Цветовете на Индия-3

Вече е следобед, а аз трябваше да купя рупии срещу моите новички долари. Да потърся банка. Наоколо имаше много мъже, в униформа цвят „каки”. Стояха на групички, приказваха си и денят им минаваше бавно. Вероятно в сградата беше и управлението им. Упътиха ме към една голяма синя табела, надписана с бяла блажна боя респектиращо „COMERSIALBANK” и стрелка. Тръгнах в посоката. След завоя, пак табела, пак стрелка, но с чупка. След чупката на улицата, пак табела и така се заизвивах из едни пътища, та минах покрай места, в които е трудно да си представя, че живеят хора или животни... Пьрво долавям вонящата тежка миризма на отходни застояли води, след няколко метра, пред мен – дълга опашка и подут умрял плъх с големи отпуснати мустаци, обелил зъби в предсмъртната си агония. После виждам откритите преливащи канали, затлачени от загниващи отпадъци. Те опасваха място, сбито населено от найлонови навеси за живеене и паянтови ламаринени подслони върху сива и разкаляна земя. Мърляви голи деца, родени в тази мизерия, шляпаха безгрижно oколо порутени стени.

Малко след това място, под широката сянка на две големи прашни дървета съзрях група видимо доволни хора. Седем-осем човека се увъртаха около три големи казана с храна. Момчета сръчно подреждаха някакви непознати за мен плодове по дългите маси. Друти разбъркваха манджите и явно времето което единствено очакваха, вече наближаваше.

Продължих по пътя, следвайки табелата със стрелките.Очаквах зад поредния завой да се изкипри стилната сграда на банката,че зловонията на квартала вече ме задушаваха и подтискаха.

Е, табелата „COMERSIALBANK” спря пред двуетажна, боядисвана някога в синьо, после в розово и последно в жълто сграда. На площадката пред входа ­- безразборно оставени мотори и колелета от всякакви години на производство. Паркирали направо върху плътеният, утъпкан настил на окаляни захвърлени хартии, омачкани пластмасови бутилки и найлонови късове.

Тръгнах под тунел от жълти колони към добре охраняван вход. Едър служител на реда седеше отпред, положил върху коленете си респектиращо голяма пушка. Сигурно дълга около метър и шейсет с проста конструкция и масивен дървен приклад. Изглеждаше по-пригодна за ръкопашен бой, отколкото за огнестрелно оръжие.

Самият вход беше подсигурен от стабилна здрава решетъчна врата, тип „хармоника” пристегната горе с верига и отвор, колкото да се промуша странично. Заизкачвах стълбите, по чиито стени висяха пожълтели и сгърчени от старост рекламни постери. Заобиколих масивен,олюскан ръждясал апарат за вода и влязох в салона. Неголям салон с шпертплатови, преградени килийки и бюра в тях. Мъже на различни възрасти и вид на полирани чиновници седяха зад тях. Излъскани от употреба дървени пейки около им и двама-трима миролюбиво чакащи човеци. Из салона се мяркаха и няколко не много зачитани компютъра, защото основно мъжете разлистваха или вписваха нещо в добрите си стари големи счетоводни тефтери.

Любезен из зад очилата си, ме покани да седна срещу му, дългогодишно служил чичко. Чиста, старателно изгладена риза, ръчно плетено пуловерче и оранжева точка на челото. Женен, порядъчен и религиозен. Отмести двете стъклени преспапиета в страни и разгърна един от големите си тефтери, за да опише събитието. Внимателно взе банкнотите, наплюнчи пръсти и ги преброи два пъти. Отвори друг, по-малък тефтер , с различни графи и отново вписа цифрите. Остави молива и съсредоточи внимание в показалеца си. Насочи го към клавиатурата на компютъра и последваха няколко несигурни, бавни щраквания. Отказа. Изключи го. Каза ми ”Wait madam!” с поглед сочещ към техниката и зачакахме. Това за него беше времето да размени с колегата си няколко ежедневни историйки , след което пак включи машината. Този път успя да впише необходимото и ми поиска паспорта. Копира две от страниците и извади нови бланки за попълване а в тях вложи по няколко листа индиго. От къде идвам, на къде отивам, колко време ще остана и още куп безмислени въпроси на които и аз не знам отговорите. След което най-после ми връчи химикалката, за да започна да се подписвам под всичките му обстойни справки...

