След няколко бездействени минути от уличната тъмнина се появи друго забързано момче, притичвайки с голяма червеникава тетрадка в ръце. Застана пред мен, отвори широките разграфени и изписани страници и веднага заобяснява нещо на своя английски. Принудена, хвърлих едно око на тетрадката, която наистина приличаше на дневник за хотелска регистрация. Той дори ми посочи моето име някъде из редовете.
След още дълги настоятелни обяснения от негова страна и инатливо упорство от моя, все пак се наложи да разбера причината. Трябвало да ме настанят в този хотел, защото COSMO сега бил в ремонт. След това продължи припряно да ме убеждава, че е по-висока категория, размаха лист с доларови цени, заизвинява се и аз накрая склоних и слязох. Фоайето беше малко и голо, само семпла рецепция и два дивана. Момче в износена червена униформа взе багажа ми и ме отведе в стаята. Въпреки угодническата професионална усмивка която веднага положи на лицето си, аз още нямах рупии и също само му се усмихнах.
Голямото масивно двойно легло изпълваше почти цялата стая. Около него се промъквше малка тясна пътечка, заобикаляща шкаф с телевизор и водеща към банята. Поогледах: климатик има а прозорец – не. Мивката - с плот от масивен мрамор, а ваната от тънка захабена пластмаса. Кранчетата и душът изискваха не малки умствени и физически усилия за да бъдат в използвани. Но ако не успееш да се справиш, във ваната са предвидени ръждясала кофа и зелено канче за поливане. По цялото обзавеждане бяха наслоени сивкаво-кафеникавите спомени от предишниобитатели. Но двете топченца нафталин в мивката и острата миризма на дезинфекционенпрепаратот чаршафите натрапваха усещане за някаква хигиена...
Събудих се по светло. Очакваше ме ..., всъщност не знам какво ме очакваше. Трябваше да свърша някакви неща. Да се регистрирам в службата за чужденци, да си купя карта за телефон, да си обменя рупии. Обичайните действия за новопристигнал чужденец.Тук вече, предварително подготвена, размахвайки уверено карта от Google-maps, слязох до рецепцията за да ме упътят. Оказа се обаче, че мястото за регистрация не е това, метрото е в ремонт, а планът ми се анулира. Отново започнаха с мазните си указания, че е необходимо да наема такси, защото е много далеч и няма да се справя. А и не можаха изобщо да ми посочат този район на картата. Мен, тези увещания от снощи ме изнервяха и веднага ги отрязах с „NO!” Отскубнах се от тях и тъкмо им обърнах гръб, пред мен застана друго момче, облечено в мръснобяла риза. Може би гледаше малко по-открито и кротко с големите си кафяви очи, та му се доверих. Предложи да ме заведе до близката туристическа агенция, където, ме увери то, със сигурност ще ме упътят за мястото.Излязохме на улицата. Заоглеждах се за името и, и попитах момчето за табела, да се ориентирам по някакъв начин на връщане. Обаче „ Табели няма”- кратко отговори то. По- късно, колкото и да се оглеждах, наистина не видях.Светлината на деня беше прашна и тежка. Мърсотията – напластена и миризлива . Продължихме към по-главната улица на която се намираше агенцията. Очаквах да се озовем на по-приятно централно градско място, поне според общоприетите представи, но не виждах нищо подобно. Главната улица беше също толкова разхвърляна и мърлява, но претъпкана от движението на хора, коли, мотори, рикши , колелета и стадо крави. Тъмно-кафяви, до синьо-черни лица, предимно мъже, бързаха припряно нанякъде. Автомобили, надули клаксони, тромаво и хоатично си проправяха път през тълпата. Между тях нетърпеливо напираха моторикши-триколки и предупредително подсвиркваха. Моторите нахално се вместваха и в най-тясната, възможна за маневра, появила се пролучка. А отстрани, по-бавно, но участвайки в надпреварата въртяха педали сухите мъже на коло-рикши със своите товари.
Всички основни отпадъци на човешка дейност свободно се разпиляваха из прахоляка на забързаната и шумна улица. Тук-там някакви зарязани, разровени изкопи спираха внезапно пред излъсканите витрини на луксозен магазин. Неуморно сновяха нагоре-надолу дребните търговци на стоки от типа ”пет за шест”, мъкнейки товарите си и енергично подканяйки всеки срещнат поглед на разсеян минувач.
От двете страни на пътя – нагъсто и безразборно паркирани коли – кой-както е съумял. И когато към прахоляка, купчини вонящи отпадъци, забързано щъкащи във всички посоки мъже, прибавите темпераментните маневри на автомобили, рикши, вело-рикши и колички с обемни товари, всички крещящи със собствен клаксон ; също и няколко крави, ровещи се равнодушно в боклука, ще добиете някаква представа за главната улица, на която попаднах.
