ПОСРЕЩАТ МЕ НА СЕЛO

Бусът отби встрани и спря на място, пълно с много народ. Толкова хора у нас съм виждала само по панаири и организирани големи тържества.Мургави мъже, осъс светли дрехи, сноват нагоре-надолу в жегата по някакви си свои работи. Жени, с изправена походка носят багажи върху главите си. По две, по три – изпъстрят тълпата с ярките, красиви цветове на копринените си сарита. Тук-там се извисява преживяща муцуна на избеляло-кафеникава камила. Лениво пристъпя и прави път широкa дървена двуколка, теглена от нея, наречена с точното име „camel - cart”. Стопанинът, седнал отзад, беше разкрасил животното си с интересна подстижка, оформена в цветя и фигури. Тя е модерна за всички камили тук. В дясно започва широката улица на големият пазар. Върху ниски маси, изобилно отрупани и подредени на купчини, познати, а и невиждани от мен плодове, зеленчуци и подправки. Изложили само най-добрата си стока, продавачите не спират да хвалят, подканят и донареждат. На други сергии пък - овесени красиви гирлянди от жълти и оранжеви цветя. Тях хората ги купуват, за да украсяват божествата си и всички празници. Застанали зад своите колички-кухни, мъже приготвят и продават малки закуски в чинийки от бананови листa Слязох, наместих двете си раници, взех статива в ръце, а бусът потегли...

По това, как любопитно завъртяха глави и ме зяпнаха, разбрах, че не са много чужденците слизали на тази спирка. Огледах се за място, безопасно и видимо, чисто от народ, за да ме открият лесно.От тук някъде очаквах да ме посрещнат. Враждебността на Делхийските улици, още ме държеше в напрежение и мнително се заозъртах наоколо. Видях нещо подходящо веднага. Изпънах се точно до главното кръстовище, в малко островче обградено с бетонови плочи. Пред мен двамата полицаи надуваха свирките си, енергично ръкомахайки въпреки жегата. С помоща на двете дебели въжета през пътя, се опитваха да озаптятяват и направляват бързащият припряно и темпераментен трафик по пътя Делхи-Джайпур.

Слънцето напече твърдоглавата ми осанка и аз безцеремонно си запалих цигара...

Не се наложи да чакам дълго. Младеж с мотор спря до мен. Чух познато име, разбрахме се и олюлявайки се от тежестта на раниците със свръх – усилие и инат, се наместих отзаде му. Учудих се, че дори не направи опит да ми помогне, а имаше интелигентен вид, с очила! Не вярвам да не вижда, че е тежко!

Потеглихме към фермата, отстояща на около 8 км от града. Кафявият път се изсули бързо от асфалтовата си дреха и очите ми с облекчение посрещнаха просторните, сочно-зелени равнини на Раджастан. Приятно е да видиш грижливо засадени и поливани полета. Спретнати и наредени в малки или по-големи ниви и градини. Те образуваха красиви неправилни геометрични фигури, в разнотонно зелено и жълто. Някъде из полята, като цветни петна , разхвърляни и живи се мяркаха работещи селяни. Тази ширнала се, спокойна селска земя наоколо някак ме обнадежди и се почувствах сигурно...

Пътят постепенно се стесняваше и заприлича на двулентова пътека. Минахме през малко селище с ниски, разкривени къщички от кал и колиби. Зидове с изпопадали камъни, тук-таме ограждаха малък занемарен двор. Изглеждаше като изоставено. Но пък забелязвам, че под дърветата пред някои къщи лежат навързани по три-четири би

вола. Куче и деца се мярнаха за момент, жена, носеща вода, бунище и реших, че наистина е малко и запустяло, но все още живеят хора...