Неговият поглед затърси нещо в дясно, измежду двете редички нависнали на стойките си печати. Окото му бързо се спря на подходящия, а ръката го послуша и с удар финализирахме сделката – 200$ в Rs. Очаквах рупиите. Не, не се пресегна да отвори чекмеджето и да ми ги отброи.Само взе един голям, специфичен по форма ключ със привързано цветно парцалче към него. Мина през салона, а с него тръгна и друг служител, с тетрадка. Най-после се върна с парите.

Щом излязох отвън запалих облекчено цигара. А-ха да се отпусна и усетих погледите на цялата група мъже, чакащи за ATM-а, зяпнали в мен с нескрит интерес.

Тази вечер само набързо хапнах в отсрещният ресторант и уморено се прибрах да спя, с намерение утре да разгледам някакви по-красиви места от Делхи, храмове например. Виждала съм толкова колоритни снимки от Индия.

***************

Цветовете на Индия-2

След няколко бездействени минути от уличната тъмнина се появи друго забързано момче, притичвайки с голяма червеникава тетрадка в ръце. Застана пред мен, отвори широките разграфени и изписани страници и веднага заобяснява нещо на своя английски. Принудена, хвърлих едно око на тетрадката, която наистина приличаше на дневник за хотелска регистрация. Той дори ми посочи моето име някъде из редовете.

След още дълги настоятелни обяснения от негова страна и инатливо упорство от моя, все пак се наложи да разбера причината. Трябвало да ме настанят в този хотел, защото COSMO сега бил в ремонт. След това продължи припряно да ме убеждава, че е по-висока категория, размаха лист с доларови цени, заизвинява се и аз накрая склоних и слязох. Фоайето беше малко и голо, само семпла рецепция и два дивана. Момче в износена червена униформа взе багажа ми и ме отведе в стаята. Въпреки угодническата професионална усмивка която веднага положи на лицето си, аз още нямах рупии и също само му се усмихнах.

Голямото масивно двойно легло изпълваше почти цялата стая. Около него се промъквше малка тясна пътечка, заобикаляща шкаф с телевизор и водеща към банята. Поогледах: климатик има а прозорец – не. Мивката - с плот от масивен мрамор, а ваната от тънка захабена пластмаса. Кранчетата и душът изискваха не малки умствени и физически усилия за да бъдат в използвани. Но ако не успееш да се справиш, във ваната са предвидени ръждясала кофа и зелено канче за поливане. По цялото обзавеждане бяха наслоени сивкаво-кафеникавите спомени от предишниобитатели. Но двете топченца нафталин в мивката и острата миризма на дезинфекционенпрепаратот чаршафите натрапваха усещане за някаква хигиена...

