Изкуството да си купиш джапанка...

                      Отделих достатъчно време, обикаляйки тишината на църквите, величието на катедралата и реставрираните руини на Олд Гоа. Почувствах почти осезаемо влиянието, властта и могъществото  на християнската религия завладяла и променила значимо това щедро на природни богатства, красиво място.

           На другият ден, предвидливо рано сутринта отидох до площада. Исках да се добера навреме до някой от автобусите за Панаджи. Влакът ми за Бангалор тръгваше в същия ден, но чак привечер. Една кратка разходка из съвременната столица на Гоа несъмнено би обогатила представите ми за това, що е колониално владичество и как е отразено то във времето върху бита на местните.

           Заслушах се в кресливото провикване на кондуктурите. Те, обикаляйки около своя си рейс, напевно и звучно изричаха имената на селищата, през които ще минават. Отчетливо, в характерен ритъм, но неспирно огласяха широкият площад. И въпреки ранният час, някои от тях бяха вече попрегракнали. Сигурно гласовете им бяха уморени от вчера или от оня ден или завинаги... Но упорстваха, размахвайки кочаните с билети, подбутвайки по-неуверените или бавни пътници към вратите, докато автобуса  се напълни доволно. А хора, както навсякъде и тук, не липсваха.

           И мен ме натовариха набързо на едно полу-пълно, очукано в битки автобусче, около което крещяха на пресекулки – „Панаджи – Панаджи- Панаджи!” И още много пъти така... Звучеше също като припев на хеви-метъл рок-балада... Стана неусетно, просто щом се появих на арената за пътници, мернаха ме моментално – бях  твърде отличима с тези раници. С опитно око и нюх, тутакси прецениха за къде трябва да отпътувам. И тъй като се суетях колебливо наоколо, някой здраво захванаха голямата ми раница.  Тя пък неслучайно беше на гърба ми, а те - неспирайки да викат „Панаджи, Панаджи!” лесно, бързо и благополучно ме натикаха където решиха че е мястото ми. Така, не след дълго, „направлявайки” и още пътници, работата беше свършена, автобусчето - запълнено и потеглихме.

           Сега, като пристигнах на автогарата, ми беше игра. Натрупала солиден опит от „напразните” обиколки около района на идване,  местоположението и ми бе ясно и без да се суетя твърде дълго, решително закрачих към по-централните улици с тривиалната мисия първо да си купя джапанки. Нещо станало вече крайно наложително в постоянната тежка жега.

           Както и да го мислех, това се оказа най-практичното нещо за обуване в повечето части на Индия. Стъпалата са максимално свободни и открити, а дори като се озовеш през дъждовно време в голям град със „случайно” задръстени канали и наводнени улици, не се вайкаш отчаяно, а правиш това, което правят и местните – повдигаш шалварите с двете си ръце, неглежираш изплувалите удавени подути трупчета на малки животни и всякакви човешки отпадъци и продължаваш...да джапаш. Нали това са джапанки. Не се разделях  и с удобните туристически обувки ( за всеки случай, ако си изгубя джапанката), но почти през цялото време аз ги носех, а не те мен. Така и за облеклото. Постепенно изоставях  наличните си европейски дрехи и ги замених само с три комплекта от традиционните им  комфортни памучни шалвари и сут. Въведох им практичен, редуващ се режим. Един – на гърба ми, един – чист, готов за обличане и един – или на простора или мръсен. Трябваше ми време докато достигна до това просто и елементарно решение. Е, истината е, че като видях зор да мъкна на гърба си неща - ненужни, а само по навик, и малкото останала суета престана да обременява съзнанието ми.  И друго не маловажно преимущество - за камуфлаж - не привличaш цялото внимание на улицата, а и се движиш по-незабележим из навалиците от народ.

           С голяма неохота, но тръгнах из магазинчетата. Те - изпъстрили двете страни на централните улици, преливаха изобилно от стоки и отвътре, и отвън: веят се ефирни разноцветни шалчета; богато извезани платове за сари-та неусетно увличат  вниманието ми; лъскави, евтини гривни и бижута мамят бляскаво с шарените си фалшиви камъчета; чехли и сандали, обсипани щедро с пайети и ярки мъниста пресищат очите с крещящите си багри.   Но винаги красиво...Невероятно тържество на цветове и форми, шевици и материи! През време на цялото мое пътуване, посветих  дълги часове на наблюдение и детайлно обследване на облеклото на индийката. Ровех ненаситен поглед из десени, щампи, бродерии и търсех мнително и настойчиво нещо нехармонично, било то в цветове или пък форми. Не допусках, че е възможно всички тези милиони жени да бъдат облечени все така естетично. Без значение на полето, в къщи или на строителните площадки и пътища. Противно на всичко мръсно, грозно, полусрутено, прашно, немарливо, разнебитено, гнило, вонящо и гладно, онази щедра, широка, поразително честна усмивка и ярките, живи, закачливи тонове в невероятна цветна хармония на женската премяна ще останат за мен истински символ на Индия...

