Пътуването до съседният град, за мен вече бе вълнуващо и забавно приключение. На лов за снимки и емоции и нови преживявания. Слагам раницата с такъмите си на гръб, смешна, ярко-синя шапка на главата / та да ме предпазва като защитна окраска сред суматохата на движението / и тръгвам. Вървя около километър пеша и навлизам в малкото познато селище с голямата сюрия деца.
В началото, от двете страни на кафявият прашен път е основната тоалетна на селото и трябва много да внимавам къде точно стъпвам. Току сварвам някое приклекнало детенце, което без смущение ме зяпва с учудените си, големи, тъмни очи... Всичко това преминава в нещо като бедно, селско сметище. В него са захвърлени само някакви крайно неизползваеми и непотребни неща. Парчета стара ръждясала ламарина, развяват се излинели от употреба ненужни парцали, изхабени найлонови късове и лъскат пакетчета от тютюна, който ежедневно се дъвче и плюе...Бедно село – бедно сметище. Но за разкош и багра, из него се ровят два-три улисани в занятието си пауна, нехаещи за красивите си, искрящи на слънцето синьо-зелени пера.
Навлизайки вече в селото, само след една-две къщи, непременно бивам набелязана като нетипичен вид и орлякът от деца скоростно дотърчава отвсякъде и като по сигнал се разпръсва около ми. Започва едно надвикване, една крещавица, един смях и голяма гюрултия. Само с две-три английски думички, врявата експлодира. Сюрията продължава да се движи с мен и лавинообразно да нараства. А прахолякът на пътя се омесва като облак с въудошевени, весели и боси деца. Вече не плачат и не се крият зад майките си, а разбрали за това страхотно забавление - фотографията, започват с голямата буйна игра. Застават пред обектива за снимка, после тичат, скупчват се и блъскат за да видят. Заливат се в радостен смях. И като разбраха, че това не е достатъчно, започнаха отзивчиво да ме развеждат из селището и да показват интересни места и хора. Придвижвахме се като малка, креслива и прашна атракция из селото с по-особено занимание. Щастливата емоционалност на децата превръщаше моментът в малък празник...
След веселата дандания, изпровождаща ме до края на селото, продължавам отпуснато по пътя сред спокойното, равно, свежо-зелено поле...Тишината, мълчанието сега е очакван благодат и бързо стигам кръстовището. Заставам до другите хора и чакам. Днес не е рано сутрин и народа вече се е разшавал. Малките триколки, скоростно минават така претъпкани, че от всичките им страни стърчат телесни човешки части – ръце, глави, крака, а оттук-оттам и по някой багаж. Но обикновено спират и все успяват да качат още някого.
Една такава ауторикша спря и пред нашата твърде скромна групичка – майка, дъщеря, аз, раницата и техните две обемисти чанти. Малко се стъписах, дръпнах се назад и погледнах недоумяващо, но от предната седалка изскочи пъргав младеж и умело започна да подбутва, пренарежда и намества хора, бебета и багажи, така че накрая успя да натика и нас.
Телата ни бяха плътно притиснати и прилепени. С оглед практичност, триколката е модел без врати. Като последна натикана, успяха да ме сбутат да седна само на половин седалка отстрани. Моята друга половина бе извън габаритите на колата. Трябваше да се удържам с всичките сили на двете си ръце към тънката метална тръба над главата ми, за да не изгубя мястото си при някоя дупка на пътя или остър завой. Едно момче дишаше в ухото ми, но пък крепеше раницата на коленете си. Аз притеснено внимавах при всяко спиране, забила коляно между краката на мъжа срещу мен. Начумерена, недоволна от отреденото и положение, възрастна индийка мърмореше и отвреме-навреме правеше безнадеждни опити да измъкне полите на сарито си изпод пристегнатите ни тела.
