УЧИЛИЩЕТО

Когато протегнах ръка към малчуганите – исках да погаля черните им косички и усмиря изумените им личица – те инстиктивно се дърпаха като подплашени зверчета. Почувствах се твърде неловко, незнаейки как правилно да се държа. Децата обаче продължаваха да се струпват наоколо. Блъсканицата притискаше първите и навалицата около нас започна да става застрашителна. Тогава Годи се намеси с решителен и ядосан тон. Малко грубо, по надзирателски маниер, разпръсна набързо децата, направи пътека през тълпата и ме поведе към класната си стая.

Сградата беше освежена в синьо, едноетажна, Г-образно разположена, опасана отпред с широка веранда. Преди да се качат на нея, учениците си събуваха обувките и влизаха в своите стаи. Малките се занимаваха седнали удобно на земята, сгънали крака върху пъстротъкани черджета. Пред всяко имаше черна дъсчица и върху нея с тебешир се упражняваха да пишат буквите. По стените висяха обичайните поучително-надзидателни лозунги, изписани на хинди и английски. Тука на минаване зърнах рисувана с разноцветни блажни бои голяма карта на държавите в света. А, ей сега ще покажа къде е България – поспрях за момент и затърсих с поглед. Но, не – пак художникът беше проявил небрежност и между Гърция, Турция, Румъния и морето, стоеше обезформено малко червено петно без име.

Отвън, пред вратата на класната чакаха наредени съученичките на Годи. Тук реших да наложа малко западен маниер на общуване – протегнах ръка и се здрависвах с всяка една от тях. Така се запознавахме по име. Не че ги запомних, обаче това ми даде възможност за малко разчупване на сковаността в държанието им и скъсяване на дистанцията.

Докато се разглеждахме, би звънецът и трябваше да влезем в часа по физика. Учениците седнаха разделени в две редици – момчета и момичета. Учителят стоеше пред черната дъска, чертаеше с тебешир и обясняваше по схема електромагнитната индукция. На моменти спираше, задаваше въпрос, а децата отговаряха напевно, в хор. Така и не осмислих; тук обучението по болшенството предмети беше на английски, учебниците – също, а децата не знаеха дори съвсем елементарното разговорно ниво. Че не влагаха особено усърдие, това беше видимо, но...

След като този първи учебен час привърши, последва важен, обичаен сутрешен ритуал. Учениците от цялото училище се събраха на двора, пред параклиса. То не е точно параклис, а специално оформен малък постамент, издигнат на около метър и половина височина; стълби, с ниска оградка и покрив.На него е поставена пъстро изрисувана цветна картинка на Кришна. Децата се подредиха по класове, коленичиха не, по скоро седнаха на земята, затвориха очи и събраха длани за молитва. Тогава за първи път видях така чиста, искрена вяра в лицата им. Те пееха в хор и с удоволствие, повтаряната всяка сутрин простичка мелодична молитва.Не беше дълга и отегчителна церемония, но достатъчна, за да придаде смисъл и надежда на днешния ден.

Когато свършиха, едно от момчетата мина измежду редиците и излезе най-отпред. Разгърна широките страници на популярният тук ежедневен вестник и информативно прочете няколко по- важни обявления от него. Последното от тях бе съобщение за жертвите на „свинският грип”. Учениците дисциплинирано изслушаха всичко до край, макър че в този район болшенството хора не ядяха месо.

Такъв кадър – молещи се деца – не можех да пропусна. Малко неуверено и не много наблизо,нагласих фотоапарата си на статива.Щракнах първите няколко снимки, опасявайки се от негативна реакция на учители и ученици.

Но не! Обратно! Веднага щом приключиха, те се юрнаха неудържими право към мен. За да ги предразположа допълнително, показах няколко снимки на дисплея. И като настана една суматоха, като се освободиха и оживиха ония ми ти деца. Като приеха всичко това за едно страхотно забавление, изключителна възможност за самоизява и игра...То бе подскачане, смях, подбутване, и голяма радост от необичайното събитие. Веднага забравиха първоначалната си стеснителност и застанаха пред обектива с цялото очарование на детската си селска естественост и непринуденост. Погледите и държанието им изразяваха единствено просто, първично, емоционално състояние, което с възторг можах да наблюдавам у чистите им като на малки животинчета душици.

Сред цялата гълчава, няма отърване от мераклии за снимка. И до сега е така. Където мина, видят ли фотоапарата, особено децата, моменталн ме окупират...... Насоча ли обектива към нещо, веднага най-близкият забелязал ме застава отпред и усмивката му се отваря бяла на мургаво лице, готов за снимка.

