Агонда - малко известното курортно селце на Гоа

Заливът на Агонда се счита за особено духовно място, наситено с положителна енергия. На това място, където реката се влива в морето вярващите се събираха да медитират и изпълняваха някакви специални ритуали, облечени в бели дрехи.

Дървото Джак-фрут и неговите офромни плодове. То е доста разпространено и от тях се приготвят вкусни гозби.

Малка оризова градинка.

Огромен Банян - Бенгалски фикус.

      Поразходихме се с Тес... Цяла сутрин, та чак до следобяда обикаляхме из това курортно селище. Опитвахме се да намерим по-евтина стая едно, и друго да попаднем на по-истинско място. Търсехме нещо по „индийско” , по-автентично. Но всъщност най-реалистична се оказа жегата. Нищо друго... Изглежда,  тъкмо от високата температура така бързо в главите ни почти едновременно узря една и съща мисъл. Само се спогледнахме и „Давай! Да се махаме оттука!”

      Единственото име, споменато от наши познати три сестри американки за тукашните райони, бе Агонда. Малко райско място - както ни го описаха и  към което се насочихме, нарамили големите си раници,  нехаещи изобщо за мокрите си, потни дрехи и тела.

      Съществува един такъв психологически момент: първоначално жегата те смазва, мъчиш се да избягаш от горещината, ходиш под сенките, пиеш вода, мърмориш ядно, влачиш  краката си, кръвта е разпънала цялото ти тяло, всичко по тебе е мокро от потта, но ти продължаваш да живееш, не си се изпарил, минава време, но жегата не свършва, не отминава, няма къде да се спасиш, тя е навсякъде и... мобилизираш се,  почваш даже да тичаш след автобуса, само и само да спре... Просто вече си над тия неща – жежко, тежко, потно и жадно! Свикваш – и колкото по-бързо, толкова по-разумно.

      Стоим на кръстовището на пътя и умуваме по стратегията за наистина съществени неща: как да принудим поне следващият автобус да спре, че един претъпкан вече ни отмина... И като нищо можеха да ни отминават така чак до довечера.

      Тук народът наистина е многочислен и обича да се движи нанякъде, да пътува. А и да не обича, пак е много!

      Но нещата все пак понякога се случват ей така, благоприятно,  докато си живеем на този свят и следващият автобус за наша изненада спря. Не знаем причината, но се оказа полу-празен, което си е чудо.

      И така, от автобус на автобус, от автогара та на друга, след няколко часа разбойничества из превозните средства ни спряха на един червено-прашен кръстопът, срещу бяла достолепна църква с думите – слизайте, тука е! Агонда. Употребих „разбойничества” защото не е никак просто да се справиш с ориентирането из автогарите, разписанията посоките и да откриеш кой автобус за къде пътува. Е, ако знаеш местният език, може и по-лесно да е. А като попиташ (на английски) дори и седящите зад гишетата за тази цел служащи, по-скоро могат да те заблудят, отколкото да те упътят. Но никой никога не казва „Не знам.”  После да успееш да се вмъкнеш в претъпканите автобуси, нарамил багажите си, да си отвоюваш малко местенце, та било то и само за единият ти крак, да се изрепчиш на кондуктура, който се опитва да те оскубе с двойна цена само защото си турист – за това се иска и физическа сила и съобразителност и арогантност. Но пък какво  усещане е дребното удовлетворително щастийце от това, че си се добрал до вътре,  макър и дружно подскачайки по неравният път, защипан плътно о горещите  тела на пътуващите? Вълна от силна, жизнерадостна музика плющи наедно с ветреца през прозорците и пътуването се усеща леко и приятно. Въпреки всичките несгоди от жегата и тъпканицата, нещо весело, леко и закачливо се носи като настроение, без следа от досада, нервеност или раздразнителност. Само музика, подчертано ритмична и сякаш всички духом танцуват...

      Точно това състояние на духа е едно от нещата, които ме удивява у тоя народ. Както обикновено, успяваха да пренебрегват чрез някаква дълбока кротка мъдрост несгодите си. Несгоди, които биха разгневили не, а просто разярили един европеец или друг капризен турист. Те просто предпочитаха доброто, ведро настроение и неизменно широката, бяла, сърдечна,  усмивка.

      Та сменихме последователно няколко автобуса и последният ни изплю от тъпканицата, та на  червеникавото шосе, широко да ни е...

