ОТИВАМ СИ ОТ ДЕЛХИ

„Събуждане по телефона” работеше и мелодичната алармата на мобилният ми телефон – също. Бързо се приготвих, закопчах двете раници – едната отпред, другата на гърба си и като магаре с дисаги от двете страни, слязох във фоайето на хотела. Там тримата – портиерът, администраторът и камериерът, удобно се бяха изтегнали върху диваните и някой похъркваше. Дръжките на остъклената врата бяха омотани с излиняла конопена връвчица. Дръпнах я, отворих и излязох навън. Вече просветляваше, но още нямаше никой. Тихо – улицата спеше. Увити в парцалите си бездомницити по нея, също не помръдваха. Върнах се и оставих багажите на пода. Необходимо беше да създам малко шум, та спящите да се поразмърдат. Заизправяха се сънливо и вяло. С бодър глас им съобщих, че чакам автобус, без някой да се интересува от това и пак нетърпеливо излязох отвън да погледна. Като се върнах, вече всички омърлушено бяха заели служебните си места от вчера – портиерът на вратата, камериерът – до стълбите, а администраторът – на рецепцията. Седнах и зачаках. Още не беше време да се притеснявам, но все пак – поглеждах си билета. Достатъчно надеждна ли е тази бяла хартийка със сериен номер и телефон. Ще почакам...

В това време, момчето от рецепцията се прокашля, за да привлече вниманието ми и тихо ме повика. „Трябва да платите мадам!” И започна мудно да разгръща жълтите изписани листя на тетрадката пред себе си. „ А, ама как, аз съм платила!” – с рязък тон му се опънах в ранния час. Той продължи да заглежда графите за регистрация на нощувки, като клатеше отрицателно глава. „Не ?! Снощи ми казаха, с кредитна карта! Платено е – проверете!”- не отстъпвах аз. В отговор сънливецът кротко ми посочи празното място срещу моето име в тетрадката си. „Не, не, проверете, питайте колегата си, не е възможно! Снощи ми казаха – платено е!” Тогава той с досада набра някакъв номер на мобилния си, говори нещо и ми го набута в ръцете – „ Мой шеф, мадам!”. Взех телефона, приближих го до ухото си, казах само едно нахакано, самотно „Ало...” и по-нататък нищо не разбрах. Шефът, или който там беше, говори, говори, а аз в отговор можах само да мълча.

Не беше необходимо да знам английски, за да ми е ясна ситуацията. В това ранно свежо утро, с тия дисаги и автобус, който очаквах всеки момент, можех да направя само едно – да платя. Отброих парите умислено, недоумявайки какво ли може да се е случило... След няколко дена разбрах, какво всъщност се е случило: Както обикновено, чрез сайта направих резервация за COSMO – хотел.Според правилата обаче, ако не предупредиш няколко дена предварително и не отседнеш в същият хотел, дължиш неустойка, която си взимат служебно от картата ти. Аз бях принудена да не отседна в същият хотел. А пък тук си платих за нощувките. Ето това е...

А сега продължавах да мисля с надежда за голямата си бяла птица, която ще ме отнесе на по-добро място

Очаквано, във фоайето влезе нисък, омачкан, рошав мъж. Погледнахме се и мълчаливо показах билета си. Намусено, той кимна с глава да го последвам. Е, невзрачен и дребен, ама все пак дойде! Наметнах се с раниците и – след него. Даже не направи и опит да ми помогне. Вървяхме като в някои близкоизточни страни: той – мъжът напред, свободно и наперено, бързаше със ситните си пъргави крачки, а аз жената, след него, на няколко метра подтичвайки, мъкнех безропотно, примирено, тежкия си товар. При това, не беше спрял пред хотела, а на стотина метра след пряката му. И съвсем не беше бяла птица с розовички туристи, а мръсен, очукан стар микробус с трима задрямали пътника и едно дете. Няколко пъти повтарях – Котпутли, Котпутли, Котпутли, за да не стане грешка, но той само кимна с глава и потеглихме. Днес не му беше щастливото утро. На мен – също.

Развиделяваше се. Градът ставаше малко по-светло сив. Мъже, скупчени около малко струпани и запалени дръвца на улицата, отпиваха първият си чай. Увити в парцаливите си мръсни шалове бедняци, тук-таме надигаха рошавите си глави. Ранобудни стопани на вело-рикши с обширни дървени платформи , подреждаха и пристягаха първите си товари за деня. Сигурно за малко, но в този ранен час клаксоните все още спяха...

