ЕДИН ДЕН

Всъщност, след първоначалното стъписване, породено от собствените ми скрупули и мисловна ограниченост осъзнах, че тук имам уникалната възможност да поживея близо месец сред голяма патриархална индийска фамилия.

Здравата просторна къщата беше построена още от дядото, чиито портрет, украсен с цветя заемаше почетно място в една от спалните. Обособена бе в две самостоятелни крила – по едно за двамата братя.

Те, на свой ред, сговорно живееха тук със синовете, снахите и внуците си.

А пък стогодишната баба , всеки ден помиташе свойта малка част от двора .

Като ме видеше, осъзнавайки че не разбирам думите и, все обясняваше с жестове, че всички

тия хора тук, че тя ги е откърмила. Но сега е много стара – поклащаше глава – краката не я държат,

та вече не може да ходи много...

Рано сутрин, още преди изгрев слънце, домът се пробужда. Първо животните замучават неспокойно и гладно, а това е неотменният будилник на стопанките.

Жените от къщата вече са на крак.

Мълчаливо, безшумно с отмерени и кротки движения, се заемат с обичайните си задължения.

В утринният сумрак тъмните им посивели фигури като сенки леко се разнасят из двора. Скоро просветлява съвсем. Сега само ритмичен звук от тънки струйки мляко и птичи

песни се омесват в умиреният двор.

Денят вече е дошъл и настанил първите се слънчеви лъчи в просторната открита кухня-дневна.

Младите снахи начупват дребни съчки от струпаните до стената вършини и разпалват

огъня. Първо се приготвя чая. На хинди „чай” е „цай”.

Уточнихме го още преди да се омотаеме в английския.

Интересно, но се срещат някои подобни общи думи с българския.Това е традиционната напитка за цяла Индия, кафето почти не се предпочита.

Превъзходният домашен чай го приготвят с мляко, вода, захар, счукано коренче от джинджър

и също малко смлян черен пипер, полезен за дишането, както поясниха.

Кипва се няколко пъти, прецежда се и всички се заемат с чашките си...

Пият го с наслада, в кратките почивки сутрин и надвечер.

Мигове на притихнало свежо утринно спокойствие и идва часът на децата.

Започват да пристигат едно по-едно, гушват се още сънено, но за малко у майките си и след

това наскачват с цялата си шумна и жива енергия, насъбрана в съня.

Време за обличане не се губи, защото забелязах, чевсички спят с дрехите си.

Младите жени, Субита и Мина се оказаха сестри, омъжени за двамата сина от едната фамилия. Това е моето семейство-домакини. Децата са общо четири – деветгодишното засмяно момиченце на Субита, и палаво момче на дванайсет, с четиригодишни брат и сестра - близнаци на другата сестра. Те се грижеха толкова единно и заедно за тях, че мина доста време, докато разбера кое дете чие е.

И докато близнаците волно тичаха и вдигаха олелия из цялата къща, че и по покрива дори,

по­-големите деца се заподготвяха за училище.

Обикновено първо ги изкъпват сутрин на двора, с една кофа студена вода и шампоан, за освежаване. След това втриват в черните им косички специалното масло, от което те стават лъскави и послушно сресани. Обличат пораздърпаните си униформи и започва

голямото събиране. Намачкани, дрипави и измъчени от съзидателно усилие учебници и тетрадки, можеха да се видят из цялата къща...С малко препирни, плач и тичане

насам-натам из стаите, двете ученически чанти са приведени в необходимият ред.

По това време, вече е към 10 часа сутринта, Мина е изпекла вкусната купчинка чапати с масло.

Децата наобикалят огнището, сядат върху конопените чувалчета, пийват от съвсем прясното си

мляко и хапват току-що приготвени питки. Дребните закачковци-близнаци се боричкат в малките

си войни за надмощие. Моно и Иса слагат своите кутии с храна в чантите си и тръгват.

Всички деца носят обяда си отвкъщи. С пари на ръка почти не разполагат.

Пътуват с малък училищен бус, който обикаля прашните пътища из района и събира учениците.

В семейството ценят образованието, за това двамата посещават по-доброто частно училище в

близкия град, а два пъти седмично идва учител , който да помага в уроците. Отделно са задължителните, познати кандърми за домашни и упражнения преди изпит.

Междувременно из широкият вътрешен двор вече започват да щъкат и мъжете.

Те са направили обичайната си утринна баня, отвън в двора на площадката току до голямата

сонда за вода.