Събудих се по светло. Очакваше ме ..., всъщност не знам какво ме очакваше. Трябваше да свърша някакви неща. Да се регистрирам в службата за чужденци, да си купя карта за телефон, да си обменя рупии. Обичайните действия за новопристигнал чужденец.Тук вече, предварително подготвена, размахвайки уверено карта от Google-maps, слязох до рецепцията за да ме упътят. Оказа се обаче, че мястото за регистрация не е това, метрото е в ремонт, а планът ми се анулира. Отново започнаха с мазните си указания, че е необходимо да наема такси, защото е много далеч и няма да се справя. А и не можаха изобщо да ми посочат този район на картата. Мен, тези увещания от снощи ме изнервяха и веднага ги отрязах с „NO!” Отскубнах се от тях и тъкмо им обърнах гръб, пред мен застана друго момче, облечено в мръснобяла риза. Може би гледаше малко по-открито и кротко с големите си кафяви очи, та му се доверих. Предложи да ме заведе до близката туристическа агенция, където, ме увери то, със сигурност ще ме упътят за мястото.Излязохме на улицата. Заоглеждах се за името и, и попитах момчето за табела, да се ориентирам по някакъв начин на връщане. Обаче „ Табели няма”- кратко отговори то. По- късно, колкото и да се оглеждах, наистина не видях.Светлината на деня беше прашна и тежка. Мърсотията – напластена и миризлива . Продължихме към по-главната улица на която се намираше агенцията. Очаквах да се озовем на по-приятно централно градско място, поне според общоприетите представи, но не виждах нищо подобно. Главната улица беше също толкова разхвърляна и мърлява, но претъпкана от движението на хора, коли, мотори, рикши , колелета и стадо крави. Тъмно-кафяви, до синьо-черни лица, предимно мъже, бързаха припряно нанякъде. Автомобили, надули клаксони, тромаво и хоатично си проправяха път през тълпата. Между тях нетърпеливо напираха моторикши-триколки и предупредително подсвиркваха. Моторите нахално се вместваха и в най-тясната, възможна за маневра, появила се пролучка. А отстрани, по-бавно, но участвайки в надпреварата въртяха педали сухите мъже на коло-рикши със своите товари.

Всички основни отпадъци на човешка дейност свободно се разпиляваха из прахоляка на забързаната и шумна улица. Тук-там някакви зарязани, разровени изкопи спираха внезапно пред излъсканите витрини на луксозен магазин. Неуморно сновяха нагоре-надолу дребните търговци на стоки от типа ”пет за шест”, мъкнейки товарите си и енергично подканяйки всеки срещнат поглед на разсеян минувач.

От двете страни на пътя – нагъсто и безразборно паркирани коли – кой-както е съумял. И когато към прахоляка, купчини вонящи отпадъци, забързано щъкащи във всички посоки мъже, прибавите темпераментните маневри на автомобили, рикши, вело-рикши и колички с обемни товари, всички крещящи със собствен клаксон ; също и няколко крави, ровещи се равнодушно в боклука, ще добиете някаква представа за главната улица, на която попаднах.

За момент преживях усещането, че това не може да е реалност, че не съм аз тук, а само гледам всичко това в абсурден филм, някъде отстрани.

Но се наложи бързо, бързо да се върна в себе си, на място, за да вляза в малкото мрачно помещение на туристическата агенция. В него бяха сместени три бюра, един компютър и няколко снимки на червендалестият едър поляк Томаш, несъмнено фотограф и пътешественик минал от тук. Младият и чевръст собственик веднага скочи от стола си и професионално взе нещата в свои ръце: посочи ми мястото за регистрация, предложи такси и услугите си за няколко туристически маршрута из Индия. С удоволствие приех таксито, но след дълго чакане пристигна жълта изпокъсана мото-рикша с навъсен и необръснат шофьор. Качих се, здраво притиснала ценната си раницата в скута и едрият мръсен мъж потегли...

Добре че обичам скоростните влакчета. Преживяването е доста близко, само дето нямаш предпазни колани и трябва здраво да държиш себе си и багажа. Всичко, що е на колела бърза, надуло клаксон, да се шмугне и да мине първо. Най-големите, често са накипрени с ярки укршения, изписани с пъстри рисунки и задължително надписи „HORN BLOW PLEASE ! ”. Те тромаво и неотстъпчиво се придвижват напред в плътното обкръжение на малките. Автомобилите почтително маневрират около тях, опазвайки цяластта на купето си, а мото- и вело-рикшите, са най-усърдни в стремежа си за преднина. Движехме се ту по- бързо, и с рязко спиране и потегляне, ту по-забавено от голямо задръстване, но навсякъде около нас, и от ляво и от дясно се разминавахме на сантиметри с останалите състезатели. Участваха най-вече ръце и клаксон за ориентир в посоката, и за внимание. Поразровените банкети встрани от пътя също служаеха за придвижване. Малко неравно, обаче става, бързаш, изпреварваш, напредваш. Возейки се, едната ръка проврях през дръжките на раницата, а с другата здраво стиснала металната тръба на седалката преживявах усещането, че учасвам в рали-състезание, без много-много правила. Беше важно кой ще пристигне пръв.