Пътувахме дълго, докато започнем да излизаме от града. И колкото повече слънцето се издигаше, толкова по-бавно се придвижвахме в сгъстяващият се автомобилен трафик: огромни камиони с още по-огромни товари помръдваха тежко, метър по метър едва. Ръбести, изрисувани с ярки бои автобуси, натъпкани с пътници , бавно напредваха сред множеството. Имаше и колона от по-малки, но маневрени открити пикапи. В кабините им се бяха сврели поне по трима – четирима човека.В този ранен час леките автомобили бяха рядкост.

Слънцето започна да се провижда. За трите дена, от смог не можах да го зърна през никоя част на деня. Това беше сигурен знак, че излизаме от Делхи.Отстрани на пътя се забелязваха вече по-луксозни, големи нови бизнес-сгради и хотели. Обширни площи с добре поддържани зелени градини подсказваха че тук е разположен един доста по-богат квартал на столицата.

Измъкнахме от голямото задръстване и бусът пъргаво напредваше. И беше напълнен с пътници – все индийци, които отпуснато придремваха по седалките. По едно време той се отби в страни и спря. Всички слязоха – „За закуска.”- ми поясниха. Слязах и аз на това крайпътно място. Огледах: в дъното имаше две широки, покрити с найлонов навес маси за готвене с газов котлон. Малко по в страни от него, сковани два рафта с провесени снаксове, бисквити и други лъскави пакетчета за продажба. Пред тях, върху утъпканата кафяво-червеникава прашна земя, бяха наслагани столчета и масички. Пласмасовата им повръхност беше почерняла и сгърчена от старост. Но най-много от всичко обаче, бяха мухите. Толкова големи, добре охранени и организирани рояци не бях виждала. Немощен дядо – сервитьор размяташе отвреме на време омазаната си кърпа, та ги сплашваше по масите. Поръчах кафе, но ми донесоха чай с мляко и захар - това което традиционно се пие тук. Беше ми вкусно, трябваше да свиквам.

С огромно облекчение напусках Делхи.Толкова подтискащ град не съм си представяла, че може да има...Въздухът – тежък за дишане и обикновено вонящ от купищата гниещи отпадъци. Улиците, претоварини от разфучани, гонещи се и свиркащи коли. Бездомници и хора родени, омазани, и загрубели от живота в мизерията. Безброй преследващи те професионални просяци – сакати или с деца, или обикновени просяци. Нахални и досадни продавачи на дребни стоки, от които трудно се отърваваш. Разбирам, че съм чужденка и личи отдалече. Тъкмо за това, през цялото време имах усещането, че ме преследват за пари. Каточе се движа из блато с особен вид отровни увивни растения. Минаваш покрай тях, а те се закачат и оплитат около теб, за да ти отскубнат някоя рупия. Колкото си по-доверчив, толкова по те омайват. Никога не можеш да предположиш, колко ще ти поискат дори за един чай на улицата.

А сега пътувах доволна, че билетът за който платих все пак ми послужи. Е, по- късно разбрах какъв е номерът на „Аладин с вълшебната рикша”. Нормално, билетът за това разстояние с държавен или частен редовен превозвач струва не повече от 100-130 рупии. Аз го купих за 1500. Разликите, които плаща хванатият в мрежите и омотан турист са за комисионни. Същото се беше случило и на двама французи, превозени до Джайпур.

По пътя и природата просветна. Полята разгърнаха своята свежа зеленина, слънцето си грееше от небето, а из околните малките селски къщички живописно подскачаха веселите цветове на женски дрехи.

Вече бях сигурна, че това е пътят... Оставаше само да внимавам за спирката, че шофьорът не беше много загрижен, кой-къде ще слиза. Няколко пъти го подсещах – Котпутли, Котпутли, докато той накрая ми каза – близо сме...

********************

КУПИХ СИ БИЛЕТ

„ 

Аладин, с вълшебната рикша” чакаше с надежда, но по възмутената ми физиономия веднага е схванал, че нещата не са наред. Аз ядно занареждах, че такива скъпи цени е невъзможно да плащам и не искам такси, а най-обикновен автобус. Утре отивам направо на автогарата и на място ще решавам. И не намирам чак такъв проблем в това пътуване, щом като моят домакин ми беше дал указание да взема автобуса от Делхи. След около два часа да сляза на Котпутли, а той ще ме посрещне. „Лесно е!” - точно така завършваше имейла.