Това е задължителното време за къпане на всички мъже, независимо от сутрешния студ през декември. Из цяла Индия, до всевъзможни чешми, чучури, бидони, и източници на вода, можеш

да зърнеш енергично триещи се и побелели от обилна сапунена пяна мъже в бели препаски.

Един по един, спокойно, без бързане стопаните сядат на пода някъде из къщата, закусват и

заминават по своите си задачи. Обикновено свързани с работата във фабричката...

Жените продължават с домакинството - помитат, измиват съдовете с малко вода и пясък от

двора и след това се заемат с прането. Всичко се пере на ръка с домашен сапун и четка.

На чешмата пред голямата сонда , има тясна мраморна площадка с два камъка и кофа. Там

просват дрехата , насапунисват я и търкат здраво с четката. Правят го бързо, силно и сръчно.

След това изплакват с вода и толкоз! Простори и въжета няма. Намятват дрехите обикновено

върху храстите, оградата или на старата, висока, железна порта.

В един от оборите случайно видях прашна, заметната с найлон перална машина.

Обясниха ми, че да – това е сватбен подарък, обаче е повредена.

А и още тогава не можела да работи добре, защото водата съдържа много пясък, а тока е променлив и непостоянен. Перяха така, както го е правела и стогодишната баба на младини.

Само че сега в пластмасови кофа и с четка. Защото никой от тяхне изпада в ужас като зърне петно върху дрехата си и не крещи по децата абсурдното, сковаващо „Внимавай, ще се изцапаш!”

Тогава ми хрумна, колко безмислено – смешни сме ние с тия уродливи грижи за петната си.

Но това са цели индустрии. Какво щеше да прави леля ти Мария без тях...

Като поприключат около обяд с къщната си работа, жените преминават към полската.

Най-честообаче, помагаха във фабричката.

И тъй като манифактурата беше само с около 7-8 работника,

винаги имаше нужда от помощ. Обикновено те пълнеха пакетчетата със сушени, захаросани

плодове. Едновременно с това ги претегляха на най-обикновена стара везна с тежести. После прегъват целофановото пликче и го слепват в пламъчето на тънка восъчна свещица.

Помагат, докато денят се смрачи и понеже няма ток за осветление, работата приключи.

Настанало е вечерното време на грижи около животните.

И след това отново към огнището, чапати и нещо сготвено за вечеря.Мъжете пък прихождаха

само да се нахранят. Те се връщаха обратно в голямата си „мъжка стая” до фабриката, където

имаше компютър и телевизор. По тази програма се излъчваха само новини и религиозни

предавания на пеещи, танцуващи и проповядващи нещо гурута.

За кратко време вечер, сестрите поседяваха край огъня, разменяйки си някоя кротка

приказка от деня.

Успяваха да се порадват малко с игрите на децата си и уморени от дългия безличен ден да

заспят сами с мечтите си...

OГНИЩЕТО И ХЛЯБЪТ

Неусетно се стъмни съвсем и вече не се виждаше добре, та се прибрахме в голямата открита квадратна кухня, със звездното небето. Дошло беше време за вечеря.

Двете млади жени отидоха край едното огнище и запалиха огъня. Едната от тях донесе чувалче с брашно, седна на земята, запресява брашно и замеси тестото. Другата влезе в малка сумрачна стаичка, обзаведена само с два-три гранитови рафта и газов котлон. Върху тях имаше три или четири тенджери, чайник, един голям тежък тиган, няколко купички, чаши и широки кръгли тави, приличащи на подноси, всичко от алпака, нечупливо. Разнообразие внасяха малкото различни порцеланови чашки с липсващи вече дръжки. На стената висеше алуминиев чирпак със закривена дръжка, също дървена лопатка за разбъркване и пластмасова цедка за чай и мляко. По рафтовете имаше наредени още, пластмасови буркани със захар, сол и малко подправки.Това бе всичко. Достатъчно за едно домакинство.

Децата също насядаха край огнището или по-скоро се завъргаляха немирно около него. Направо върху каменният под, бяха разпръснати няколко конопени чувалчета, които всички ползуваха за сядане.