Вече поисках да се запозная и с учителите. До сега, те наблюдаваха случващото се в училищният двор деликатно и отстрани, без да се намесват. Само долавях по някой изпуснат любопитен поглед отвреме-навреме.

Тогава Годи ме хвана приятелски за ръката и гордо ме поведе право към учителската стая. Тя също бе скромно „минималистично” обзаведена, без излишества – дълга дървена маса, три-четири стола, едно бюро с дневници и струва ми се малко други документи. Отстрани, до стените навити на рола бяха наизправени изхабени от дълга употреба обучителни карти и атласи. В началото и те малко посмутени, въздържани и дистанцирани. Но както обикновено, след като си разменихме няколко приказки и поради оскъдният ми речник, с повече щедри усмивки, хората възвърнаха естественото си държание. Предложиха дружелюбно да поседна и дори ме почерпиха с цигара „БИРИ” – това е типичнато индийско тютюнево листо, увито и завързано с конец в края, готово за пушене. Да, седяхме в учителската стая и си пушехме „бири”-то с удоволствие, а момичето стоеше изправено отзаде ми. Когато му посочих свободен стол, да седне, тя отказа. Не било прието ученикът да седи в присъствието на учител...

Но станах вече и аз, да продължим разходката из училището.Да ми покажат още неща. Пресякохме пясъчният двор и се запътихме към малка жълта постройка отсреща. Тя бе съвсем в близост до кръглата стара чешма, обиколена с десетина кранчета. Веднага ми прижадня и си взех едно от оставените там металните канчета. Напълних го с вода и пия – бре всички пак млъкнаха и зяпнаха. Сочат ме и едно по едно започнаха да се подхилкват в шепите си. Погледнах въпросително към Годи, тя също се засмя, после взе една от чашките, изпъна шия, повдигна брадичка, отвори уста, и изля от разстояние тънка струйка вода, като едновременно преглъщаше... И така пи, без изобщо да допира съдината с устни. По този невъзможен за мен начин, тук обичайно пиеха вода. Аз само опитах, колкото да им доставя удоволствие и да се посмеят още малко на неумението ми...

Малката жълта постройка към която ме водеха, се оказа училищната кухня с огнище. Отвътре бе потъмняло и опушено от огъня, горящ в съграденото от кал огнище. До него седеше прегъната, свита на пода, възрастна белокоса индийка с нарязано от безброй бръчки лице. Бабата обаче твърде енергично разбъркваше гъстото зеленчуково ястие врящо в големият казан. Миришеше вкусно на подправки. Като ни видя, се усмихна приветливо с беззъбата си уста и помаха за поздрав, без да изпуска чирпака от ръка. Съвсем до нея, още по-стар, съсухрен дядо, разточваше чевръсто тънки питки „чапати” върху специален, заоблен кръгъл камък и ги хвърляше на огъня. Вече беше наредил една височка колона. Тука се готвеше за цялото училище.

Във всички държавни индийски школа се приготвя такава проста, зеленчукова, но вкусна храна, без никакви такси за семейството. Така е и в детските градини. Събрани мънички дечица, занимавани под грижите на няколко учителки могат да се видят дори и в най-затънтените селища. По този начин правителството подпомага и стимулира дори най-бедните семействата да могат да изпращат децата си на училище и малките все пак да бъдат обучавани.

Да, като продължихме малко по-натам из двора, ме заведоха точно в детската им градина. Отделна малка постройка но съвсем в близост до училището. Вътре - в гола, необзаведена с нищо стая, на хлад, се бяха свили три жени и кротко си бърбореха за последните новини от околните села. В единя ъгъл малко момченце с отнесен поглед се люлееше на пластмасово отровно-зелено конче, а друго се опитваше кротко да му го отнеме. Останалите деца, на различни възрасти свободно и необезпокоявани се пилееха наоколо. Забавляваха си се по свой начин. Видях и съвсем дребни, едва сега прохождащи, влачени от по-големите си батковци и каки бебета, но и жилави, печени 4-5 годишни малчугани, улисани в свойте си палави, буйни игри.

Щом приближихме и децата ни забелязаха, веднага застинаха, сковаха се и опулиха очи. Учителките бързо наскачаха на крака и предпазливо попридърпаха децата около себе си. Като че видяха снежен човек...

Но след като моето момиче им каза няколко приказки, те изпитаха видимо облекчение. Веднага лепнаха белозъбите си, любопитни усмивки и започнаха да разпитват с присъщият си за малките селца интерес.