Лодките...

За Гоа

    След кратките, но емоционално богати преживелици  из града на филмовите мечти – Момбай, поехме още по на юг.

    Рано-рано сутринта,  преди още да се е съмнало съвсем, се изнизахме от хотелчето на досадните плъховете и потънахме из тъмното, на път към близката гара. Градът все още спеше – тих и спокоен. По пътя, изненадани, се наложи да заобикаляме многото народ - цели семейства, удобно налягали из тротоарите. Изглежда, чувствствха се тъй уютно, като в собствен дом. Ей така, свободно, на открито, само върху лека постелка. Около тях -  скромен преносим багажец: някоя съдинка за готвене, бохча с дрехи и някакви малки дребни нещица скътани  встрани,  неценени от никого, освен от този, на когото принадлежат...

     Нашият материален свят веднага би въздъхнал тъжно и лениво, с недоосъзнато и неискрено съжаление за „горките, които си нямат нищо...” Но по-скоро за да приласкаят своето жадуващо за съизмерение его. Който има повече  е по- ... И да се самоочароват за пореден път от себичната си състрадателна и великодушна природа.

      Не мисля, че спящите особено ги вълнуваше ...Живееха си мирно, предпазени  на  колебанията   между „лила”, „пепел от рози” или  подходящият нюанс червило на “AVON”  за „още по-изкусителни устни”...     

      Влакът ни заклатушка познато и ритмично към  прочутото туристическо място – Гоа.

     Кой не се е размечтавал с  поглед, отнесен по картинките с изумрудено синьо-зелен океан, широка бяла плажна ивица и стройни грациозни палми надвесени отстрани. За това място, мълвата носи слух  за буйни, горещи  24-часови купони, омаяни от алкохол, безвремие и ганджа.

      За индийците, това е мястото, където можеш да видиш чуждостранници - непонятни млечно-бели човеци, порозовели до червено от лакомо поглъщане на топли слънчеви лъчи.И жени – женски, отпуснати мързеливо върху шезлонги, небрежно изложили красивата си розова голота на припек. Мястото, събрало други хора, с различна култура и поведение,  друг свят...

      Е, стигнахме до тук, до Мадгао. Беше късно вечерта, та само изхвърлихме набързо раниците от гърба си в бунгалото; а то бе на брега на океана и хукнахме освежени към плажа и вълните.Тук бирата вече си беше в изобилие. Смело и жадно поръчахме по една голяма, студена бутилка „Кингс фишер”.

      Широка, много дълга плажна ивица и докъдето поглед стига – светлинки. Слаби, мъждукащи но живи, осветяват тъмни силуети на скромни дървени барачки, къщички, ресторантчета, разхвърляни свободно съвсем близо, почти по белият пясък. Вече е мръкнало и сме като в картинката от рекламните брошури... Само дето наистина усещаш опияняващият мирис на море, чуваш вълните как шумят монотонно и вятъра подухва свободно около блаженото ти, уморено  тяло...

    На сутринта тръгнахме да опознаваме мястото, на което се бяхме озовали. Туристическо! Гледам в светлото и не мога да повярвам на очите си! Май  че не съм в Индия!

   Същите пухкави розови германци, лелички в ярко-щамповани плажни рокли, изпънати двойки англичани, дошли на изгодна почивка се шляят безбрежно из слънчевите улиците...       Досущ като всички други туристически мяста в света.

   От двете страни на пешеходната зона се продават същите сувенирни фланелки, само ликът на Че Гевара и Ленин е заменен с този на Махатма Ганди и Буда. Немска пекарна предлага европейски сладкиши – английски чай и френски кроасани. Супермаркетът е с „Ла ваш кири”, сирене „Президент” и пухкав тостерен хляб. Предимно продукти на мулти-брандове. Защото бихте желали навсякъде по света да се чувствате  толкова удобно, като у дома си и нищо да не ви липсва. Дори и храната с която сте свикнали? Е, малко е прекалено топло тук, а и въздуха – малко е задушно, но пък е много, много евтино и изгодно!