           Но сега си търсех само едни обикновени ежедневни джапанки и заоглеждах из витрините, да се ориентирам за стоки и цени. Но стоки имаше, цени естествено - не. Това е тяхното любимо занятие –  да се пазарим. Навсякъде и за всичко. Времето няма значение. Да седнем и да разговаряме надълго и нашироко ето това е. Нищо че с моят оскъден английски е трудно да се очаква това. Но обиграният търговецът успява. Никога не губи търпение. В началото чувствах досадно изнервяне от този непривичен за мен маниер на поведение. Но след многото тежки пазарлъци, най-после започнах да проумявам, че не винаги го правят с цел изгода. Просто обичат да общуват и то спокойно, отдалеч с наслада и за всичко; разпитват, обясняват, шегуват се, и то без да препускат за някъде. Всъщност, оказа се, това е като вид забавление в което обичайно участват и остроумният клиент и благоразположеният търговец. Ами като си знаят хората, че така или иначе това не им е нито първият, нито последният живот защо да бързат...А и някой от вас дали е опитвал колко време може да бърза в постоянна жега?

           Ето аз сега, като съм се разбързала да награбя колкото мога повече от тази магьосница, Индия, набързо оглеждам и реших, че съм се ориентирала достатъчно.  Нахлух трескаво в един от магазините с по-голям избор, грабнах едната от чифта джапанки, който ми се стори най-удобен за носене и почти в движение запитах „Колко струва?” „ 75”- светкавично отвърна на моето темпо продавачът. „Взимам ги!” – добавих и другата джапанка в ръката си и доволна от бързо случилата се изгодна сделка отидох до касата, подавайки 100 рупии. „150!”- кротко добави момчето и аз от изненада почти подскочих!  „Нали току-що ми каза 75?”  („Сега пък какъво ли!”) – запитах се наум. Винаги бях нащрек и очаквах още нещо ново. Обаче не си мислете че се изнервирах. След онези първи няколко дена из Делхи, дето ходех постоянно настръхнала от крайно остро раздразнение, благоразумно помъдрях, та сега това само ме забавляваше.

           „Да, 75 рупии струва, Но САМО едната!” и се ухили самодоволно, протегнал ръка в очакване да добавя още 50. Но аз се вкоравих, прибрах си парите,  върнах му чифта и се усмихнах  на свой ред.

           Дълго след това, та и до днес с удоволствие си спомням за този наистина остроумен трик. Той ми създаде едно чудесно, весело настроение. После влязох в следващият магазин, където срещу същите 150 рупии най-после с огромно облекчение обух новите си джапанки!

           Пообиколих центъра, колкото успях. Предпочетох да се разходя из старата част, където се натъкнах на очарователни, отлично поддържани къщи в характереният архитектурен португало-колониален стил от онова време. Щедро нацъфтели, чудно - красиви саксийни цветя, обкичваха прозорци и дворове. Тук всичко бе съхранено жизнено до днес – тесни, прави, изрядно успоредни улички, с искрящи на слънцето, свежо боядисани сгради и изящно изписаните глазирани плочки-табели на тях. По покривите, забелязах характерни - гиздаво оперени  керамични петлета - всичко точно като късче от старата могъща  Португалия, откъснато от онова време. Сгушило се кротко и смирено сега, вероятно мъдро пазещо традициите на една отминала империя.