Пристигнахме. Спряхме се пред ниска, свежо боядисана в синьо сграда. Отпред циментовата площадка беше покрита с голям навес, а под него сякаш захвърлени, плетено легло и пластмасов стол. Младежът мълчаливо направи завой и си тръгна. Строполих раниците на леглото, а себе си на стола и зачаках да се появи някой и да се случи нещо.Първо дойдоха две млади, усмихнати жени и след тях дотърчаха две дребни срамежливи дечица, които веднага се гушнаха в майките си. А малко по-късно тихо се промъкнаха още две, по-възрастни жени. Всички те бяха облечени в традиционните за тоя край семпли памучни дрехи: сут – свободна около тялото туника, шалвари – широки, надиплени панталони, стегнати с връзчица около кръста , а главите и им покрити с „дупатта” - широко парче фин плат, като голям шал, задължително съчетан цветово с останалите две части на облеклото. Заоглеждаха ме без да прикриват любопитството си. Това ме смути, но нямах нужната шапка-невидимка . Всичко у мен явно беше различно – късата ми коса, непокрита с нищо, светлата ми кожа, фланелка и дънки, неприсъщи за жените тук. Туристическите здрави обувки в жегата и жълтата раница...

***************

ОТИВАМ СИ ОТ ДЕЛХИ

„Събуждане по телефона” работеше и мелодичната алармата на мобилният ми телефон – също. Бързо се приготвих, закопчах двете раници – едната отпред, другата на гърба си и като магаре с дисаги от двете страни, слязох във фоайето на хотела. Там тримата – портиерът, администраторът и камериерът, удобно се бяха изтегнали върху диваните и някой похъркваше. Дръжките на остъклената врата бяха омотани с излиняла конопена връвчица. Дръпнах я, отворих и излязох навън. Вече просветляваше, но още нямаше никой. Тихо – улицата спеше. Увити в парцалите си бездомницити по нея, също не помръдваха. Върнах се и оставих багажите на пода. Необходимо беше да създам малко шум, та спящите да се поразмърдат. Заизправяха се сънливо и вяло. С бодър глас им съобщих, че чакам автобус, без някой да се интересува от това и пак нетърпеливо излязох отвън да погледна. Като се върнах, вече всички омърлушено бяха заели служебните си места от вчера – портиерът на вратата, камериерът – до стълбите, а администраторът – на рецепцията. Седнах и зачаках. Още не беше време да се притеснявам, но все пак – поглеждах си билета. Достатъчно надеждна ли е тази бяла хартийка със сериен номер и телефон. Ще почакам...

В това време, момчето от рецепцията се прокашля, за да привлече вниманието ми и тихо ме повика. „Трябва да платите мадам!” И започна мудно да разгръща жълтите изписани листя на тетрадката пред себе си. „ А, ама как, аз съм платила!” – с рязък тон му се опънах в ранния час. Той продължи да заглежда графите за регистрация на нощувки, като клатеше отрицателно глава. „Не ?! Снощи ми казаха, с кредитна карта! Платено е – проверете!”- не отстъпвах аз. В отговор сънливецът кротко ми посочи празното място срещу моето име в тетрадката си. „Не, не, проверете, питайте колегата си, не е възможно! Снощи ми казаха – платено е!” Тогава той с досада набра някакъв номер на мобилния си, говори нещо и ми го набута в ръцете – „ Мой шеф, мадам!”. Взех телефона, приближих го до ухото си, казах само едно нахакано, самотно „Ало...” и по-нататък нищо не разбрах. Шефът, или който там беше, говори, говори, а аз в отговор можах само да мълча.

Не беше необходимо да знам английски, за да ми е ясна ситуацията. В това ранно свежо утро, с тия дисаги и автобус, който очаквах всеки момент, можех да направя само едно – да платя. Отброих парите умислено, недоумявайки какво ли може да се е случило... След няколко дена разбрах, какво всъщност се е случило: Както обикновено, чрез сайта направих резервация за COSMO – хотел.Според правилата обаче, ако не предупредиш няколко дена предварително и не отседнеш в същият хотел, дължиш неустойка, която си взимат служебно от картата ти. Аз бях принудена да не отседна в същият хотел. А пък тук си платих за нощувките. Ето това е...