     Малките ресторанти наоколо се надпредварват да предлагат италианска пица, бифтек и всякакво интернационално меню. Единственото, което можеш да правиш тук, е да харчиш парите си от скука...И да си въобразяваш, че това ти носи удоволствие от почивката... А можеш и да преяждаш с всякаква храна, имитация на световноизвестни кухни. Е, само че плодовете са местни - типичните тропически вкусни. Да, можеш и да се излежаваш с часове върху чистият ситен бял пясък, да поплуваш в топлото море, да хапнеш евтини омари, да си купиш някой дребен сувенир и евтина, нискокачествена дрешка, обагрена с „естествено багрило” И след около седмица престой, туристите започват да стават малко по-червени, малко по-дебели, вечер скучаят, седнали пак в ресторанта на плажа, край  морето и взирайки се в тъмното с надежда да открият някакъв полъх от романтиката, за която са прочели из брошурите. Изтощени от слънцето и лежането на плажа...

   Местни, а и не само, хищно обикалят, дебнат, излъскани в нови дрешки според възможностите си и те по европейска мода. Заговарят , навират се усмихнати и ведри, подхващат приказка в движение и щом вещият им нюх долови чувствителната душевна нишка на плячката, ловко сграбчват темата и се превръщат в нейни гидове, гардове, шутове и още от каквото там има нужда.Срещу скромни суми, комисионни и други дребни облаги...   

      

    

За кратко из Мумбай...

    Бомбай, Момбай е прочут, Момбай е магнетичен, богат на илюзии град. Едно от най-големите, важни пристанища като източник на блага и ценни стоки по времето на кралица Виктория. Сега – филми с най-романтичната любов, разкош и приказни богатства. Надежди, мечти и илюзии. Но най-много от всичко – народ, наблъскан в покрайнините сред сметищата! Също като филм на ужасите!

    Пътувахме дълго и спокойно, както винаги. Влакът закъсня, но успяхме още преди обяд,  с Тес, да пристигнем на гарата. Усърдното ни, изтощително обикаляне из жежките улици най-после се увенча с успех, защото намерихме стая в евтин хотел, каквото ни трябваше за едното преспиване. Изпъплихме с торйно-натежалите от продължителната обиколка багажи, по кривите, усукани дървени стълби, та чак до 5-тият етаж. Захвърлихме ги с досада, за пореден път премисляйки какво още може да се изхвърли от тях. След всяко подобно носене на гръб, правех чистка на багажа си, изоставяайки всеки път по нещо. Само след месец и половина с удоволствие се разделих с половината багаж и животът ми значително се облекчи.

             Наметнахме си фотоапаратите и леки, леки бегом из града, да не изпуснем светлото.

1. Мечта на хиляди младежи от цяла Индия.

Из улиците – модерни, даже двуетажни автобуси.

----------

Впечатляващи са черните таксита с жълти покриви и чушчици против уроки, разбира се.

Това устройство е за клиента, да си гледа брояча и сметката.

----------

Игрище за крикет.

----------

Тук забелязахме най-много луксозни „Mercedes” а и няколко джипа “Porsche-Cayenne”. Това са много скъпи в Индия автомобили и рядко някъде можеш да зърнеш такива. Както навсякъде по света и тук скъпите коли са по-скоро демонстрация на благосъстояние, преди всичко останало.

----------

----------

----------

Това не е някакво специално място. Дървото е на оживена улица, близо до място, от което тръгват десетки автобуси до близки и по-далечни дестинации.

Красив, зелено поддържан, ограден с висока ограда парк. Денем е отворен, пълен с нахвърлял се под сенките полузадрямал народ – приятели, семейства, а нощем – заключен, сам и охраняем. 

----------

Центърът на града е натежал от достолепна, разкошна, изумително красива и разточителна колониална архитектура.

----------

----------

----------

----------

VICTORIA TERMINUS RAILWAY STATION

Проектирана от Frederick William Stevens, декорирана от местни арт- ученици и занаятчии. Напълно завършена през 1888г., в чест на Златният юбилей на Кралица Виктория. От 2004г. Е под защита на UNESCO, като световно културно наследство. http://tripi.bg/articles/show/82

----------

----------

----------

----------

----------

Тези нетипично облечени жени обаче, не разбрахме какви са.