           И както размишлявах над тези неща, случайно попаднах на истинска малка сладкарска работилничка с изненадващо елегантна, нелишена от фин, изискан вкус витрина. До там, обяснимо, ме отведе неустоимият, благоуханен аромат на прясно изпечена сладост. ( Да направя сравнение, сладкишите тук имаха много повече - общо с омесените от мама вкусни, домашни курабийки, отколкото с изобилието от декорирани, гримирани и парфюмирани полуфабриктни-сладкиши из Лисабонските кафетарии.) Но за мое голямо неудоволствие, не остана достатъчно време да се прехласвам по всичката тази почти магическа симфония за сетивата и се наложи да спра, да наема мотор и да отпътувам за гарата. Да, тук за пръв път видях и веднага се възползувах от това необичайно такси - мотор (без кош) с моторист. Като се замисли човек – удобно, бързо, евтино и най-важното - прохладно.

           Пристигнах навреме, дори малко по-рано, та се помотах из перона. И тук винаги има предостатъчно хора, интересни за зяпане. Многочленни фамилии, разположили се удобно по земята с всичките си бохчи и сакове, търпеливо изчакват желаният влак; групи  развеселени младежи убиващи скуката с шумни шегички и смях от сърце; и разбира се, неизменно търговците - безкрайно изобретателни и усърдърдни в желанието си да продадат някому нещичко от преносимата си скромна стока. Носачи в червени униформи напрегнато изпъват жили под тежестта на необяснимо огромни денкове. Едри, охранени полицаи лениво крачат из рампата и току потропват заканително със здравите си бамбукови тояги. Привичната глъчава само отвреме-навреме биваше надмогвана от гласа на високогоговорителя, който, като на всяка гара, почти неразбрано изричаше разни неща в характерната за гарите интонация...

           Всичко си беше на мястото, докато измежду цялото това гъмжило съзрях необичайно прелестна гледка: красиво, нежно, крехко рускинче, помъкнало, с демонстративна немощ обемистият си сак, стъпяше ситно, ситно из перона  и обираше цялото възможно множеството от любопитни погледи. Уж свенливо и невинно, размяташе глезено-капризени сини погледи наляво и дясно в  неистово, отчаяно желание някой да се притече на помощ и да отнеме тежкото бреме от слабичките и рамене. Играеше, като че ли всеки момент ще се строполи  и падне от сцената. Но се оказа абсолютно неадекватна към обстановката сценка. Неподходяща и безмилостна бе публиката. Защото това бе Индия, а маниерите други... сурови. И в това отношение крайностите са нещо характерно – от затрогваща, милозлива, сантиментална благост , та до безцеремонно коравосърдечие и свирепа примитивна жестокост. И двете, слава богу, съм ги виждала само в очите на хора, но и това ми беше достатъчно. О, да - наистина толкова изразителни очи...

           Така си и отмина момичето натам, пъплейки чантата, към първите вагони на дъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ълго-композираният влак, където всъщност беше първата класа. И на където се запътих и аз.

           Класите във влаковете наистина бяха нещо, като да определят категорията на хора – първа категория, втора категория, имаше и  друга една, още по-висока класа, за богоизбрани сигурно, не знам. Там не допускаха без да покажеш нещо. И мисля, има още две класи надолу. Най-последната е въобще без седалки. На нея не съм се возила, защото там изглежда е твърде претъпкано, че и отвън прелива. Отвсякъде стърчат човешки крайници и се веят разноцветни шалове, а това със сигурност щеше да е неприемливо за техниката ми.

           Никога не можах да си обясня и приема - това разпределение на кастите и че там, където си се родил, (или преродил) там ще си останеш. Още едно от неизброимите безчинства на човешката глупост. Никой не се съпротивлява на тази обществен „ред”, твърде удобен за едните и явно приеман от останалите. Това е едно от нещата, мисля си, което ги прави, толкова спокоен, безгрижен и незлоблив народ. Ето едно измерение на „щастлив народ”. Само дето обикновено висшата каста демонстрира арогантно поведение и самодоволство в сегашният си живот, а най-низшата едвам се прехранва с отпадъци и гледа виновно с едничката вяра, че и това ще отмине и за следващият си живот ще да е „изкупила греховете си”. Ето и защо все по-силно вярвам, че религията е нищо, освен „опиум за народа”. Но очевидно ние,хората имаме потребност от опиати за да преглътнем смисълът на битието си. По този повод се замислих и над ограниченото ни човешко съзнание и мисъл. Моето яростно се блъскаше в стените си месеци наред, та и до сега, но все така не успявам да осмисля всичко това...