А сега продължавах да мисля с надежда за голямата си бяла птица, която ще ме отнесе на по-добро място

Очаквано, във фоайето влезе нисък, омачкан, рошав мъж. Погледнахме се и мълчаливо показах билета си. Намусено, той кимна с глава да го последвам. Е, невзрачен и дребен, ама все пак дойде! Наметнах се с раниците и – след него. Даже не направи и опит да ми помогне. Вървяхме като в някои близкоизточни страни: той – мъжът напред, свободно и наперено, бързаше със ситните си пъргави крачки, а аз жената, след него, на няколко метра подтичвайки, мъкнех безропотно, примирено, тежкия си товар. При това, не беше спрял пред хотела, а на стотина метра след пряката му. И съвсем не беше бяла птица с розовички туристи, а мръсен, очукан стар микробус с трима задрямали пътника и едно дете. Няколко пъти повтарях – Котпутли, Котпутли, Котпутли, за да не стане грешка, но той само кимна с глава и потеглихме. Днес не му беше щастливото утро. На мен – също.

Развиделяваше се. Градът ставаше малко по-светло сив. Мъже, скупчени около малко струпани и запалени дръвца на улицата, отпиваха първият си чай. Увити в парцаливите си мръсни шалове бедняци, тук-таме надигаха рошавите си глави. Ранобудни стопани на вело-рикши с обширни дървени платформи , подреждаха и пристягаха първите си товари за деня. Сигурно за малко, но в този ранен час клаксоните все още спяха...

Пътувахме дълго, докато започнем да излизаме от града. И колкото повече слънцето се издигаше, толкова по-бавно се придвижвахме в сгъстяващият се автомобилен трафик: огромни камиони с още по-огромни товари помръдваха тежко, метър по метър едва. Ръбести, изрисувани с ярки бои автобуси, натъпкани с пътници , бавно напредваха сред множеството. Имаше и колона от по-малки, но маневрени открити пикапи. В кабините им се бяха сврели поне по трима – четирима човека.В този ранен час леките автомобили бяха рядкост.

Слънцето започна да се провижда. За трите дена, от смог не можах да го зърна през никоя част на деня. Това беше сигурен знак, че излизаме от Делхи.Отстрани на пътя се забелязваха вече по-луксозни, големи нови бизнес-сгради и хотели. Обширни площи с добре поддържани зелени градини подсказваха че тук е разположен един доста по-богат квартал на столицата.

Измъкнахме от голямото задръстване и бусът пъргаво напредваше. И беше напълнен с пътници – все индийци, които отпуснато придремваха по седалките. По едно време той се отби в страни и спря. Всички слязоха – „За закуска.”- ми поясниха. Слязах и аз на това крайпътно място. Огледах: в дъното имаше две широки, покрити с найлонов навес маси за готвене с газов котлон. Малко по в страни от него, сковани два рафта с провесени снаксове, бисквити и други лъскави пакетчета за продажба. Пред тях, върху утъпканата кафяво-червеникава прашна земя, бяха наслагани столчета и масички. Пласмасовата им повръхност беше почерняла и сгърчена от старост. Но най-много от всичко обаче, бяха мухите. Толкова големи, добре охранени и организирани рояци не бях виждала. Немощен дядо – сервитьор размяташе отвреме на време омазаната си кърпа, та ги сплашваше по масите. Поръчах кафе, но ми донесоха чай с мляко и захар - това което традиционно се пие тук. Беше ми вкусно, трябваше да свиквам.

С огромно облекчение напусках Делхи.Толкова подтискащ град не съм си представяла, че може да има...Въздухът – тежък за дишане и обикновено вонящ от купищата гниещи отпадъци. Улиците, претоварини от разфучани, гонещи се и свиркащи коли. Бездомници и хора родени, омазани, и загрубели от живота в мизерията. Безброй преследващи те професионални просяци – сакати или с деца, или обикновени просяци. Нахални и досадни продавачи на дребни стоки, от които трудно се отърваваш. Разбирам, че съм чужденка и личи отдалече. Тъкмо за това, през цялото време имах усещането, че ме преследват за пари. Каточе се движа из блато с особен вид отровни увивни растения. Минаваш покрай тях, а те се закачат и оплитат около теб, за да ти отскубнат някоя рупия. Колкото си по-доверчив, толкова по те омайват. Никога не можеш да предположиш, колко ще ти поискат дори за един чай на улицата.

