Но и този път реалността бе разочароваща. Някога, отда-а-а-вна бе боядисвано с цвета-символ. Обаче сега сградите бяха в избеляло, пепеляво – керемидено. Старата част –„ Розовият град” - приличаше на застаряла занемарена принцеса, облечена в извехтяла, парцалива и мръсна, но някога скъпа рокля. Жалки следи от несъмнен разкош, останал някъде в миналото. Нещо можеше да се зърне из музеите.
Пристигнахме на автогарата – последна спирка. Разтоварих се, мъкнейки раници, чанти и торбички. Позвъртях очи наляво и надясно за ориентация. Добре би било да изпия малко кафенце. Така или иначе трябваше да измисля някакво действие. Да предприема нещо. По пътя, вниманието ми изцяло бе грабнато от картините около пътя и отлагах. Ама сега? Проблемът си стоеше, като дебела клечка, препречила пътя ми. Как ще обясня по телефона на таксиметровият шофьор къде съм, та да дойде да ме вземе. Знам, че звучи просто. Но!: това не е единствената автогара в огромният град, а аз не знам изобщо убедително английски. И той ще е обезателно с лошо произношение, аз също...И в този разговор, никой нищо нямаше да разбере...Чудех се как да се справя...
Влязох в западно-изглеждащо бистро с надпис „ family restaurant”, мъкнейки всичките си чанти, без да смея и за миг да ги изоставя. Поръчах си кафе, още нещо, на което беше поставен надпис „ pizza” и излязох навън. Седнах на една от масичките с шарен чадър, оглеждайки се и неспокойно придърпвайки около себе си ценният багаж. Въпреки, че наоколо разхождаха здравите си бамбукови тояги едри, яки и строги униформени мъже, не бе недопустимо, някой бърз да ми грабне едно от нещата – си размишлявах предпазливо.
И идеята сама дойде – носеше ми кафето и хлебчето с кетчуп. Отпих от кафявата сладка водичка и го проследих със замислен поглед. Приятно, внимателно момче с интелигентени дълбоки, кафяви очи. „Excuse my!”- повиках и с ръка младежа, а той разбра.Но от тук натам извадих моето малко карирано тефтерче - другарче и повече жестикулирах, показвах, а почти не приказвах. Не знам точно как, но с малки прости думички успях да покажа какво точно искам. Да се обади на таксито и да обясни къде се намирам. Посочих телефонният номер на Али и подадох мобилният си. Момчето май ме разбра и с готовност се зае да услужи. Използува своят телефон, обаче... Набра номера, веднага се свърза и заговори нещо надълго и нашироко...
И в тоз момент, съзнанието ми се изпълни с черни мисли...
Тук често се случваше някой да ми направи услуга, само ако има изгода от това. Понякога осъзнавах чак накрая, защо ми е тази услуга и каква е ползата и. Винаги бях нащрек. Но тази реална повтаряща се игра, все пак бе забавна. Сменяха се само хората и ситуациите. Но успявах да разбера правилата все последна. Много е интересно...Като частица от жив пъзел, но не знаеш в каква картинка участваш.
Имам подобен, богат опит, но само със сънародниците си в България. Четеш, обикновено по мимиките на лицето, по жестовете на тялото. И каквото и да ти говори човек, долавяш защо е дошъл, ще иска ли нещо и каква лъжа се готви да ти смотулеви. Но тук се оказа различно. Само ударих на камък с тази дългогодишна практика.
Езика не разбирах, а и неговата интонация е съвсем друга. По мелодията му не можеш да хванеш нищо! Изражението на лицето също се оказа нечетливо...Има и общо, а и не съвсем. И тук трябва да прибавим мотивите и ценностната система на хората.
Искам да кажа, че за да изпитваш притеснение и срам от лъжата си,/ и това да се изпише на лицето / трябва да имаш вътрешно самосъзнание, че деянието ти е лошо, че нараняваш... Но ако не стигаш чак до там, а мислиш просто - как да вземеш 20 рупии, то това не си е грях! И нищо не е изписано на лицето ти. Само си влязъл прилежно в подходящата роля и влагаш целият си талант...
Тези състояния ме карат да се чувствам несигурна. Стъпваш и не знаеш докъде ще потънеш. Обичам отвреме-навреме да се чувствам несигурна. Полезно е. Това състояние шокира разума, взимам някакви решения и е нещо като леден душ за промивка на мозъка.
Е, точно сега бях в това състояние, в тази игра. Разщрака ми се мисълта, залута се сред въпроси и възможни отговори. „Това момче, дали звънна на номера, който му дадох? И защо ли е този дълъг, дълъг разговор. Прекъсван и продължаван на няколко пъти? Какво толкова има за обяснение в една автогара? Защо не предпочете моят телефон, а говори за своя сметка, в услуга на съвсем непознат? Или се обажда на свой приятел-шофьор, за да вземе той курса? Може би има по-лоши планове: да ме качи на съвсем друга кола, за да оберат един наивник-чужденец?