           Ние, от първата класа си имахме климатик и прозорците не се отваряха. На първокласните ни раздадоха чисти бели чаршафи, индивидуално опаковани в кафяв книжен плик и имахме одеяла по леглата си. Тук беше тихо и спокойно, не гъмжеше от народ, миризми, глъч и амбулантни търговци. Хората от първа класа не се смееха шумно, не разказваха историите си, не мъкнеха големи денкове и безчет любопитни, щури дечурлига; не слушаха музика от мобилните си телефони, не се разхождаха с четки за зъби в устата, не спяха на пода и не ме поканиха да споделя нито храната, нито усмивката им. В този комфортен вагон се оказа скучно, самотно и досадно. Не намерих по-полезно занимание, освен да проспя времето си в тази безчувствена, отегчителна и хладна обстановка. Но реших твърдо – никога повече. Това тук е  място за избраните от по- висшите касти. Аз искам да съм долу – жива, близо до пулсиращата, ароматна и многообразна гореща Индя. Няма повече да спя на студено и с чаршафи...

           В Бангалор пристигнах рано, рано - точно по разписанието. Озовах се в град различен – огромен и модерен. С всичките му там забързани хора и разнотипни „състезателни” превози из утринните улици. Пих истинско еспресо в едно кафене на известна международена верига, настанила франчайзинга си и тук и се запридвижвах с нови, оборудвани с електронен дисплей автобуси, където, не само че се изписваше  името на спирката, но и гласово съобщаваха коя е следващата. Така, от кроткият идиличен мистицизъм на миналия век, само след едно преспиване във влак,  се оказах сред суматохата на крупният, съвременен, административен и икономически център на южна Индия, с население колкото цяла България (официално).

БАНГАЛОРЕ,   ИНДИЯ

В покоите на „Our Lady of the angels”

     .... така, докато един възрастен мъж ме посъветва да попитам в женският манастир. Изненадах се, как така в манастир? Смутих се - разбрала ли съм добре, не съм ли?! Но да – наистина в тази посока ме упъти старецът – беше наблизо (според указанието му) и дори бях го подминала. Но си спомням - впечатлиха ме високите метални порти и стегната постройка. А и на името се зачудих „Our Lady of the angels”, но по късно разбрах, че това е дева Мария. Върнах се обратно и неуверено запристъпях навътре към сградата с градина. Портата бе широко отворена сега. Цареше такава необичайна тишина и покой, че очаквах всеки момент някое зло куче или друго страшно нещо да ме връхлети отнякъде и да стресне този необичаен мир. Приближавах бавно и плахо дългата веранда, опасваща цялата вътрешна част на сградата, надявайки се, че все нещо ще се появи. Зелената градина от храсти и цветя пред нея, бе свежа и току-що обилно напоена с вода, което също не бе обичайно за тук (с изключение разбира се на много богатите къщи, където не можеш да влезеш просто ей така). Ослушвах се пак, оглеждах се – не долавях шум от никъде, никакво движение. Забелязах няколко отворени врати по верандата и две-три пейки отстрани. Там беше хлад. Благодатен освежаващ хлад, от който така се нуждаех сега. И като не ми хрумна какво друго мога да направя, пристъпих двете стъпала, седнах на пейката и зачаках. Все нещо отнякъде трябваше да се появи. Поседях смирено известно време, полюбувах се на банановата горичка, цветята, чистотата и спретнатият двор, но любопитството дълго не изтрая. Станах и започнах да оглеждам като Снежанка – отворената врата откриваше скромна, белосана чисто столова с широка проста масивна дървена маса обградена със столове. Не можех да си представя колко ли много години и животи са преминали от тук, но миришеше на векове. По белите стени тук-там бяха окачени картини изобразяващи религоизни сцени и това бе цялата украса. Надникнах и през съседните прозорци – нищо. Голяма празна зала с акуратно излъскан дървен под. Оскъдицата на мебелировка, тишината на белите стени и хладнината на влажната градина успокоиха съзнанието ми и без осезаема причина се почувствах уютно. Времето минаваше, а аз си чаках, а то започна да минава още по-бавно. Но пътешествията не са за изнервени и нетърпеливи хора - си казвах понякога, когато се налагаше да потъвам в подобно безвремие...