А сега пътувах доволна, че билетът за който платих все пак ми послужи. Е, по- късно разбрах какъв е номерът на „Аладин с вълшебната рикша”. Нормално, билетът за това разстояние с държавен или частен редовен превозвач струва не повече от 100-130 рупии. Аз го купих за 1500. Разликите, които плаща хванатият в мрежите и омотан турист са за комисионни. Същото се беше случило и на двама французи, превозени до Джайпур.

По пътя и природата просветна. Полята разгърнаха своята свежа зеленина, слънцето си грееше от небето, а из околните малките селски къщички живописно подскачаха веселите цветове на женски дрехи.

Вече бях сигурна, че това е пътят... Оставаше само да внимавам за спирката, че шофьорът не беше много загрижен, кой-къде ще слиза. Няколко пъти го подсещах – Котпутли, Котпутли, докато той накрая ми каза – близо сме...

********************

КУПИХ СИ БИЛЕТ

„ 

Аладин, с вълшебната рикша” чакаше с надежда, но по възмутената ми физиономия веднага е схванал, че нещата не са наред. Аз ядно занареждах, че такива скъпи цени е невъзможно да плащам и не искам такси, а най-обикновен автобус. Утре отивам направо на автогарата и на място ще решавам. И не намирам чак такъв проблем в това пътуване, щом като моят домакин ми беше дал указание да взема автобуса от Делхи. След около два часа да сляза на Котпутли, а той ще ме посрещне. „Лесно е!” - точно така завършваше имейла.

„Добре, добре” – не се възпротиви шофьорът, усетил че цялата съм в гняв. Настоях, най-после да си изпия сутрешното кафе, че вече се стъмваше. И вода не бях пила още.Движехме се по централните улици, но освен малко по-представителни сгради и по-често срещаните големи чисти витрини на търговски центрове, друга разлика нямаше. Стоки, сергии, боклуци събрани на големи купчини и гъмжило от народ. В дясно зърнах просторно заведение, мисля че беше на “BIG BURGER” и веднага се вкопчих в това познато нещо – „ Кафе, кафе...”- сочех натам, но следвайки своите намерения шофьорът не спря. „ О mam, не! Това е много скъпо кафе, това е за богати хора!”- беше категоричен и подминахме. Наистина не след дълго, спряхме пред едно мизерно, тъмно дюкянче, в което продаваха чай, кафе и други дреболии.” Ето кафе – едно за теб и едно за мен - може ли?” - обърна се назад мъжът и ми се усмихна с очарователна усмивка № 1. Подадох му банкнотата и той се върна с две големи картонени чаши разредено нес-кафе.

И досега в Индия не съм успяла да пийна хубаво кафе. Но чаят с мляко и подправки е чудесен, особено когато не е за продан.

Стояхме до жълтата рикша на улицата, пиехме сладката кафява течност, аз си пазех раницата а той грижовно пазеше статива ми. Беше вкусно кафе. Сега разказваше повече за семейството си, за децата, за това, че индийците са дълбоко религиозни хора и зачитат традицийте. Разпитваше ме, но не можеше да проумее свободните нрави на Европа. Как е възможно жени да раждат и отглеждат сами децата си. Семействата да се развеждат, а мъж и жена да живеят заедно, без да са женени. И беше напълно искрен във възмущението си. Опитваше се, но не можеше да разбере тези „разпуснати” нрави. Наистина, тук повечето хора не ги възприемат.