      Поизпънахме дрешки, понаместихме раници и сега – коя от двете посоки на пътя да хванем? Не ни оставиха време да се чудим много – веднага от някъде се появиха и ни наобиколиха  услужливи рикшаджии и агенти на хотели, с един поглед прецениха от кой тип сме и много  набързо ни  упътиха – евтините места  на тук, скъпите – на там. Просто и ясно. Щом обаче тръгнахме пеша към евтините, повечето мъже веднага загубиха интерес и се върнаха кротко към следобедната си сладка дрямка. Все пак двама-трима упорити ни последваха и продълвиха с препоръките си, ама като усетиха инатливият ни отказ от услуги и те набързо се примириха и изчезнаха.

      Днес за Тес целият ден беше особено труден. Снощните романтично изпити бутилчици вино, охладени от нощният бриз на морският бряг, сега реалистично и тежаха на цялото съществото. Стоварихме се с раниците, тя – вече в крайна немощ -  на сянка пред едно затворено дюкянче и аз останах да чакам тук. На нея се падна жребият да търси квартира, щото знаеше езици. Ако беше като мен и не знаеше, щеше да си седи под сянката а да ходя аз... Ето едно предимство да не знаеш език. И тя, горката, се затътри с таз отрязана глава, да се пазари за нещо, където да спим.

      След масивната снага на голямата бяла достолепна църква, по червеникаво-прашният път, в по-евтината посока се подреждаха все по-нисички и малки къщички, ресторантчета и барачки за живеене. Всичко това  привършваше в дървени бунгала и плетени колибки за туристите. Все подредени край широката плажна дъга на морето.  Едни, примитивно сковани от нещо подобно на пресован картон и после боядисани колибки  тук и други, високо укрепени, наколни, от изплетени рогозки, с прикрепена стълба да се изкачиш до горе. Направата им беше нескопосана, боядисването – също. Но морето и пясъка...

       Наоколо, навсякъде висо-о-о-оки палми и сенчесто, прохладно. По-елементарни и лишени от всичко ненужно места за спане, аз не бях си и представяла дори.

       Най-най накрая, на редицата на дългият поне два километра плаж, Тес, с последни сили и добър късмет бе успяла да намери места. Поведе ме, почти останала без тяло, само дух в зелените и очи...

      Колибката бе наистина невероятна. Разположена на плажа, съвсем в края на залива, дето реката се влива в морето, между стари палмови дървета. Цялата от изплетена рогозка, издигната високо, върху четири здрави кола. Изкачихме се по привързаната дървена стълба на миниатюрната тераска, достатъчна колкото да се сместим с Тес, сгънати. Но не чак толкова, че вечерта да не можем да изпием бирата си там.

      Закрита част с едно по-широчко легло, застлано с чаршаф (за да се завиеш, трябва да си носиш нещо раницата; аз си носех през цялото пътуване един голям многофункционален памучен шал) и най-необходимото – мрежа против комари. Мъничка масичка до него и тясна пътечка колкото за достъп. Едвам си сбутахме раниците вътре. Но се почувствах като в детството... Точно само толкова, колкото ти трябва на това райско място, да усетиш несмущаван великата хармония на природата дирижираща живота ти.

      Заспахме бързо, изтощени от дългият ден, oтнесени в монотонният шум на вълните и вятъра.

      На сутринта, понеже и двете бяхме твърде своенравни, се запътихме да обследваме местността, всеки самостоятелно. И след това нямаше как да обменим мнения и да разказваме една на друга, поради езикова бариера. Но ние просто си помагахме из тежкото пътуване и мълчаливо спазвахме дистанция.

      А Агонда се оказа доста интересно място. Красиво разположено рибарско селище, както вече обясних, по брега на обширен тих залив, в края на който спокойна река щедро разстилаше водите си в езеро, преди да се влее в морето. Макър че беше сухият сезон, растителността бе избуяла, но леко съсухрена. Свежестта на водата раздвижваше въздуха, а сенките на високите палми правеха жегата съвсем поносима. Това закътано малко селце, очевидно от неотдавна, опитваше да се превърне в посещаван курорт, като близкият Палолем, например. И витаеше един особен чар в живота му,  омесен от наивността на невежият, лукавството на примитивния и първичността на простодушният.

      От „скъпата” през „евтината” част се простираше  само един и същи път: асфалтиран донякъде и преминаващ в червено-прашен от средата натам. Накипрените къщички и елегантно оформени ниски вилни сгради за по-претенциозни туристи в едната част и семпли дървени бунгала  и колибки от рогозка за любителите на дивото в другата. Измежду тях, плажни барове и ресторанти от най-разнообразни категории – според частта, в която се разполагаха. Домовете на местните бяха  малобройни и бедни. От тях се долавяше автентичният дух на местният бит. Основно са се прехранвали с риболов, докато не ги е връхлетял провокативният, модерен дух на туризма. И сега по-заможни индийци бяха застроили „по-луксозната” част и покрай тях по-обикновените местни се опитваха да припечелват.