       Нещо чух че изтропори и от трапезарята, изотвътре някъде се появи едно миролюбиво и добре охранено дебело куче. То бе толкоз мързеливо и добродушно, че дори не успя да ме стресне. Завъртя радостно опашка и доволно се излегна току до краката ми, без да го еня, че не изпитвам особена симпатия от близостта му. Не можа обаче дълго да мирува, а извъртя главата си и с премерени движения започна да рови из козината си, да хапе хълбоците си, да стиска зъби, при което чух ясно – пук-пук-пук и … заглеждам се кървави петънца около него – „Бре!” казах си, взрях се по-внимателно и гледам - десетки угоени топчести кърлежи, големи колкото горски ягодки, падат безпомощни, тежко наоколо – доволни, убити препълнени с кръв. Заприличаха ми на дебели тлъсти господа в черни костюми.

       Поодръпнах се, разстоена от гледката и тъкмо се чудех какво ли може още да се случи на това замряло място, иззад вратата неусетно се появи млада жена облечена с характерни монашески дрехи и аз много, много се зарадвах, че ще спра да гледам повече в това куче. Обясних защо чакам тук, момичето явно добре ме разбра и ми посочи пейката, да продължа да чакам. Тя се върна обратно през вратата на трапезарята, а аз извърнах поглед към прохладната тишина на зелената градина. Но не след дълго, младата монахиня се появи с по-възрастната си другарка, видимо старша и отговорна за делата на манастира. Поздрави със сдържана усмивка, поогледа ме за кратко и за моя най-приятна изненада се оказа, че могат да ме настанят тук за една вечер, срещу скромна сума. Наистина скромна.

       Нарамих си раниците и жените ме поведоха към вътрешната част. Минахме първо през огромна широка зала, после през друга, но съвременно обзаведена трапезаря и кухня. И навсякъде цареше такава чистота и ред, за каквито бях забравила, че съществуват. Все едно за миг някой ме пренесе в спретнат по немски дом. Никога не съм била в Германия, но съм чула, че тази страна може да бъде еталон за идеален ред. Да, и като ми отключиха отдавна необитаваната стая и прашинка не се забелязваше. Като че ли тия хора само се молят и чистят, противно на останалият свят от който идвах.  Да - скромно твърдо легло, но с мрежа против комари, малка масичка със стол; коридорче, което водеше към миниатюрна баня, но облицована с плочки и обзаведена с душ. Това за мен си беше истински дар по божията воля. В повечето случаи навсякъде неволно се свивах, та да обера по-малко от мърсотията наоколо. Повериха ми ключа и аз се отпуснах най-после свободно. Почувствах се странно - спокойна и защитена в самотата на това място, което наистина излъчваше някаква хармония, сакралност и уединеност, толкова диаметрален на външният, вибриращ от живот, енергия и динамизъм шумен свят на многоцветна Индия.

       Но нямах много време та да се захласвам по личния си рахатлък, набързо се освежих, мислено поблагодарих на съдбата и за пореден път отбелязах, как така нещата се подреждат и получавам най-доброто за мен, без предварително да подозирам какво е то. Оставих раниците и лаптопа си за първи път, от много време насам, без да ми е притеснено за сигурността им, нарамих трипода и хукнах да хващам последните лъчи на слънцето и да добивам представа, къде всъщност се намирам.

       Радвайки се на дългият светъл ден, открих, че мястото наистина бе удивително!

 Old Goa – възниква като селище още през XV век, но през XVI век се обособява като столица на Португалска Индия и неин основен търговски център. По-късно, през XVII век избухва маларийна и холерна епидемия и бива напуснат от населението, което се изтегля към Панаджи – съвременната столица на Гоа. Старата столица остава център на Християнството. Градът е бил главно средище на всички религиозни оредени. Видно е, христинската религия винаги е държала да демонстрира присъствието си с особена пищност. За да внушат достатъчно страхопочитание и респект у своите последователи и новопокръстени, те са построили масивни, огромни (особено за времето си) сгради. Сега ги гледам – издигат се величествени грандиозни, все така внушително-строги, облагородени от патината на времето. И започнах да обикалям из изумително красивите и достолепни стари храмове. Наистина толкова много настроени, на една сравнително малка площ. Ами огромната Базилика? Умопомрачително респектираща и стабилна, построена съвсем в началото на XVI век. Няма как, няма как тук да не се почувстваш обсебен по някакъв начин от тази религия. Тези грандиозни постройки постоянно внушават колко малък си ти. Всички тия светци наоколо, които все от високо те гледат разперили всеопрощаващо ръце - като да си винаги грешен, а вдигнеш очи да ги погледнеш в лицето.