----------

         Обикаляхме до вечерта из жегата, по улиците с изумително красива архитектура сгради, черни таксита и забързани хора. През цялото време се озъртахме с надеждата, че в такъв огромен град, в центъра му, би било абсурдно да не попаднем на някое малко, уютно бистро, което да ни предложи по халба лека, студена пенлива биричка. Но така и до вечерта – нищо. Подминахме само един McDonald’s – нещо като с масички отвън, където можеш да седнеш и да изядеш един сандвич с вкус на индийска храна.

                 Е, жаждата вече ни обсеби съвсем, принуди ни отчаяно да мислим само за това,  да съсредоточим всичките си усилия само в една простичка цел – къде да си намерим бира. Нито бистро, ни малко ресторантче срещнахме.Из дюкянчетата и в супермаркета не продават изобщо алкохол, та питахме и ни упътиха към специализираният WINE-shop. Има ги из цяла Индия, единствените места, където можеш да си купиш алкохол и то ограничено. Запътихме се натам, вече от нетърпение подтичвайки... Сбрали и последните си остатъци енергия след изтощителният ден, но силно жадуващи  и концентрирани в целта. Бавно се стъмваше...

                  Тука-там, тука-там – открихме го – осветен, с решетки тип ”хармоника” и тълпа мъже, загубили търпение, струпана около него. Успяхме да се доберем в последните минути –  но вече приближавайки се, виждаме как почти под носа ни, шумно запритваряха решетките, а навалицата от мъже взе да се сплъстява, грубо скупчена, притеснена от това, че вероятно ще изгуби вечерното си питие. Недопустимо бе подобна мисъл и да ни мине през главата. Уверени, решени да успеем на всяка цена... Загубили благоприличие, добри обноски и уважение към местните нрави, ние – двете бели европейски дами – без да си разменим дори и по един колеблив поглед,  дружно, нахално и безцеремонно направо се втурнахме  и позиционирахме най-отпред, възможно най-близо до стиснатият от решетката тезгях.

     Та тогава – наше чудо! Невиждано! Всички мъже отстъпиха, сториха учтиво място, отвориха път до мечтаният тезгях, а продавачът се усмихна приветливо / все едно изрече „Сезам, отвори се!”/ и ни запита какво бихме желали - уиски, ром, вино или... Ние веднага – две бутилки бира! Цял ден жадувана и лесно завоювана накрая, та чак като мираж достъпна. Увиха ни студените бутилки във вестник. Отнесохме ги в скромната стая на хотела. Тя бе обзаведена с най-необходимо за умореният пътешественик – твърдо легло, застлано с чаршаф. Завивка трябва да си имаш. И масичка за бирата..

    Седнахме върху леглата си и пушейки, без много думи, довършихме приказката  за Бомбай.

    Градът отвън полека притихна и се умири. Заспах  в горещото, безпаметно и бързо. Сънят притисна всичките ми уморени сетива...Сънувам жадно... Усещам леки, плахи, ситни, боязливи стъпки по изтощеното си тялото ... Заспалите неврони отказват повече да дават обяснение на грохналото ми съзнание. Удрям им един камшик! Насилвам ги и заповядвам,  защото винаги трябва да сме нащрек и те се пробуждат! Отварям очи, повдигам  тежко глава и зървам  тъмни, пъргави силуетчета с дълги опашки – тупур-тупур , нагоре- надолу обследват измореното ми тяло,мен! Плъхчета любопитни!

   Щом помръднах – изпокриха се – страхливи любопитковци. Удивително е как чевръсто изкачват гладките стени на стаята и се шмугват из тесните процепи на вътрешните прозорци към коридора. И така, няколко пъти.

Достатъчно добре се разсъних, за да осъзная, че те печелят играта.  Остатъка на нощта  будувах,  осуетявайки  нахалните им, дръзки набези и стремежи  на всяка цена да се поразходят из спящото тяло на спътничката ми, или ако не това, то да поровят из раниците и да пошушкат из остатъците от храна...

   Оф!Съмна се най-после. Протяжно утро беше. Момичето до мен се събуди и сънено излезе в коридора, тръгна към банята – „Rat –ra-a-a-at!” – разцепиха се виковете и в ранното утро на хотела. Така завинаги запомних английската дума за ПЛЪХ.