      Няма да разказвам за спретнатите, лустросани ресторанти, вили и къщи в кичозен източен и всякакъв стил. Това е ясно – като навсякъде по света – микс от служебни усмивки, сервилно държание и капризни туристи. Всеки се грижи за себе си и спазва установените за този бизнес правила. Тук обикновено идваха англичани, французи и руснаци, които, естествено трудно преглъщат местните гозби, та за това храната и напитките на повечето места бяха като за тях. Уиски, водка, вино и коктейли, спагети, лазаня, салата и барбекю. Не липсваше китайската и тайландска кухня.  И фантастично скъпа лангуста, сервирана на плажа вечер,  върху романтично осветена от мъждукащи свещички маса. Като на реклама! Само че накрая всички се напиваха до безсъзнание и това оставаше буквално една от безпаметните им нощи...

      Любопитството ми по-скоро будеха останалите, явно местни, самородно закрепили своите малки търговийки из улицата, неумело опитвайки се да пригодят своята  естествена, природна същност към едни нови, не съвсем разбираеми за тях закони и правила.

      Едни продаваха пред къщичките си бутилки с бензин. Разнородни, събирани отвсякъде бутилки втора употреба, напълнени с гориво. Наблизо нямаше бензиностанция, но мотори под наем имаше. Други бяха наредили малки щандове със стока, но случваше се продавача да зачезне и да го няма цял следобяд, например. Пък момчето, което продаваше вода, никога нямаше пари за ресто. И случайно се добрах до истината, че всички местни си пият вода от чешмите, но убедително съветват туристите, че не – никога не трябва да пият друга вода, освен бутилирана. Пет-литровите бутилки които продаваха обаче бяха многократна употреба и то много-многократна. С каква ли по-различна вода ги пълнеха, съмнявам се! След около две седмици, като случайно разкрих дребната измама от която се печелеха добри пари, намерих чешмата и започнах да си пия от там. Наливах си и аз бутилки. Дълго време пих, около месец след това и нищо неприятно не ми се случи. И тук мога да спомена за водата в Индия, почерпано от собствен опит. Пиех вода от всякъде, откъдето пият индийците. Дори пийнах и от огромният, свещен за сикхите басейн около Golden Temple. Ядох от местата от които те ядат. Само веднъж получих стомашно смущение за тия девет месеца, дето се скитах къде ли не. Но един обикновен индийски доктор ми предписа три хапченца и веднага се оправих. Това е моят опит. Може и късмет да е...  

      А една късна привечер както си вечерях, в сумрака на ресторантските свещи, на нивото на очите ми изведнъж изплуваха старнни миниатюрни бели гащички, плътно пристегнали очевидно мъжки слабини. Застинах от изненада, повдигнах смутено очи – гледам - хазяинът ми: опечен жив дядка около седемдесетте, дошъл да си получи наемът. Безгрижно усмихнат и благоразположен както обикновено, белнал зъби в тъмното, обясни, че отвал да спи та наминал, да не го търся утре пак. Разгледах го с нескрито любопитство, този път без всякакво смущение. Вече знаех, че това не би го притеснило. Такъв модел гащенца не бях виждала и по музеите. Облеклото беше твърде екзотично за всеки съвременен вкус: наметнал излиняла къса ризка на раменете си а по надолу голотата му прикриваше всъщност съвсем миниатюрно парченце плат, колкото носна кърпичка, ако и да не беше, завързана в два възела на ханша, като заешки уши, непокорно стърчщи от двете му старни.

      Ресторантчето пък беше на дъщеря му – две сбутани масички и винаги различна храна – под едно и също наименование. Но приготвена в зависимост от наличните продукти. Във всички случаи си сюрпризиран – винаги ядеш не това, което очакваш. Или: ако вчера пан-кейкът ти е бил голям, а тази сутрин малък и с по-различен на вкус, така е, защото не е имало достатъчно яйца днес. Ако вчера си случил и си пил бананов шейк от банан, днес ще пиеш бананов шейк от папая, защото бананите са свършили. Тъкмо това е „сензацията” на заведението. Едни роптаеха и претендираха за техните си „клиентски” права –  но мен това  ме очароваше – забавлявах се от недоумението изписано и по лицето на госта, и по лицето на домакинята! Ами старата изтъркана евтина мушама с разновидните чаши...  Туристът обикновено си има тертип: като не получи очакваното, започва леко нервно да си търси правата, подредил ги според собствените си разбирания, но отсреща цъфва недоумяващо, неизменната усмивка, опитваща се да си изясни, този богат бял зачервен чужденец е ядосан.