      Не, не почувствах никакво духовно смирение, но тази религиозна натрапчивост ме обсеби по своят си начин. Старинната, отлично съхранила се през вековете архитектура и усещането за толкоз преминали животи точно покрай тия древните стени, наистина  мъдро ми припомни за преходността на времето. И не като в роман, учебник, разказ или филм. А по най-убедителният начин – с видимите си следи белязани от стъпки на хиляди хора, изтрили солидните каменните прагове, наслоеният мухъл с цвят на посребрени коси, мириса на старо дърво, излъсканите месингови дръжки на вратите...

       Дали защото реставрацийте и поддръжката на сградите не бе направена с присъщата за Западноевропейските културни паметници акуратност, но като изключим шляещите се туристически групички, всичко останало ме накара да се почувствам сякаш съм в миналото, сега, само дето ония хората вече ги нямаше. А като съзрях и група католически монахини, облечени в характерните си бели дрехи със сини кантове – това ми напомни, че времената продължават сега. Така, както се разхождах из величествените, чисти църкви, с органи и широки просторни зали за богослужене, спомних си за бедното семейство, което срещнах някъде из пътя. Те с нескрита гордост ми разказаха, как лелята (ставаше въпрос за сестрата на бащата) служи като монахиня в някакъв християнски орден. После си спомних за групите празнично пременени фамилии, тръгнали в неделната сутрин към църквата в Агонда. Лицата им бяха така спокойни ведри и усмихнати! Като на празник. По-късно, когато влязох вътре и видях - всички те, с дълбока вяра и смирение слушаха неделната притча за доброто и злото. Още тогава се опитах да прозра и съзидателната роля на религията в някои общества от историческите етапи в развитието на човечеството

       И сега пак се размислих, че всъщност тази вяра наистина може би да бъде благотворна в някои си аспекти. Представих си съдбата, която може да очаква едно бедно и гладно момиченце, растящо на улицата. Кое „добро” и „лошо” ще бъде за него мярката. А до тук видях стотици гладни, мръсни и неуки деца по пътя си без никакъв изглед за нормален живот. В този случай, помислих си аз, християнските ордени биха могли да бъдат и от известна полза. Не съм сигурна, че това е най-верният път, наслоен от ограничаващи религиозни догми и предразсъдъци, но все пак е път... Но какво ли в действителност се е случвало през онова далечно, древно време, само историците могат да предполагат и доказват.

       Прибрах се капнала от умора, емоции и мисли. Леглото, както навсякъде, бе дъсчено, твърдо, застлано само с тънко памучно дюшече. Естествен памук. Обвих се старателно в противокомарната мрежа и заспах, преди главата ми да докосне възглавницата. Защо ли бе така уютно!?

       По едно време сънувам сън, но сетивата си усещам полубудни. Чувам слаб шум, не – музика. Хор! В съня си не помнех къде съм. Беше толкова нежно и тихо, и благозвучно, че не исках да се събуждам. Отворих очи – тъмно. И пак - хармонична, приглушена хорова песен от женски гласове. „Боже, къде съм!” – наистина повярвах че съм някъде на път за небето, защото в книгите съм чела, че така сладкогласно и тихо пее хорът на ангелите...

       Е, разсъних се напълно и осъзнах че съм все още на земята. Лекичко завиделя от прозореца, а това което ме бе омаяло тази ранна утрин, бе вълшебният хор на монахините... 

  

В църковните градини  е намерило мястото си това  скромно символично място за хиндуистите.

                         

Когато се оставиш сам на себе си.

   Защурах се из малките улички, ходя и питам къде точно е автобусната спирка за там, но никой не ми отговаряше. Най-благосклонното беше – „О, много е далече. Искаш ли такси да те закара?” Беше точно по обедната жега, повечето народ се беше изпокрил, дюкяните затворени, а аз – по упорита под слънцето, продължавам да крача решително насам-натам, докато съдбата се измори и ми подхвърли някой коз, да ми помогне в ситуацията. Няколкото таксита, които спиряха да ме питат накъде, продължаваха да обикаляха наоколо ми, но не дават информация, чакат да ме изморят, да кандисам и да наема, та да изкарат някоя рупия, то се знае. Други  също не ми даваха информация, очакващи все пак да наема такси, а те да вземат комисионна. Всеки се мъчеше да изкара малко пари от каквото може и отдавна не се обиждах и не съдех  хилядите трикове, защото вече бях осъзнала какво означава жесток и груб живот точно тук. Но не и чак толкова да загруби хората. Накрая стрещнах един човечец, който всъщност ми указа точно, наистина колко е близо мястото. Да, тук, пред очите ми е била през цялото време - зад  високата сграда, прикривала гъмжилото от хора, рикши и автобуси!