„Добре, добре” – не се възпротиви шофьорът, усетил че цялата съм в гняв. Настоях, най-после да си изпия сутрешното кафе, че вече се стъмваше. И вода не бях пила още.Движехме се по централните улици, но освен малко по-представителни сгради и по-често срещаните големи чисти витрини на търговски центрове, друга разлика нямаше. Стоки, сергии, боклуци събрани на големи купчини и гъмжило от народ. В дясно зърнах просторно заведение, мисля че беше на “BIG BURGER” и веднага се вкопчих в това познато нещо – „ Кафе, кафе...”- сочех натам, но следвайки своите намерения шофьорът не спря. „ О mam, не! Това е много скъпо кафе, това е за богати хора!”- беше категоричен и подминахме. Наистина не след дълго, спряхме пред едно мизерно, тъмно дюкянче, в което продаваха чай, кафе и други дреболии.” Ето кафе – едно за теб и едно за мен - може ли?” - обърна се назад мъжът и ми се усмихна с очарователна усмивка № 1. Подадох му банкнотата и той се върна с две големи картонени чаши разредено нес-кафе.

И досега в Индия не съм успяла да пийна хубаво кафе. Но чаят с мляко и подправки е чудесен, особено когато не е за продан.

Стояхме до жълтата рикша на улицата, пиехме сладката кафява течност, аз си пазех раницата а той грижовно пазеше статива ми. Беше вкусно кафе. Сега разказваше повече за семейството си, за децата, за това, че индийците са дълбоко религиозни хора и зачитат традицийте. Разпитваше ме, но не можеше да проумее свободните нрави на Европа. Как е възможно жени да раждат и отглеждат сами децата си. Семействата да се развеждат, а мъж и жена да живеят заедно, без да са женени. И беше напълно искрен във възмущението си. Опитваше се, но не можеше да разбере тези „разпуснати” нрави. Наистина, тук повечето хора не ги възприемат.

Вече привършвахме с кафето и приказките, когато той небрежно посочи към отсрещната врата. „А, мадам – ето, тук може да си купите билет за утре. Нали искате с автобус. Това е много добра туристическа агенция, много сериозни хора, познавам ги отдавна!” Погледнах неуверено към светлата чиста фасада. Голяма стъклена витрина, красиво аранжирана и облепена с надписи на предлаганите услуги. Картинки на самолети, автобуси и коли. „ По-сигурно е мадам, когато предварително си купите билет. Наистина пътуващите са много и автобусите препълнени. Да отидем, да попитаме, а?”

Е, добре! Разбира се че влязохме. Помещението беше светлобоядисано, просторно, с окачени по стените географски карти и рекламни постери с красиви пейзажи. На масата, под стъклото - изпъната карта на Индия и снимки на известни места. По тях доволно се усмихваха светлокожи туристи. Изобщо цялата обстановка предразполагаше към приятно пътуване. Само да посочиш къде.

Щом влязохме, веднага ме сложиха да седна на стол. Този табиет го забелязах навсякъде, където трябваше да плащам. Първо те настаняват удобно, после предлагат вода или чай, малко ласкави, топли погледи и едва тогава можеш да кажеш за какво си дошъл. Опитах на няколко пъти да заговарям от крак, не не се получи.

Седнах на стола и обстановката малко ме поотпусна. Трябваше да почакам приветливото момче, да приключи разговора си с другите клиенти. Те бяха мъж и жена, на средна възраст и видимо от заможно семейство. Уточняваха някакво свое пътуване. Това допълнително ми даде увереност, че може би този офис е наистина добър. Светлата стая, любезното момче и солидните клиенти ме обнадеждиха.

Като разбра какво искам, без да усуква, деловото момчето веднага ми предложи пътуване с автобус. Тръгва утре сутрин рано за Джайпур. В 6.30 ще ме вземе от хотела и ще спре в Котпутли за където бях аз. Цената ми се стори приемлива – 1500 рупии, несравнима с предишните две предложения. Реших, че това е добър вариант, за да не се щурам пак из тъмните дебри на Делхи и приех. Момчето се свърза по телефона с някого, потвърди с О.К. Копира страница от паспорта ми, не разбрах защо, но често го изискват. Издаде ми билет със сериен номер, дата и час на пътуването и аз недоверчиво платих. В отговор, той подаде визитката на фирмата си, показа ми адреса на сайта и препоръча да погледна за другите услуги които предлагат. „ Работим с цял свят” – похвали се той.