      Но пък дъщерята по своему „вербуваше” клиенти. И още как! В началото, минути след като се настаних в стаята под наем от баща и,  дойде да ревизира. По-скоро вещите; прегледа обстойно багажа ми, в който, разочаровано установи, че няма нищо интересно,  но спря любопитният си поглед на лап-топа ми, и попита – „а-а-а, това скъпо ли е?” казах – „не”, небрежно, опитвайки се да омаловажа разликата в материалното ни благосъстояние, но жената директно добави, на сериозно:  – ами като си тръгнеш, можеш да го оставиш тогава. Смотулевих нещо, като че ми е необходим за останалата част от пътуването и не мога. А тя само повдигна рамене от сорта „ твоя работа” и после накратко с категоричен тон додаде – „Брекфаст –лънч – при мене!” И подкрепи думите си с жест, та да е сигурно.  Всеки път като минавах от там (нали пътят беше само един) всеки път изпитвах  някакво смътно чувство на вина, че или не съм гладна или отивах да опитвам и друга храна. Понякога посядах там, но никога не изпитах неприятно чувство. Просто това си беше нейният начин...

      Един ден се залутах надолу по пътя, привлечена от странна гледка. Три огромни, високи, оголени от шума дървета изглеждаха необичайнио окичени с някакви черни, с неопределена форма  неща. Приближих, какво ли беше това?

      Огромни прилепи. Колкото кокошки, нависнали по всички клони на дърветата. С оранжево-червеникавата козинка, изпъкналите като копчета  черни очи и остра муцунка, завършваща с черно носле, досущ приличаха на летящи лисици, както и разбрах в последствие ги именуват Fox bat. Интересни зверчета – денем висяха по тези дървета като си ветрееха с едното крило в жегата, а вечер цялото огромно ято отлиташе за богата вечеря. Защото тук впечатляващо изобилие от живот изпълваше всяка хранителна верига. А местни момчета отвреме-навреме хвърляха камъни на високо, та уплашените животни се разхвърчаваха  за радост на зрителя и допълнителна атракция на туристическите фотоапарати и камери.

      Под тия дървета, съвсем, съвсем накрая на селището по едно време изникна ново място за хранене. Не мога да го нарека по друг начин. Нещо като по-обширна палатка изградена със стени от тънка избеляла тъкан и състояща се от две помещения. Всичко покрито пак с хоризонтално платно, оцвъкано от прилепите. Едното помещение бе за клиентите. Вътре наредени паянтови стари четвъртити пластмасови масички, застлани с поразнищени басмени покривки просто колкото да закрият овехтялата материя. Около тях – миниатюрни неудобни столчета, без облегалка, разбира се. В дъното – малка порцеланова мивка, закрепена едвам на колчета и с пластмасова тръба отвеждаща водата само до след сцепената платнена  „стена”. До нея – бидонче с вода – да си измиеш ръцете.

      Другото, по малко помещение, служеше за спалня през ноща и кухня през деня. Един ден отидох малко по-рано от обедното 12 и любопитно наврях глава през „бара”. Т.е. огледах по обстойно „тяхната” част. „Пода” беше настлан с пясък, очевидно донесен от близкият плаж. Таткото тъкмо навиваше двата тънки дюшека служещи за спане, а две малки немирни дечица, сънено още, потъркваха очи. Прост газов котлон на четири метални крака и неголям очернен тиган служеха за „оборудване” на кухнята. Забелязах и няколко тенджери, един черпак и традиционните универсални алпака чинии за клиентите. За пиене имаше, но не винаги, само газирана вода.

      Весела, топла, едра усмихната жена с дълга здрава лъскава черна плитка преметната през рамо ме посрещна още щом надникнах. Тя излъчваше толкова доброта и чистосърдечност, колкото никога не бях се и помисляла, че може да съществува на този свят. Сякаш тази усмивка никога не слиза от одухотвореното и смугло лице. Толкова красиво!