       Сега набързо се ориентирах, защото тази автогара беше по-уредена. Може да е от Португалското колониално владение, може да е от английското, но и по-чиста.

       Наместих се на седалката зад шофьора, та да разглеждам по-добре. Не след дълго автобусът се напълни достатъчно, за да бъде рейсът рентабилен, кондуктурът се качи, грижовно понесъл свеж гирлянд от оранжеви цветя и потеглихме. Разстоянието беше кратко, около десетина километра. С нетърпение очаквах вече да пристигнем, предусещайки как нещо вълнуващо, старинно, древно ме очаква. Но по едно време непредвидено спряхме. Просто се отбихме от пътя  до едно огромно дърво и спряхме. Тъкмо се зачудих, сега пък какво и ей на – шофьорът и кондуктурът скокнаха, взеха цветният гирлянд и няколко банана и какво видях – поднесоха ги в дар на божеството, чиито малък храм бе изграден и закътан в масивният ствол на гигантското дърво... Върнаха се с оранжева свещенна прах по ръцете и намазаха с точки челата на всички желаещи. Хиндуистка религия.

       После продължихме пътя си и не след дълго пристигнахме в Олд Гоа. Спряхме на малкото площадче, задръстено от паркирани туристически автобуси. Ясно какво ще да е мястото. А имах грижа, която упорито и досадно ръфаше крайчеца на съзнанието ми: нямах  и представа къде ще спя. Предварително се бях информирала, че хотелите на това място са малко (поради рестрикциите на ЮНЕСКО) и скъпи – логично. Но все по-често, преживявайки  вече множество подобни непланирани и непредвидени ситуации разбирах, по-точно започнах да  долавям и да усещам онова нещо друго, което ни движи и управлява по непонятен за моята логика начин. Едва по време на това пътешествие го осъзнах и приех безрезервно, защото бе толкоз очевидно. И по-мъдро от мен. Винаги! Защото ние, в ежедневният си живот обикновено се заемаме да подреждаме и планираме времето, приоритетите, работата, бъдещето, та дори и чувствата си. А ако нещата се оплетат и не вървят по план се опитваме да открием грешките си ( и ги откриваме обикновено в другите, по малко в нас ), ровим се за причинно-следствените връзки във миналото и последствията му. В нашият рационален свят трудно се оставяме на интуицията. Но тук аз открих и разпознах нещо различно. Нещо, което дори не знам как да именувам, но като му се доверих, се оказа, било за добро. То се появи от обстоятелствата: Още като пристигнах, в първите дни ясно осмислих пълната си неспособност да планирам. Не можех, не знаех, нямах на какво да се опра. Изпаднах съвсем в безсилие. Не проумявах нищо от тукашният живот, а и с никого не можех да разговарям. Не разбирах реакциите на хората, нито маниера им. Както споменах в началото, не исках да чета информация. Нямах предварително набелязан план на местата. Просто се бухнах и се предадох. И се оказа, че спечелих много от този експеримент. Открих за себе си нещо толкова ценно и просто, нещо което всъщност винаги е съществувало, но е било трудно да се прояви. Абсурдно е било за възприемане от  форматираното ми съзнание. Нали все си подреждаме, нагласяваме, планираме, бързаме, съобразяваме се с часове, норми, морал и среда. Една съвършенно различна действителност, в която озовах, омете всичко това и повече от всякога бях принудена да се оставя на „случайностите”. Но именно те превърнаха пътешествието ми в едно голямо свръхемоционално наситено приключение, което ме обогати. Усещането е като вятъра в косите ти, ако само той има значение за теб точно в този момент.