Хотелът ми се оказа съвсем наблизо. Направихме малко кръгче и се озовахме на познатото място. Разделих се с моя приятел, който цял следобяд търпеливо ме развеждаше и возеше за нищожна сума пари и пак се запитах – къде е уловката? Или съм прекалено мнителна !?

Вече беше доста късно, утре рано път ме чака, та затова само се отбих до рецепцията да си платя нощувките. „Платено е, мадам!”. Как така –платено, има грешка, аз не съм плащала! „ С кредитната карта, мадам!” Каква кредитна карта, с нея само съм резервирала, може би оттам са си взели парите, макър, че условията на сайта не са такива. Позачудих се, усъмних се за грешка, поразмислих, но нищо не можах да измисля. Попитах още веднъж, но администраторът пак се поклони с любезната си служебна усмивка и отново ме увери: „О.К. мадам, всичко е платено. С карта, мадам! Приятна вечер!”

Уморената ми глава отказа да мисли. Оставих го за утре. Прибрах се в малката стаята без прозорец. Заспивайки се размечтах, как утре рано сутринта на мърлявата тясна уличка пред хотела ще кацне голямата бяла птица, с форма на автобус. Вътре пълен с чисти, розови, пълнички туристи, поели към забележителностите на древен Джайпур. Ще се повозя малко с тях, в позната обстановка.За няколко часа няма да се страхувам да не ми грабне някой техниката и отнесено ще гледам през прозореца към Индия...

А дали ще дойде някой да ме вземе?

„АЛАДИН” С ВЪЛШЕБНАТА РИКША МЕ РАЗВОЗВА ИЗ ДЕЛХИ

Мъжът усети, че ще поддам и протегна ръце към видимо натежалата ми раница. Е добре, настаних се уморено на седалката зад него, но той не бързаше да тръгне. Обърна се към мен и с дружелюбен тон ме заразпитва. От къде съм, защо съм тук, колко време ще остана, омъжена ли съм, колко деца имам. Все прости, обичайни въпроси, в отговор на които послъгвах нещо. Освен, че искаше да разбере как да ме подхване, той трябваше да спечели и доверието ми. Така, измежду въпросите си към мен, умело вместваше и по няколко думи за себе си. Женен, три деца и нелек, обикновен живот в Делхи... Разговорът придоби приятелски тон, а когато научи достатъчно, започна да ми дава дружески съвети, като за новопристигнал турист в Индия. Препоръча ми да разгледам по-добрите квартали на Делхи и непременно да се отбия в държавното туристическо бюро за безплатни услуги. Там ще ми помогнат с необходимата и достоверна информация за всичко, което ме интересува. Поговорихме си още малко и той потегли.

Наистина завъртя в обратната посока и не след дълго, спряхме пред храма. Същият, когото цял ден търсех. Шофьорът слезе, помогна и на мен, с багажа. Придружи ме до входа, показа къде да събуя обувките си и да вляза. Поблагодарих му и платих наистина само 20 рупии. При все, че няколко пъти повтарях „Bye-bye!” , той ме увери, че ще чака отвън, ако реша нещо друго.

Храмът наиситна ми подейства успокояващо – тих, просторен, светъл и чист. Щом изкачих първите стълби и стъпих на терасата, в първият момент се стъписах. Наоколо - оранжеви пречупени кръстове, малки и големи, вплетени в красиви орнаменти из целият храм. Но веднага осъзнах, че това си е хиндуисткият религиозен символ, който носи щастие, късмет, здраве и го рисуват навсякъде ...

В по-голямата си част постройката се съставляваше от открити хладни мраморни тераси.На различните нива, бели тесни стъпала водеха към няколкото обособени зали за различните богове. Религиозни индийци коленичеха пред тях , отправяха мисленно горещите си молби и след това ги обикаляха по няколко пъти, според ритуала. Божествата гледаха отвисоко, натруфени с богато украсените си дрехи и обещаваха надежда...

Бавно, бавно пристъпях в тишина, по светлите каменни подове, когато банда боси, любопитни, припряни туристи пъргаво нахлуха и разсеяха духовното уединение на святото място...

Това ме върна към действителността, защото аз също трябваше да пътувам утре рано сутринта. От това лутане не ми беше останало време да попитам къде е автогарата за Котпутли.

