 |
Въпреки че Лалита /собственичката на фермата/ държеше свободата ни под контрол, един ден аз тръгнах… Необяснимо защо, но успяваше да овладее свобододействието чрез трите класически метода: боязън, страх, комфорт, удобство и изкусни манипулативни трикове, когато е необходимо. Използуваше непознатото, за да внуши колко може да е опасна разходката наоколо из поляните. Или пък, как би било неразумно да се общува самостоятелно с местните селяни /които били почти диваци/. И че е непосилно да се справиш с едно изморително, несигурно, дълго пътуване – първо три километра пеша сред джунглата, после в града, където мюсюлманите били обсебени от омраза към друговерците, а особено към чужденците…Разказваше за конкретни случаи и размирни събития. И като един истински загрижен за стадото си диктатор, развозваше всички желаещи с колата си - на пазар, на шивач, лекар или който където имаше нужда. Но под надзор - ръководен, напътстван, съветван и сплашван, когато се налага. Веднъж и аз отидох с нея, та освен другите правила, загрижено бях посъветвана, да не се зазяпвам и по хората, защото можело да доведе до неприятности. Ядосано предупреди, да не създавам проблеми и пак подчерта, че местните не приемали особено добронамерено чужденците и т.н.
От тогава поставих под съмнение нейната „доброжелателност”. Умело започнах да се преструвам, че не разбирам много от английските думи, да повдигам безпомощно рамене и да гледам недоумяващо, когато се опитва да ме омотае за нещо. Като мимикрията при животните. Така елегантно отвоювах независимостта да скитам там, където реша съвсем свободно!
Една сутрин, рано, рано се измъкнах от фермата и поех из прашния междуселски път. След около час и нещо, той ме отведе право до спирката на главното асфалтово шосе. Застанах да чакам автобус. Отивам в Чандрапур. Стоя търпеливо. Часове... Стърчах на автобусната спирка вече почти три часа и никой автобус не спря. Но не се изнервям, не губя надежда, някакак убедена, че все нещо ще се спре. Не знам защо, а и не се питам дори... Но продължих да чакам все така упорито, че на хората от отсрещната малка колиба, чак им дотегна. Стопанинът, който вече цяла сутрин се размотаваше с втъкната в устата си четка за зъби, влизаше, излизаше, обикаляше, нещо се размотаваше и току погледне към мен, да се увери, че не помръдвам! По едно време помаха, помаха с ръка, та ме повика. Пред колибата му бе спрял мъж с мотор, на средна възраст – приличаше на куриер с чанта за документи. Сигурно е бил такъв, но това няма значение, защото всъщност двамата ме убедиха да се кача на мотора, та добрият човек ме стовари близо до центъра на града. Минах по големият мост, откъдето снимах тази оживена жп-гара.
|
 |
Махатма Ганди. Много почитан из цяла Индия.Тази стълба е съоръжението, по което се качват признателните му сънародници, за да окичат статуята с гирлянди от цветя. Каквото правят и с боговете си.
|
 |
Пазарите – най-очарователното и притегателно място. Като разгледам стоките, разбирам основното за потребностите и доколко е заможен народа от района, веднага научавам много за местния бит. Но най-привлекателни са точно топлите, духовни връзки, които непринудено успявам да създам с местните. Винаги са добре разположени, любопитни да разберат нещо повече. А особено след като си достатъчно категоричен и ги убедиш, че не могат нищо да ти продадат , отпускат му края, стават съвсем естествени, та веселбата и шегите взимат връх! Всички стават като закачливи, любознателни деца...
Този благ дядо настоя да го снимам сред стоките му. Пред него е наредил боите които тук използуват за оцветяване и украса на къщите, храмовете и лицата си в чест на боговете. Зад гърба си е изложил многообразие от точки или най-различни символични фигурки с които индийките украсяват челото, между веждите си.
|
 |
С огромното изобилие от свежи цветя и гирлянди се украсява всеки празник, къща, храм, свещенни ритуали, автомобили, рикши и въобще всичко, което се цени, почита и уважава.
|
 |
Сред жегата и скуката в следобедното, застояло време, една чужденка с фотоапарат, се появява като екзотично забавление. Откъдето и да минавах, из тесните пътечки между сергии и дюкянчета, наставаше шумно оживление. Тук, в Индия, хората не се опитват да прикрият истината, че си забелязан. Обикновено не отместват и не свеждат погледа си, имитирайки дискретност. Директно - първо оглеждат леко подозрително,недоверчиво, което бързо се обръща в широка бяла усмивка и захващат дружелюбно запознанство.
|
 |
Мъжете често къносват побелелите си коси и бради. Дори много по-рядко можеш да видиш мъж с посивяла, небоядисана коса. А белите дребни сладки бонбони се носят и раздават в храмовете.
|
 |
| ---------- |
 |
Това мъничко, но силно ароматно бяло цветенце, чаровно украсява черните, лъскави плитки на жените и момичета от Средна и Южна Индия.
|
 |
| Малката продавачка на лимони. |
 |
| ---------- |
 |
Кучето е приятел на човека, но и нещо като полицай за маймуните – всякога успешно ги поставя на мястото им.
|
 |
| ---------- |
 |
Тук човеците наистина са повече от постройките (у нас е обратно), така че те обитават навсякъде, където е възможно.
|
 |
| Момиченце се връща от училище. |
 |
Най-разпространените, традиционни съдове за вода (в жегата, на сянка охлаждат водата!). В дясно, малки гърненца за кисело мляко, а най-отпред - гърнета-касички (с бялото капаче)!