       Та като слязох на горещия площад този късен следобед, първо стомахът ми твърде остро напомни, че неперменно първо трябва да го нахраня. Наредените луксозни автобуси и блуждаещите групи туристи предполагаха наличието на ресторанти с псевдо-индийска храна, каквито отбягвах; това са неща като пица, стекове, мъфини, френска салата и китайско, предназначени точно за неувереният вкус на екскурзианта. За това, пак пренебрегнах глада си и първо реших да се поразходя из селището – да огледам хем за храна, хем за подслон, макър че и идея нямах накъде, особено за подслона. Метнах раниците на гръб и като жадна камила се заклатушках из улиците. Отбих с категоричен, ядосан тон няколкото рикши, решили да се възползувам от услугите им и продължих спокойно, докато надуших лек атомат на подправки и пържено отнякъде. На кой ли гладен не му се е случвало: по-миризмата, по-миризмата, та отбих в малката уличка и намерих съвсем, ама съвсем автентичното мизерно ресторантче, пълно с отрудени хранещи се мъже. Влязох и заоглеждах в  сумрака. След първоначалното стъписване от внезапната поява на бяла жена, хората бързо се съвзеха, посместиха се на тесните пейки и охотно ми предложиха място. Във всички чинии имаше едно и също – ориз, залят с ароматна яхния и пържени рибки. Сериозно момче мълчаливо ми донесе вода и аз му посочих едно от блюдата. Из тоя гореща част на Индия, забелязах, винаги поднасят първо вода. И някой в бедната си колибка да те покани, пак ти налива чашка с вода за „добре дошъл”. Водата истински е ценена, може би защото на много места не тече просто от  чешмата, а трябва да се изважда с помпата, после да се носи в съдове до вкъщи, случва се и кладенеца да пресъхне през безводният период...

       Сигурно и дето бях гладна, но наистина бе вкусно. Много типичен маниер на приготвяне на храната. Рибката винаги е съвсем прясна от морето, защото хладилник няма, а сме тук на брега му и наоколо е пълно с рибарски селища. Ориз, приготвен просто и лесно (според вековните им традиции) - сварен в голямата алуминиева съдина върху печката с дърва, до която къкри и ароматният зеленчуков сос. Тук е родината на дивните източни подправки и как ги смесват не знам, ама се получава нещо наистина омайващо. Но няма и да се опитвам да описвам с думи храната. Това е нелепо – тя е добра за ядене – за небцето, за носа и очите,  а не за разказване и слушане.

       Като ме погледа как измъчвам ориза с пръстите си, а той бяга ли бяга, сериозното момче прояви съобразителна вежливост, та ми изнамери отнякъде и една малка, крива, стара лъжичка. Тогава все още не бях усвоила добре яденето с ръка на дребните бели зрънца, но по-късно и това научих. Нахраних се доволно под зорките очи на любопитните селяни и поех към следващата задача.

       Съдба, съдба, но ако не повикаш неволята, съдбата най-много да ти запази място на улицата за през ноща, макър че, можеш да се окажеш и във всички случаи там. Но тук, в Индия  хубавата новина е, че няма да си единствен сам или изолиран. Не е необичайно спането на открито. Напротив. Веднага можеш да попаднеш на многолюдна група семейства, нощуващи под звездното небе, било то пътуващи или постоянно пребиваващи. В края на крайщата вариантът не ме притесняваше, защото пък никой нямаше да ме изгони... Стига само да поседнеш край някой от тях и на втората минутка вече си социално приобщен. На никого няма да му хрумне да се обади на полицията, защото се скиташ непознат из чужда територия по никое време, като в Австрия например. Но нещата са такива каквито са и при все това – несравними.

       Аз продължих с лутането из улиците и питах, когото срещна, стига поне малко да ми заприличаше на местен. Как питах? С жестове и мимики. И задължително прилагах по една усмивка за добро настроение. Но ме напътваха само към скъпи хотели или предлагаха вариант да се върна обратно в Панаджи. Продължих с почивки. Уморя се, поседна малко, пак продължавам и така докато... нали така е в приказките, ...

-------

Силно присъствие на португалското влияние: Табела на стената на дом, където очевидно живеят наследници на португалските колонизатори.
Разходих се из цял един квартал, който имаше малко общо с това, което видях в съвременен Лисабон. Духът на могъщата в онези времена страна, сякаш се бе съхранил повече тук, сред тихото, спокойно достолепие на красивите, отлично поддържани сгради, малки улички и църкви.

Тази декорация е автентична, от онези времена. По-долу ще видите снимката на целият  архитектурен елемент от нещо, чието предназначение на можах да разбера. Пейка, стол, не знам.
На такива впечатляващо-красиви руини можеш да попаднеш твърде често...

Петлета като символ. Видях и  много от тях по покривите.

-----------------

Автентичната, стара арка под която са минавали  португалските мореплаватели , търговци и духовници.за да влязат в старата столица  Тук е бил главният пристан.