И започнах да съжалявам, че се доверих на моя глупав, импулсивен, лековерен план... А на страха, очите са големи... Обхвана ме едно напрежение, изостриха ми се сетивата до крайност, не свалях очи от момчето и концентрирах цялото си съзнание да доловя поне някаква мимика, или познат жест. Да прочета нещичко... Но не, то продължаваше да говори все така разпалено, жестикулираше със свободната си ръка и отвреме-навреме поглеждаше към мен за кратко и разсеяно. Но колкото и да се напрягах, мимиката на лицето му бе нечетлива и непонятна за мен...
Ей, много обичат дългите разговори тия индийци. Достъпна услуга за всички и общуват, надълго и нашироко. Понякога говорят до изтощаване на батерията. Като спря да говори по телефона, пък продължи да обяснява неща на двамата си колеги, които го бяха зяпнали в очакване. След това, отново се зае с нов разговор по мобилния си. Като приключи и чак тогава, погледна ме и каза – О.К. mem, след 15 минути таксито ще е тук. Усмивката му беше само миг и изобщо не я хванах...
Нищо! Нищо не можех да предположа. Седях на масата под чадъра, пушех си цигарката и кротко наблюдавах какво ли ще се случи с мене...
Не чаках дълго. Дотърча единят мъж от кафенето и с жестове закима, че е време да тръгвам. Наметнах си чантите и тръгнах след него. Тук никой мъж няма навика да помага, колко и да вижда, че е тежко. Доближихме до малък сив автомобил, в който ни чакаше шофьорът. Разпрострях се на задната седалка и отворих тефтерчето-другарче да покажа адреса. Уговорката с шефа му, ни беше предварителна и той би следвало да го знае, но...Младият мъж първо погледна написаното на английски име, после погледна към мен, избърбори нещо като на хинди и моят въпрос „ Do you understand?” остана да чака без отговор.
Мъжът от заведението, дето ме доведе до тук, също се метна в колата. „Защо ли пък ще пътува и той? Закъде? А къде ли отивам аз?
Запридвижвахме се измежду тълпите от хора и изнервени коли из наблъсканите улици.Оглеждах трескаво посоката и местата през които минавахме за да запомня нещо, но всичко се сливаше в еднообразна градска шарения. На едно пазарище шофьорът спря и придружителят ми слезе...Кимна с ръка, а ние продължихме мълчаливо. Това е добре...А и вече пътувахме към изхода на града, по едно по-широко, спокойно шосе. Сниших още глава и изпод покрива на малката кола, затърсих с поглед из големите указателни зелени табели някое познато име. Да !– това е посоката. Напрежението ми поспадна... Прочетох името на града, в чиято посока е моята градина. Облекчена, изведнъж се почувствах уютно и сигурно в малкото сиво „Suzuky”. Погледнах към шофьора, а той ми се стори надежден и отговорен.
Понадигнах се, поизправих глава и се заех поуспокоена с разглеждане на наоколо...
По едно време завихме по тесен, но асфалтиран път встрани. Продължихме около два-три километра, а младежът проведе кратък телефонен разговор. Звучеше като по служба, за мястото. И наистина скоро спряхме пред висока масивна метална порта. „Това трябва да е! ”- забелязах малка табела със зелен надпис в страни и слязох.
Отдъхнах от преживяното в съзнанието си, упрекнах се, че съм била прекалено мнителна, ама това е! „Парен каша духа!” И досега ставам „ нащрек” към всяко проявено добро отношение. Премислям го – защо? Но след няколко месеца опит вече е по-лесно да различавам кое как е. Не, това не са някакви сложно конструирани измами. Това са само почти-безобидни, леки, дори наивно разигравани сценарий, за да ти вземат някоя рупия в повече. Заради търговията.
Продавачът на чай, на спирката, винаги ми взимаше по 5 рупий. А всички останали, го пиеха за 4.
Ако се изпуснеш случайно да кажеш на „рикшаджията” къде си тръгнал, той ще се движи до теб бавно и с равен глас ще ти обяснява, колко /поне 5 км/ е разстоянието до това място. И как „само” за 50 рупий ще се избавиш от досадното ходене по жегата. А мястото ще се окаже на 5 минути път...
Или те поканят да влезеш в магазина само да изпиете по един чай и да си поприказвате. И ще ти продадат шал 100% вълна, а той е 100% полиакрил.
А могат и да ти продадат хотелска стая, с много лъскаво фоайе и мизерна вътрешност, за двойна цена!Дребни, малки „неточности” и „врътки” , за малко пари, ама постоянно...
А момчето след време, пак ми сервира кафе в ресторанта. Познахме се, засмяхме се! „Вие християнка ли сте?” – попита ме то, сочейки кръстчето на врата ми. „ Аз също съм християнин, Мем!” – се усмихна то мило и сърдечно, неподозирайки колко много грях му бях приписала...