Уличката с десетки малки грънчарски работилнички.
|
 |
| ---------- |
 |
----------
|
 |
Много млади жени карат скутерите си така увити, предпазвайки лицата си от уличната прах и мърсотия.
|
 |
| ---------- |
 |
А сгорещените улиците изведнъж се оживиха от спретнати ученичета в разнообразни униформи. Едни отиваха, други се връщаха от училище.
Поспрях под сянката на пъстър платнен навес, за кратка почивка в жегата. Той бе опънат над празнично украсен вход. Заслушах се, долавяйки някаква весела музика и веднага реших, че е добре да надникна.
Каква изненада! Не повярвах на късмета си! Попаднах на тържество! Изведнъж се озовах в огромна, засенчена зала. На пода и бяха насядали безброй момичета с бели униформени блузи, преметнали сини шалове – традиционната „дупатта”. Зад тях, настанени върху много редици столове, седяха родители и гости. Празнично нагласени за случая с най-бляскавите си, пъстроцветни дрехи. Отстрани, по пътеките също бе запълнено с правостоящи гости. Групи деца, облечени в приказни костюми трескаво очакваха своят ред на представяне. Далеч, далеч напред, накъдето гледаха всички, бе разположена пищно украсена и разноцветно осветена сцена. В този момент, две фини малки момиченца изкусно танцуваха. Звуците на класически индийски ритми, насечени от ритъма на традиционните звънчета изпълваха огромното пространство. Изпаднах в захлас от това невинно-очарователно, красиво празенство. Внимателно се промъкнах отстрани, край редичките столове и смутена, прилепнах мирно до колоната, безпокоейки се да не попреча някому. Но почти веднага, се приближи стегнат, енергичен мъж. Даде кратък знак на двете момиченца, свили си на близкия стол и учтиво ме настани да седна удобно. Тъкмо се поотпуснах, нагласих торбички, статив, фотоапарат, поприбрах всичко около себе си, да не пречи и спокойна вече, предусещайки удоволствието от един красив спектакъл вдигнах поглед напред и..., О-о-о! В този дълъг момент, всички момичета, цялата пълна зала с любопитни момичета и гости, бе обърнала поглед назад и всички тия лица и очи гледаха в мен!
|
 |
И тъкмо огромна, мощна, гореща вълна от смущение започна да нахлува в главата ми, чух от сцената възторжен приповдигнат и уверен женски глас да ме разобличава. „В залата присъства чужденка, да я приветстваме с „добре дошла!” Забуча ми в ушите нещо и реших, че си измислям английския, но в следващият момент, бурни аплодисменти изпълниха огромната зала. Хрумна ми крехка надежда! Развъртях очи наляво, надясно, но не – нямаше друг, по-семпло облечен, с по-избеляла къса коса и по-неугледен на вид човек. Несъмнено да, аз съм чужденка. Не ми оставаше нищо друго, освен да стана от стола, да събера длани в знак за поздрав пред гърдите си и леко да се поклоня!
След това тържеството си продължи, но момичета не ме оставиха на мира, грабнаха ме, та ме заведоха при директорката. Тя мило се усмихна, поздрави и поразпита, колкото можах да отговоря. Наоколо други учители и деца, радушно и нетърпеливо ме обсаждаха с въпроси и любезност. Като заопочнах да се съвземам, осъзнах, че съм попаднала на най-големият им училищен празник, по случай завършване на учебната година. Училището бе държавно, само за момичета. На този ден показваха уменията си в пеенето и танцуването, пресъздавайки важни сцени от богатата хиндуистка митология. Също забавни смешни скечове от училищното им настояще. Учтиво, но непреклонна пред боязливото ми подръпване, директорката ме поведе и настани на първи ред столове, от страни под сцената. Тук седяха всички почетни гости: няколко възрастни, достолепни жени в красиви копринени сарита, заможни, солидни мъже с интелигентен и проницателен поглед, двама инспектиращи от министерството, които усърдно си водеха записки. Представихме се, с всеки поотделно. Научих,че всички те имат дългогодишен принос и специална лична ангажираност към образоването на децата в това училище. Нещо като училищни настоятели. Наистина сърцето ми трептеше от вълнение, като благодарях. С отчаян английски се опитвах да изразя уважението и възхищението от това, колко ценни и добри са делата им. Надявам се, вероятно са го порчели в очите ми...
Та това възхитително преживяване освободи духа и съзнанието ми от всичките негативни опасения, които Лалита се опита да внуши у нас. И до сега не разбирам защо...
|
 |
| ---------- |
 |
| ---------- |
 |
| ---------- |
 |
| ---------- |
 |
| ---------- |
 |
| ---------- |
 |
| ---------- |
 |
| ---------- |
 |
С Тес, моята малка приятелка французойка, решихме да отидем вече към морето. Като начало през Мумбай и после бързо още на юг,към Гоа към безгрижните, слънчеви плажове и фриволни, неспирни купони, за които се носеха легенди из цяла Индия и извън...
|
Няма коментари:
Публикуване на коментар