На предната седалка, притиснал се към кормилото /да, рикшите не са с волан/ седеше по необходимост шофьорчето.До него плътно сбит - кондуктурът, който прибира парите и смества пътниците. От неговите умения много зависи материалният просперитет на возилото. А до тях две по-тънички момченца – едното на половин седалка, а другото право, укрепило се жилаво на стъпенката. Зад тях има две тесни седалки-като пейчици, със седящи нагънати хора един срещу друг. Там обикновено сместваха по-крехките пътници - бебетата, децата и животните.От двете страни обикновено се возеха правостоящи момчета и младежи, захванали се здраво за металните тръби на покривната конструкция. А най-накрая – и още една пейка, на която се сяда с гръб към шофьора и изглед назад. На нея се сместват още поне четири – пет човека, с колкото багаж могат да удържат.
Обикновено всички необходими им стоки индийците си ги превозват така, със себе си. Големи вързопи с домашни вещи, резервни части за малка търговийка, телевизори за ремонт, велосипедни колела, по две-три чувалчета със захар или брашно за вкъщи, гюмове с мляко за изкупуване. Видях и две козички веднъж, сместили се между човеците. Хората търпеливо, спокойно и съпричастно приемат този нормален за тях начин на пътуване.Обикновено с готовност се сместват, възможно най-плътно. А и кондуктурът си има проста и ефективна тактика. Докато не качи и последният възможен човечец от спирката, колата не тръгва.
Обикновено се плаща накрая, след като си слязъл и успешно си измъкнали разтоварил всичките си денкове, така че шофьорът не може да бърза да те изхвърли...
Като стигнахме в града, на последната спирка се изсипахме всички и вятърът благосклонно ни обдуха и разведри. Тогава се запътих към близката банка, към ATM-a за малко пари. Бях леко напрегната, от чувството на неприятно чувство на безспокойство – как ли ще се справя. Дали ще се справя успешно и как да попитам с твърде лабилният си английски. Но това беше единственият път - повървях, повървях и стигнах.
Банкоматите обикновено са до входа на банката и представляват широки остъклени кабини, вътре и с по две-три машини понякога. Отпред, на столчето седи, прегърнал голямата си внушителна пушка отегчен полицай. И тук като навсякъде – немирна тумба народ. Навалица.Гълчава...Този народ обаче, не се е подредил кротко на опашка по двама-трима, да речем и да изчаква търпеливо своя ред пред остъклената кабина - не! Този народ се е натъпкал в нея и дори се разлива отвън по стълбите... И като изключително нетърпеливи и бързащи, всеки е извадил своята карта, държи я високо в ръка си и обзет от нетърпение, стремително се ръга и проправя път към автомата, както успее. Поогледах, поогледах ситуацията и веднага схванах, че ако чакам реда си, той нкога няма да дойде. Бухнах се и аз, елегантно подкрепяйки деянието си със статива. Много е удобен с тия здрави остри крачета. Помогна ми много и това, че съм бяла жена. А жени на опашката изобщо нямаше и докато ме заглеждаха изненадано и смутено,аз напредвах! Понатиснах оттук, оттам, а където можах се наведох и промуших и не след дълго се изправих победоносно пред машината. Готова, с извадена карта...Да, ама той се оказа различен за управление от нашите... Толкова упорито се борих за това място, че сега въобще не се стъписах и да отстъпя, а продължих да напредвам, погрешно, разбира се. Започнах да се суетя с картата. Слагам, изваждам, натискам копчета, излиза хинди, излиза английски, автоматът пропищя накрая, но тълпата около мен бързо се усети и взе нещата в свои ръце. Един през друг викаха като на спортна игра и услужливо ме напътсваха какво да правя.И натисках копчета. И те ми помагаха.”Карта, карта! Mem!”, после „пин, пин, рупии, рупии How? Повярвах им веднага! Каквото ми диктуваха, това правех. Е, всъщност аз само се добрах да натисна копчетата на пин-кода. То никой не си го криеше, а и беше невъзможно. И след това до цифрата на рупиите. Около мен активно участваше цялата притиснала ме група, която имаше видимост върху процеса.Най-близките ми боравеха с копчетата, един през друг крещяха и подсказваха какво се изисква и така с всеобщи усилия и голямо „благодаря” към околните си взех първите пари от банкомат в Индия. След това нямах щастието и този късмет, да случа на толкова много сърцати и услужливи хора из банкоматите, защото в по-големите градове банките са достатъчно нагъсто. Този блестящ урок го запомних безпогрешно и отведнъж....