За момент преживях усещането, че това не може да е реалност, че не съм аз тук, а само гледам всичко това в абсурден филм, някъде отстрани.
Но се наложи бързо, бързо да се върна в себе си, на място, за да вляза в малкото мрачно помещение на туристическата агенция. В него бяха сместени три бюра, един компютър и няколко снимки на червендалестият едър поляк Томаш, несъмнено фотограф и пътешественик минал от тук. Младият и чевръст собственик веднага скочи от стола си и професионално взе нещата в свои ръце: посочи ми мястото за регистрация, предложи такси и услугите си за няколко туристически маршрута из Индия. С удоволствие приех таксито, но след дълго чакане пристигна жълта изпокъсана мото-рикша с навъсен и необръснат шофьор. Качих се, здраво притиснала ценната си раницата в скута и едрият мръсен мъж потегли...
Добре че обичам скоростните влакчета. Преживяването е доста близко, само дето нямаш предпазни колани и трябва здраво да държиш себе си и багажа. Всичко, що е на колела бърза, надуло клаксон, да се шмугне и да мине първо. Най-големите, често са накипрени с ярки укршения, изписани с пъстри рисунки и задължително надписи „HORN BLOW PLEASE ! ”. Те тромаво и неотстъпчиво се придвижват напред в плътното обкръжение на малките. Автомобилите почтително маневрират около тях, опазвайки цяластта на купето си, а мото- и вело-рикшите, са най-усърдни в стремежа си за преднина. Движехме се ту по- бързо, и с рязко спиране и потегляне, ту по-забавено от голямо задръстване, но навсякъде около нас, и от ляво и от дясно се разминавахме на сантиметри с останалите състезатели. Участваха най-вече ръце и клаксон за ориентир в посоката, и за внимание. Поразровените банкети встрани от пътя също служаеха за придвижване. Малко неравно, обаче става, бързаш, изпреварваш, напредваш. Возейки се, едната ръка проврях през дръжките на раницата, а с другата здраво стиснала металната тръба на седалката преживявах усещането, че учасвам в рали-състезание, без много-много правила. Беше важно кой ще пристигне пръв.
Но въпреки че не успях да схвана реда, по който се управляваше цялото това забързано, подсвиркащо и шумно движение, за три дена в Делхи, катастрофа не видях. Е, доста поочукани и понадрани автомобили имаше, но при толкова напрегнато състезание - само това ... Несъмнено правила имаше, но други.
Едва сега започнах ясно да осъзнавам, какво всъщност ме очаква: Нова за мен държава, с различен ред и начин на живот. Трябваше да изострям сетивата си максимално, за да наблюдавам внимателно, да долавям и схващам начина по който тази многолюдна страна беше подредила обществото си.
Това е едно очарователно, и объркващо състояние на духа, в което несигурността обхваща цялото ти същество и цветовете наоколо стават по-наситени и ярки, улиците – по-шумни и оживени, а човеците – по-забележими в своята уникалност. Добре е като направиш малък отвор в мекия копринен пашкул, който си омотавал толкова години около себе си, за да е удобно. Това струва усилие, не голямо. Но от дупчицата става проветриво, подухва и е по-светло...
Необръснатият и мърляв, намусен шофьор на рикшата се оказа свестен. Направи си труда и попита на няколко места и накрая слязох на правилното. Може от състезанията по улиците на Делхи да не му остава време да се обръсне и усмихне, и вече да е забравил...
Влязох в учреждението. Точно като всички, които съм виждала. Униформена скучаеща охрана, чиновници, гишета и много, много хора пред тях. Отворих страницата с виза на паспорта си и успях да си пробия път на няколко места, но безрезултатно. Нито аз можах да попитам нещо свързано, а хората след като чуеха моите бръщолевения, с малко по-учуден поглед , повдигаха вежди и кимаха с ръка да отивам другаде. Е, къде да... Спрях поглед на пълничък чичко, с по-чиста светла риза и отработените, плавни движения на дългогодишен служител с много опит. Стори ми се благонадежден и че ще мога да разчитам на помощ. И той наистина се оказа професионалист: Кимаше сговорчиво и благо с глава, докато му говорех нещо, обилно подправено с жестове и мимики, а като направих паузата и хоп – усмихна ми се професионално-мазно и пъхна в ръцете ми няколко формуляра за попълване. Като ги поразгледах, те се оказаха неуместни и абсурдни, напъхах ги нервно в кошчето на изхода и излязох. Винаги съм презирала бюрокрацията, а тя в замяна ми създава неприятности ...