Но въпреки че не успях да схвана реда, по който се управляваше цялото това забързано, подсвиркащо и шумно движение, за три дена в Делхи, катастрофа не видях. Е, доста поочукани и понадрани автомобили имаше, но при толкова напрегнато състезание - само това ... Несъмнено правила имаше, но други.

Едва сега започнах ясно да осъзнавам, какво всъщност ме очаква: Нова за мен държава, с различен ред и начин на живот. Трябваше да изострям сетивата си максимално, за да наблюдавам внимателно, да долавям и схващам начина по който тази многолюдна страна беше подредила обществото си.

Това е едно очарователно, и объркващо състояние на духа, в което несигурността обхваща цялото ти същество и цветовете наоколо стават по-наситени и ярки, улиците – по-шумни и оживени, а човеците – по-забележими в своята уникалност. Добре е като направиш малък отвор в мекия копринен пашкул, който си омотавал толкова години около себе си, за да е удобно. Това струва усилие, не голямо. Но от дупчицата става проветриво, подухва и е по-светло...

Необръснатият и мърляв, намусен шофьор на рикшата се оказа свестен. Направи си труда и попита на няколко места и накрая слязох на правилното. Може от състезанията по улиците на Делхи да не му остава време да се обръсне и усмихне, и вече да е забравил...

Влязох в учреждението. Точно като всички, които съм виждала. Униформена скучаеща охрана, чиновници, гишета и много, много хора пред тях. Отворих страницата с виза на паспорта си и успях да си пробия път на няколко места, но безрезултатно. Нито аз можах да попитам нещо свързано, а хората след като чуеха моите бръщолевения, с малко по-учуден поглед , повдигаха вежди и кимаха с ръка да отивам другаде. Е, къде да... Спрях поглед на пълничък чичко, с по-чиста светла риза и отработените, плавни движения на дългогодишен служител с много опит. Стори ми се благонадежден и че ще мога да разчитам на помощ. И той наистина се оказа професионалист: Кимаше сговорчиво и благо с глава, докато му говорех нещо, обилно подправено с жестове и мимики, а като направих паузата и хоп – усмихна ми се професионално-мазно и пъхна в ръцете ми няколко формуляра за попълване. Като ги поразгледах, те се оказаха неуместни и абсурдни, напъхах ги нервно в кошчето на изхода и излязох. Винаги съм презирала бюрокрацията, а тя в замяна ми създава неприятности ...

ЦВЕТОВЕТЕ НА ИНДИЯ

Знам защо харесвам скоростното влакче в лунапарк. Кратка, но секваща дъха емоция. Смесица от страх до ужас и радост се завихря някъде в стомаха под сърцето. Остър живец в най-първична форма… За това обичам да пътувам. Особено когато не знам къде точно отивам и какво трябва да се случи…Свърших си всичката работа. И беше време да се погрижа за душата си. Свързах се с приемаща еко-организация. Приготвих в две раници фотоапарата, лаптоп и малко дрехи / колкото мога да нося на гръб/ и излетях за Индия.

Непокорното ми любопитство вечно надмогва всички плахо прокрадващи се в съзнанието ми прагматични мисли.Eдно червейче в главата ми винагиизгризва рационалните решения които се опитвам да взимам. Прочетох по-важната необходима информация и си купих пътеводител с цветни картинки. Не проучих предварително всичко за Индия. Не сърфирах с дни из интернет за да имам някакви очаквания. Предпочитам да опознавам нещата за себе си, непредубедено, освободени от чужди предразсъдъци и интереси.

Среща с непознати култури и народи прона на сензитивността и несъмнено подлага на изпитание мисъл и емоция. Необходимо се оказа да концентрирам всичките си инстинкти и интуицията до край, за да успея да се ориентирам в новата обстановка. Хинди все още не знам, а моят оскъден английски се оказа твърде различен от индийският English. Нямах друг избор, освен да се почувствам като камъче в обувката на тази многолюдна страна... Ще разказвам само за това, което наблюдавам наоколо, усещам и преживявам. А снимката, това е погледът ми срещнал впечатляващ момент, състояния и места. Не непременно красиви, но реални и откровенни. За география, история, религия , храмове и музеи има достатъчно писано от специалисти.