А това са най-темпераментните и жизнени деца, които напоследък съм виждала. Дребни, жилави и пълни с енергия. По никакъв начин необезпокоявани от майките си, те се влачеха по пода с някакви парцали, играеха си с разни счупени моливи, хартийки и въженца, боричкаха се шумно, скачаха,крещяха и никой не им обръщаше особено внимание. Специални играчки за тях не видях, освен една мръсна плюшена кукла на рафта, заприличала вече на плашило. Не забелязах и някое от тях, или някой да си мие ръцете преди ядене. Никой не ги уморяваше със забележки и досадни наставления – внимавай ще се изцапаш, ще скъсаш ризата или стига сте крещяли, не се катерете. Пълна свобода, освен когато трябваше да бъдат усмирявани в детските си битки.

За мен предвидливо донесоха и вторият стол в къщата и седнах край огнището, мъчаливо наблюдавайки този изумителен за мен, съвсем различен свят...

Поогледах, поогледах и естественото ми любопитство надделя. Реших да остана...

Идвам в Индия с желание да не съм обикновен турист, за кратко. Искам да опозная живота на хората тук. Това е една древна, многолюдна и голяма по площ страна с народ, изповядващ много религии и говорещ различни езици.За история, площ, население, храмове, религии, растения и животни можеш да си прочетеш. Можеш да намериш и още всякаква друга информация, обаче за да почувстваш и „помиришеш” тази страна, трябва да поживееш сред хората й.

С удоволствие правя нетенденциозни снимки от бита и всичко интересно което ме впечатлява. Нямам целта и правото да сравнявам, коментирам и оценявам. Имам възможността да опознавам , уважавам и зачитам.

Заживях с тази многолюдна индийска фамилия и ден след ден, те с интерес опознаваха мен, а аз се радвах на тяхното гостоприемство и научих наистина много за начина им на живот.

Разбрах, и че езиковата бариера наистина е бариера за словесното общуване, обаче е възможност да наблюдаваш и следиш повече действията и маниерите.Думите често служат за заблуда, но постъпките са по- сигурни, по-истнски.... 

Друга, от по-възрастните жени запали и огъня в срещуположното огнище и тя забърка същото тесто. Започна приготвянето на традиционното „чапати”.

И тъй като почти всички продукти произвеждат на собствената си земя, първо брашното се пресява, за да стане пухкаво и фино и омесват тесто само с вода и сол.След това жената сръчно го разстила с малка точилка върху специална, плоска, кръгла дървена поставка. Получава се много тънка питка и веднага я мята върху нагорещената вече, обла, метална, леко вдлъбната съдинка. За минутка от едната и после от другата страна, питката се запича леко и веднага се прехвърля в живия огън. За секунди бухва, надува се, домакинята я щипва с машата и започва да трупа вкусна купчинка „чапати”. Ако огъня затихне, взима специалната метална тръба и духва в него, той веднага задимява, залютява на очите и веселите пламъчета отново се оживяват.

В това време, в кухнята, в големият тежък дълбок тиган, другата жена приготвя зеленчукова манджа, задължително с разнообразните му подправки и чили – много люта зелена чушка. Обикновено основното съдържание е картофи или моркови, зеле, домати, крехък зелен боб и грах. Прибавяха и зелени листа от различни растения, непознати за мен.

Щом ястието е готово, започва яденето. Те не сядат всички заедно около масата...Върху широките тави от алпака, в единя край слагат 3-4 чапати, намазани с масло, на другата се изсипва готвеното. В отделна купичка се слага кисело мляко, подправено с кимион или захар.Само жените нареждат храната, а всеки си взима голямата тава-чиния и сяда да яде. Прибори не се ползват. С лявата ръка придържаш чинията върху скръстените си крака, а храната се докосва само с дясната ръка. Тук са убедени, че ако яде храната с прибори, то не изпитваш нужното уважение и респект към нея и тя губи много от вкуса си. За това в къщата нямаше вилици, а само две малки лъжички изпаднали в немилост, с които децата се забавляваха отвреме-навреме .

„Не я ли пипна с ръката си, храната ми няма вкус.” – чувах после от много индийци, които се шегуваха със западноевропейските табиети, твърде разточителни в използуването на дълги редици прибори и инструменти за хранене.

Жените и децата се настаняваха, скръстили крака върху чувалчетата близо до огнището, а мъжете обикновено сядаха с гръб към тях, на разстояние, или посаме в някоя от стаите. Субита, по-религиозната в семейството, сутрин първо се изкъпва, след това взима чинията с ястието си , слага я в малкото олтарче на своя Кришна. Дърпва завеските, скръства ръце като за молитва, повтаря някакви думички и след това започва да яде. Обясни ми, че първо трябва да нахрани своя бог.