Моят нов „приятел” се оказа предвидлив. Знаеше, че ще ми потрябва. Когато излязох навън и се запътих към него, той ме посрещна с разбираща и доволна усмивка. Даже веднага отгатна и желанията ми – да изпия едно хубаво кафе в по-добрият квартал на Делхи. Да се отбия в препоръчаното от него туристическо бюро, за да попитам за автогарата и часовете на автобусите утре. За разлика от него, аз още не схващах изгодата му от всичко това. Цената на разходката, която предварително спазарих, беше съвсем нормална и по-скоро ниска.

Включихме се отново в ралито „Из улиците на Делхи”. При всяко спиране той обръщаше глава назад и не престана да разпитва и обяснява. Първо предложи да отидем до „BIG shop” където мога да пия кафе безплатно и да не купувам нищо. Отказах няколко пъти, като му обясних, че не искам да пазарувам. Искам да си платя и да пия хубаво кафе. Въпреки това, по едно време той спря пред вратите на обширни складове за мебели и ми каза:” Ето, тук можем да влезем и да пием безплатно кафе!” Естествено, че се ядосах, но не много. Все пак, играех играта по неговите правила. Аз сега я разучавах. Сигурно ще ми потрябва и за в бъдеще. Но имах право да откажа и го направих, защото нямаше много време за дълги пасове. Завихме обратно и по-натам по пътя, той вметна, че всъщност тук работел неговия чичо и много щял да се зарадва като ме види...

Според приказките на бъбривият ми приятел, вече навлизахме в по-централните части на столицата. Не виждах съществена разлика в благоустройството , освен че наоколо се увеличиха претъпканите с безброй шарени стоки сергии, движението се забави до 10км/ч и пешоходците се смесиха с автомобилите по улицата, а клаксоните не млъкваха.

Този път спря на точното място – държавно туристическо бюро за чужденци.

Влязох, отбелязаха на картата автогарата и адреса. Казаха, че има много автобуси в тази посока и ми дадоха визитката си в случай на нужада.

Излязох, видимо доволна.Казах на моя шофьор, че утре сутрин трябва да съм тук – и показах мястото. „ Как тук, ами това е автогарата за индийци. Тя не за чужденци!” Той скочи от мястото си и седна отзад до мен: „ Но там винаги е претъпкано, няма билети, много е опасно, осбено за туристи. Ще имаш и проблем с багажа. Много лоши хора се навъртат наоколо!” и употреби цялото си красноречие, за да ме убеди колко катастрофално ще е ако стъпя там. И щом лицето ми придоби достатъчно притеснено изражение, подхвърли веднага решението: „ По-добре си вземи такси, няма да струва скъпо, но ще е сигурно. Градът не е толкова далече. Размисли, опасно е – сама бяла жена...” След видяното и преживяно за двата дена в Делхи, не ми трябваха много увещания. Съгласих се с него. И той с готовност се нае да ме откара до познат приятел, в неговата агенция, наблизо, та да ми намери сигурен транспорт.

Добре, да видим как стоят нещата – съгласих се аз и пак потеглихме из неравните централни улици. Скоро спря, слязох но той само ме придружи, представи ме, размениха си няколко думи на непознат за мен език и деликатно излезе да чака отвън в рикшата си.

Помещението беше приятно охладено с климатик и неприятно облепено с черно лъщящо фолио.... Слабият, мустакат служител, енергично разлисти голама карта на областта около Делхи. Той също в подкрепа ме уверяваше, че в Индия е опасно, много опасно чужденец да пътува ей-така, без водач и без превоз. Голям риск, голам риск, хора направо изчезват... След като назовах името, намери градът и веднага се зае да смята – километри, рупии... Като ми каза сумата, се стреснах – първо помислих че не съм разбрала добре и кротко погледнах в дисплея на калкулатора: 6 000 рупии. Това са кажи-речи всичките пари, които имах! „Невъзможно скъпо за мен!” - веднага се възмутих и неговата реакция не закъсня: „Мадам, мадам, това е за хубав, луксозен автомобил с климатик, а и разстоянието не е малко. Колата е сигурна, специално само за вас!” Но като видя, че вече не слушам и отивам към вратата, смени пазарлъка – „ Добре, добре почакайте, сега ще се обадя отново и може да спазарим по-добра цена, ще сменим колата!” набра някакъв номер на телефона си.

Говори, нещо на кратко, после взе химикалката и ми написа 3 000. Не, не! – не се предадох аз, това е много скъпо за мен и аз търся автобус, а не кола” – този път излетях бързо през вратата, а той не се и опита да ме спре.

************************