Уморена, но леко притеснена кацнах около 4.00 местно време на летището в Делхи. От хотела в който резервирах няколко нощувки, многократно ме предупредиха за опасност при наемане на случайни коли. Новопристигнали като мен се качват на таксито и шофьорът любезно ги откарва, но в друг хотел; предлага някакви „безплатни” гидове за цяла Индия и прави всичко възможно да баламоса принуденият турист за да спечели пари от това. Според уговорката ни обаче, аз приех да ме вземе колата на хотела и изпратих предварително имейл с необходимите данни за пристигането си.

И ето ме: слязох от самолета, нарамих раницата си, попълних няколко формуляра, една декларация – здравен контрол, че нямам хрема, взех количка за багажа и се запътих към изхода. От лявята страна имаше цяла редица хора с табели. Гледам, гледам – на картон изписано и моето име, обаче зад него човек няма. Спрях се, заозъртах се и тъкмо тогава дотича дребен, мършав и измачкан мъж със светъл тюрбан на главата. Посочи енергично и последователно ту табелата, ту мен. Посдърпахме се малко кой да бута количката с багажа, но отстъпих. Той я взе и забърза към изхода. И така ускори крачка, че аз потичвайки след него, очаквах всеки момент да свие някъде из тунелите и да изчезне с ценностите ми.

Навън беше тъмно и зле осветено. Спряхме се до малка, мръсна очукана от дясно кола. Оледах внимателно, но никакво лого на хотел не забелязах. Качихме се и потеглихме. Пътуването ми се стори дълго и мрачно. Наоколо беше прашно, разровено от улични строежи. Успях да видя сковани от дъски с ламарина бараки, порутени ниски сгради и заслони от овехтели винилови платнища, найлон и кашони.Тук-там по някой човек се щураше нанякъде... Движението беше спокойно по това време на ноща, но моят шофьор караше твърде припряно.

По едно време навлязохме и се заизвивахме из малките тесни улички на стар,

неугледен квартал с висящи отвсякъде кабели като въжени мрежи. Само някое гладно куче или заспал човешки вързоп се размърдваше в страни. Спряхме пред хотела, шофьорът пъргаво изскочи от колата и отвори багажника. Поглеждам надясно и нагоре и веднага забелязвам - това не е моят хотел! Нито по снимка си прилича, нито името е същото.,,Но това не е моят хотел! Аз не съм резервирала стая тук! Моля, закарайте ме в хотел COSMO!” изнервено запротестирах, а в това време от сградата изскочи млад мургав мъж и шофьорът, небрежно, уговаряйки ме нещо, му подаде моята раница. „Не, не, не!”- изхвърчах от колата, заобиколих и дръпнах обратно багажа си: ,,Това не е моят хотел! Няма да сляза! Откарайте ме в COSMO!” – заповтарях с ядосан тон кратките английски думички, които успях да изровя от бедния си речник. Ситуацията беше ясна; шофьорът много добре ме разбра и не спираше да ме увещава настоятелно на своя си английски. Аз обаче, неотстъпчиво седнала на задната седалка, обгърнала раницата си с ръце, в 5.00 часа сутринта повтарях упоритото си „ Не!” „ Ето! Как толкова бързо успяха да ме измамят! Толкова бързо и така лесно, как - още непристигнала... и все пак е пет, сутринта!” Наоколо – никой друг сред тези порутени сгради и заспали мъждиви светлинки. В указанията за безопасност към туристите пише, че при нужда трябва да се обърнем към близкостоящия полицай. Но сега заех най-стегнатата отбранителна позиция, докато дребният мъж продължаваше да подскача около колата си и да мърмори. Видял се и той в безизходица по едно време извади мобилният си телефон и започна да говори, след което неочаквано ми го натика в ръцете. Аз демонстративно прекъснах връзката и върнах обратно, повтаряйки своето категорично „No!”