Всички ястия, които се готвят тук са само зеленчукови, вегетариански. Месо и яйца не приемат. Вкусните питки „чапати” се приготвят с брашна от различни видове зърна. Също масло и мляко от животните. Кисело мляко се прави, но по друг начин – като прясното се разбива със специално приспособление на въженце и не е така гъсто като нашето, но има същият вкус.

Също ряпа, фъстъци, сусамени сладки и плодове. Климата позволява целогодишни реколти и хората се хранят само със собствено произведена продукция. Купуват си само чай, захар и сол. Два пъти на ден – късно сутрин и рано, привечер, жените запалваха огнището, приготвяха „чапати” и тези прости, но изобилни в подправките си манджички..

***************

КЪДЕ ПОПАДНАХ ?!

Запознахме се и те сърдечно, първо ми предложиха храна и чай.

Можах да запомня само едно име – Мина - защото звучеше на български и оставих

другите за по-късно.

Най-младата, Субита се справяше с английският малко по-добре от мен. Смотолевихме

обичайният за случая и възможностите ни разговор. Успях да кажа нещичко

за себе си и семейството си, а тя също се запрепъва в търсене на думи из непонятните

дебри на английския... и после като гостоприемна стопанка ме поведе към къщата.

Синята сграда се оказа малка фабричка за сушени плодове и сладка, а ние завихме по

пътечката в дясно от навеса.. След нас тръгнаха и останалите...

Никога, никога не съм и помисляла, че ще живея на такова място. Не съм очаквала кой-знае

какви условия. Въобразявах си, че съм твърде скромна в претенциите си... Но тук, вкусът ми

към приключения се оказа инфантилен и бях изумена и шокирана.

Не е като да разгледаш някой музей, или да отидеш и да надникнеш през прозореца на къщата

.Е, можеш да опиташ компромисно да преживееш два-три дена...

Всичко в този дом се оказа толкова различно и изненадващо за мен, че като се огледах,

в първият дълъг момент, спрях да мисля. Блокирах!

Мястото, на което попаднах разстрои исъвсем обърка представите ми за бит.

Стоях пред всичко това и кимах с глава, на обясненията, недоумявайки от видяното.

Успях само да положа глупава усмивка върху лицето си.

Тя имаше единствената цел да прикрие изумлението, връхлетяло ме неочаквано, докато ме развеждаха ...

Къщата наистина беше много голяма и ниска, с характерен за района равен покрив.

Боядисвана отдавна, сега по фасадата и бяха останали само олющени следи от

няколкото цвята, омесени със засъхнала почерняла плесен. Дебели масивни стени с тесни

входове и малки прозорчета. Около сградата се простираше двор, широк колкото

да побере десетината бивола и двете крави, навързани на ниски железни колчета.

По него се разстилаше червеникаво-кафява земя, по-скоро наподобяваща фин пясък на прах.

Този пясък се беше настанил свободно и естествено, и овъргалял в цялата къща.

Отстрани, по продължение на високата оградна стена, се нареждаха оборите ,

навесите за храна на добитъка и най в края – тоалетна и баня. На където и да тръгнеш,

откъдето и да минеш, все налиташ на животно. Аз не ги познавам, те мен – също.

Още тогава единят бивол нещо се разстрои от вида ми и до края все риеше с копито

и тръгваше с рога към мене. Всеки път се молех, дано синджира да е здрав и си

припомнях някои стъпки от испанската корида.

През много тясната врата влязохме в просторен вътрешен двор.

Вътрешен двор, ама като кухня.

Кухня, но без покрив. Открита кухня, с под от кафяви гранитови плочи.

Нищо друго в нея,освен две малки глинени огнища в двата срещуположни края,

с наръчи дърва до тях.

Въведоха ме в стаята където трябваше да спя. Наистина просторна стая с голямо легло

по средата, застлано небрежно с не особено чиста покривка на сини и бели квадрати.

Две по-малки, традиционни за тук, плетени дървени легла, сложени в страни.

Прашно, старо очукано желязнобюро и захабен, някога бял пластмасов стол.

В ъгъла да стената, струпани четири огромни бохчи със суров, наскоро обран памук.

Подът от красив черен, полиран мрамор, но из него се бе разпръснал свободно

кафявиятпрах-пясък от двора. Свалих си раниците и се заоглеждах.

Вече се смрачава, а ток все още нямаше.

„ По-късно ще го пуснат, като се стъмни и сутрин също има понякога.”

