити с „дупатта” - широко парче фин плат, като голям шал, задължително съчетан цветово с останалите две части на облеклото. Заоглеждаха ме без да прикриват любопитството си. Това ме смути, но нямах нужната шапка-невидимка . Всичко у мен явно беше различно – късата ми коса, непокрита с нищо, светлата ми кожа, фланелка и дънки, неприсъщи за жените тук. Туристическите здрави обувки в жегата и жълтата раница...
***************