      Тук можеше да си поръчаш просто обяд. Ястие без риба – за вегетарианци или с парче риба – за  желаещите. Изборът имаше само между  питка „чапати”, или  ориз или и с двете. Цените  бяха само две, написани на ръка върху лист хартия, закачен над преградата между двете помещения. Всъщност там, където си поръчваш.  Виждаш какво има по тенджерите, посочваш си от кое да ти сипят, а чапатито го приготвя на момента и рибата – също. Вкусно и просто. Няма хладилник, няма замразени храни и санитарни органи! Едно индийско семейство храни другите и себе си. Обичам да идвам тук, най-вече заради усещането точно на тази духовна благост и почти домашен уют. И заради мелодийката, която си тананикаше обикновено жената, докато ти наглася блюдото.

      Точно по същото време първо мина момчето със сладоледа и звънеца. Така продаваха сладолед тук - на велосипеда, отзад, в здраво закрепена дървена кутия отвътре облицована със стиропор. Цял ден момчето въртеше педали из жегата, плувнало в пот, дрънчеше със звънеца и подвикваше отвреме-навреме. Този сладолед беше само за местните – евтин, на клечка, с нескопосана шоколадова глазура вследствие от разтопяванията, без никаква шарена опаковка. Този факт точно на това туристическо място утежняваше продажбите, но няма значение – кльощавото момче неуморно пътуваше.

      Та като чуха момчето, децата в колибката веднага се оживиха и с ясни молещи гласчета занареждаха и задърпаха майка си за сарито, че искат и те сладичко. Тя ги погледна мило, даде знак на момчето, то приближи, отвори кутията си и подаде един сладолед. Доволни и подскачащи, двете близваха с езичета примлясвайки от ледената свежест и се въртяха от щастие...

      Малко след това минаха две момичета, размахвайки някакъв документ с печати и снимка и се спряха за момент, обяснявайки нещо.  Не бе трудно да разбера, че става дума за пари. Дори не ги остави да се доизкажат, бащата ядно, грубо махна с ръка за да си тръгнат и те, усетили откритата враждебност прибраха набързо листа си и продължиха напред. Но само няколко секунди и мъжът рязко смекчи израженето на лицето си и подвикна отново подире им, от което те се върнаха обратно и заговориха по-спокойно. Обясниха нещо, показаха отново документа, мъжът го взе в ръце, внимателно разчете съдържанието, обърна се, отвори мукавената кутия от под „тезгяха” и им подаде няколко банкноти. Момичетата се усмихнаха, събраха длани пред гърдите си, поклониха се в знак на благодарност и си тръгнаха...

      След няма и десетина дена обаче, когато една сутрин отидих натам,  от моята любима семейна кухня бяха останали само следите от златистият разстлан  пясък...                                 

Това са красивите просто боядисани дървени бунгала, разположени в по-курортната част на селището.

В края на залива се събираха истинските пътешественици от цял свят. С пригодените си и за пътуване, и за живеене превозни средства отсядаха за няколко дена и продълължаваха нанякъде.

Местните жени събираха изсъхнали клони и така си ги носеха до в къщи. И не само клоните, а всичко що е за носене в Индия, се слага на главата и то предимно жените. 

Една от местните атрактивни  "дами" - облечена  не случайно с тази дреха, обшита с огледала  по цял ден обикаляше да събира празни пластмасови изделия и междувременно щом някой турист насочи любопитен фотоапарат, хоп - 10 рупии беше цената. 

Местен мъж събира кокосово мляко

Ученички.

Жена суши житото в двора си и го пази от пилци.

Това са хора от най-ниската каста в Индия. Те настилат камъни по пътищата. Сигурно беше над 50 градуса на слънце и работеха тук - мъжете с чукове разбиваха камъните а жените ги нареждаха. Отстрани изглеждаше, сякаш работеха за забавление, без да обръщат особено внимание на дейността си. И щом ние (две европейки) изневиделица се появихме на пътя и се спряхме, настъпи голямото оживление. Веднага захвърлиха чуковете, наобиколиха ни, разгледаха ни, опипаха ни, посмяхме се ама от сърце, потанцувахме, залепиха ни по една лъскава точка на челата (тъй като нямаха друго, а много искаха да ни подарят по нещо, свалиха си техните точки) и ни изпратиха по-живо, по-здраво.

За това, сега като слушам икономическите новини, че Индия имала не знам какъв си много висок ръст - това се съобщава като голямо постижение, но знам, че всъщност не е. И когато си спомням за тия човечни,  чисти духом хора, вярвам че тяхното е.   

Типична местна къщичка край пътя.

Игрище за крикет.

Хиндуистки храм.

Както описвам, мястото не прилягаше съвсем по стандартите на туристическата индустрия и крави се разхождаха навсякъде. Най-спокойно се чувстваха по време на сутрешната си разходка  из плажа, но тук се развихри сериозна яростана борба между няколко бика...