В мрака успях да доогледам стените – прашни и олющени, освежени само от

цветни детски драскулки.

Вратите –ламаринени боядисани в кафяво - няма брави, няма ключ.

Само обикновени прости резета за затваряне. Погледнах към малките прозорци,

но по тях липсваха стъкла.Двете жените веднага се втурнаха и донесоха парчета картон

от някаква опаковка, та преградиха вечерният студ.

Дадоха ми и голям, плюшен позакъсан и тук-там позакърпен памучен юрган за завивка,

с една миниатюрна възглавничка в овехтяла калъфка. Постоях, повъртях се ,

чаршафи никой не ми донася, а с тоя юрган, като го подуших, са сезавивали поне

няколко поколения...

„ Bath room, bath room!” – ме извади от мисли гласът на младата жена,

дошла да ми покаже банята. Тръгнах подир нея, излязохме на двора, сред животните

и се отправихме към края, в дъното до оборите. Точно срещу моя бивол.

В главата ми пак зазвуча музика. Спряхме пред сивкава плесенясала постройка,

разделена на две. Позатруднихме се, но успяхме да отворим укрепената на едната си панта,

металната ръждясала врата. Гледам - по подовете същият пясък,

стената – мухлясала, само с два реда плочки, а по-нагоре завързана дървена поличка.

Ниско долу се подаваше чешма с малко кранче.

Под него бе сложена разкривена метална кофа и консервена кутия с изрязан капак.

Беше сумрак и въпреки това, не бе трудно да забележа, че банята никога не е почиствана...

„ Ако тази вода ти се струва студена, може да стоплим!” –

ми поясняваше с готовност жената, неподозирайки за арогантните мисли в главата ми.

Върнах се в тъмната си стая, ток все още нямаше. Погледнах жално към раницата с лаптопа.

Стоях с отворени очи, невиждайки. Бавно,трудно и мъчително се опитвах да осъзная

заобикалящото.

За сега виждам материалната нищета..... на нещата.

Но да оставим къщата с пясък и парцаливият шарен юрган, ами хората, що за човеци ще се

окажат в семейството, живеещо тук? Жените – да! Наистина сега изглаждат мили, ами мъжете,

още не бях видяла нито един мъж, с изключение на онова дърво, с очилата, дето дори не

направи опит да ми помогне с тежките раници. Знае ли човек манталитета и табиетите им?!

Може ли да предположи мислите и подбудите им, дали са добронамерени?

А и наоколо няма никой, нито една друга къща или колиба поне...

Само зелените спокойни полета...и вятър.

Човек възприема света изкривен и пречупен през собствените си възгледи, форматирани

от бита и културата на мястото в което е живял. Различното и неизвестното често поражда

несигурност, неувереност и ...страх. Та и аз - стоя, преглъщам, преглъщам,

дожаля ми за мене си. Първата импулсивна, но разумна мисъл в главата ми бе,

още на сутринта да взема раниците си и с някакво лъжливо, учтиво обяснение веднага да

се махна от тук...

Изпитах острата нужда да изпуша поне две-три цигари наведнъж.

Излязох от сумрачната стая и застанах на задната веранда на къщата.

Четирите жени и двете деца веднага ме последваха.

Запалих, усмихвайки се извинително, а те с интерес, внимателно запроследяваха с очи

всекидетайл от движенията ми.

Тъкмо вече се почувствах достатъчно притеснена от вторачените им погледи и

от съседната врата се изсипа другата част от голямата фамилия. В тесен сбит полукръг,

около мен се разположиха още две-три жени, пет млади момичета в различна възраст,

приличащина сестри и две по-малки момченца. Аз – в ъгъла, с гръб към стената и пуша,

те - скупчени околомен, застанали в полукръг, на не повече от 50-60 сантиметра разстояние.

Разглеждат ме сериозно, съсредоточено,изследващо с почти лабораторен интерес.

Отвреме-навреме си промърморват по нещо. Пък току някой свободно протегне ръка...

Опипаха косата ми, после панталоните и обувките.

Разгледаха първо дланите ми - пръстена, гривните и ноктите.

И пак си разменят по някоя дума,без да свалят поглед от мен.

Видимо забавно им беше да наблюдават как точно пуша.

Как си запалвам цигарата със запалка, как вдишвам и после издухвам дима.

Очите им шареха изпитателно след всяко мое движение...

Е, какво друго ми оставаше освен да стоя глупаво ухилена с празна от мисли глава...

***************