Вече привършвахме с кафето и приказките, когато той небрежно посочи към отсрещната врата. „А, мадам – ето, тук може да си купите билет за утре. Нали искате с автобус. Това е много добра туристическа агенция, много сериозни хора, познавам ги отдавна!” Погледнах неуверено към светлата чиста фасада. Голяма стъклена витрина, красиво аранжирана и облепена с надписи на предлаганите услуги. Картинки на самолети, автобуси и коли. „ По-сигурно е мадам, когато предварително си купите билет. Наистина пътуващите са много и автобусите препълнени. Да отидем, да попитаме, а?”

Е, добре! Разбира се че влязохме. Помещението беше светлобоядисано, просторно, с окачени по стените географски карти и рекламни постери с красиви пейзажи. На масата, под стъклото - изпъната карта на Индия и снимки на известни места. По тях доволно се усмихваха светлокожи туристи. Изобщо цялата обстановка предразполагаше към приятно пътуване. Само да посочиш къде.

Щом влязохме, веднага ме сложиха да седна на стол. Този табиет го забелязах навсякъде, където трябваше да плащам. Първо те настаняват удобно, после предлагат вода или чай, малко ласкави, топли погледи и едва тогава можеш да кажеш за какво си дошъл. Опитах на няколко пъти да заговарям от крак, не не се получи.

Седнах на стола и обстановката малко ме поотпусна. Трябваше да почакам приветливото момче, да приключи разговора си с другите клиенти. Те бяха мъж и жена, на средна възраст и видимо от заможно семейство. Уточняваха някакво свое пътуване. Това допълнително ми даде увереност, че може би този офис е наистина добър. Светлата стая, любезното момче и солидните клиенти ме обнадеждиха.

Като разбра какво искам, без да усуква, деловото момчето веднага ми предложи пътуване с автобус. Тръгва утре сутрин рано за Джайпур. В 6.30 ще ме вземе от хотела и ще спре в Котпутли за където бях аз. Цената ми се стори приемлива – 1500 рупии, несравнима с предишните две предложения. Реших, че това е добър вариант, за да не се щурам пак из тъмните дебри на Делхи и приех. Момчето се свърза по телефона с някого, потвърди с О.К. Копира страница от паспорта ми, не разбрах защо, но често го изискват. Издаде ми билет със сериен номер, дата и час на пътуването и аз недоверчиво платих. В отговор, той подаде визитката на фирмата си, показа ми адреса на сайта и препоръча да погледна за другите услуги които предлагат. „ Работим с цял свят” – похвали се той.

Хотелът ми се оказа съвсем наблизо. Направихме малко кръгче и се озовахме на познатото място. Разделих се с моя приятел, който цял следобяд търпеливо ме развеждаше и возеше за нищожна сума пари и пак се запитах – къде е уловката? Или съм прекалено мнителна !?

Вече беше доста късно, утре рано път ме чака, та затова само се отбих до рецепцията да си платя нощувките. „Платено е, мадам!”. Как така –платено, има грешка, аз не съм плащала! „ С кредитната карта, мадам!” Каква кредитна карта, с нея само съм резервирала, може би оттам са си взели парите, макър, че условията на сайта не са такива. Позачудих се, усъмних се за грешка, поразмислих, но нищо не можах да измисля. Попитах още веднъж, но администраторът пак се поклони с любезната си служебна усмивка и отново ме увери: „О.К. мадам, всичко е платено. С карта, мадам! Приятна вечер!”

Уморената ми глава отказа да мисли. Оставих го за утре. Прибрах се в малката стаята без прозорец. Заспивайки се размечтах, как утре рано сутринта на мърлявата тясна уличка пред хотела ще кацне голямата бяла птица, с форма на автобус. Вътре пълен с чисти, розови, пълнички туристи, поели към забележителностите на древен Джайпур. Ще се повозя малко с тях, в позната обстановка.За няколко часа няма да се страхувам да не ми грабне някой техниката и отнесено ще гледам през прозореца към Индия...

А дали ще дойде някой да ме вземе?