ИЗ ГРАДА

     Този път, момичетата ме подканиха да идем до Котпутли. Това е най-близкият съседен град - голям и пълен с магазини, сергии и народ. Предстоеше им да си купуват сарита за сватбите, а пък аз - за сут и шалвари. Вече започвах да се чувствам некомфортно в моите западни дрехи. Оказаха се твърде непригодни за тукашният климат и условия. Много исках да опитам как е с типичното за местните облекло. Обикновено то се оказва най-практичното.

С готовност приех. И най- вече трябваше да науча как се пътува тук. От злополучното развозване нагоре-надолу с ауторикшите из Делхи, така и не схванах изобщо правилата за пътуване. Виждах - минаваха много автобуси натъпкани с хора, но всичко друго - билети, спирки, цени – неизвестно.

Така, че грабнаха ме двете най-големи момичета - бъдещите булки и нагласени и пременени тръгнахме пак през полята, та към града. Вървяхме дълго, може би около два-три километра. Преминахме през две по-малки селца с по двайсетина-трийсет къщурки – колибки и черен полски път измежду тях. Едва тогава излязохме на главното шосе, на кръстопътя.

Отсреща – продавач на чай. Разположил е скромната си дървена количката на сянка, току пред вратата на обичайната за такова място бръснарница. На срещуположният ъгъл, зад ниска четвъртита масичка, е седнало малко момченце. Наредена с дребни стоки, то обслужваше желанията и дребните парички на минаващите. Зад гърба му - група старци убиваха предиобедната скука с поредната игра на карти.

Пътя не бе много широк, зле асфалтиран, но пък доста натоварен от всякакви мърдащи превози – големи камиони с обемисти, добре увити и овъжено-стегнати товари върху тях. Автобуси – разни модели - и претъпкани, и полупразни. Големите, по-заможни семейства пък, предпочитаха да пътуват със стабилни осем-местни джипове, в които успява да се побера цялата фамилия заедно с багажа си. Малки стари очукани таратайки дрънкаха ламарини редом с новичики луксозни, среден клас коли. Те пътуваха с плътно затворени затъмнени стъкла, опазвайки спретнатите си пътниците от финият бял прахоляк на шосето. Жълто-черни рикши в различини модификации и приспособления предаваха на цялото движение характерната си нервност и спъната прибързаност на малките, но не мощни мотори. Нагиздени трактори, яхнати от усмихнати, напети момчета и често озвучени със силна ритмична музика, бързаха игриво към полето. И току се зададе покрая някоя силна, спокойно щрапаща камила, изпънала шия пред дървената си обемисто натоварена каруца...

Тук, от двете срещуположни страни на шосето стояха по няколко чакащи човеци с багаж. Само по това се разпознаваше мястото на спирките. И понеже винаги има хора /и то обикновено групи, семейства, ученици/ - тръгнали на някъде, се оказа лесно. Просто застанахме до тях. 

Не след дълго пред нас намали и спря нервна пърпоретка , но моделът не бе както обикновената пътническа, с две пейки – седалки, а вместо това - с бяла каросерия отзад. Малка платформа бе заградена с високи около метър и петдесет метални пръчки и в нея вече се бяха свили няколко човека. Малко се смутих от необичайният превоз за хора, но момичетата закимаха, подканиха ме и се качиха. И аз се метнах бързо отгоре и хванах здраво оградката. Шофьорът наду клаксона, с което извести че потегляме.И се задрусахме по неравния асфалтов път. Изискваше известни усилия да се укрепиш прав, защото младежът бързаше и не подбираше много, много пътя, а студения сутрешен вятър се забиваше остро в лицето. За това другите трима пътника се возеха седнали на пода, притиснали чанти плътно към себе си.

Но след десетина-петнайсет минути и няколко спирки, бяхме вече в града. Слязохме и платихме по четири рупии / 12ст./ на момчето, което се возеше до шофьора.

Момичетата първо се поизтупаха, попригладиха косите и дрехите си и тогава тръгнахме. Много стриктно ги следях с поглед и плътно следвах в навалицата, защото и тук правилата бяха други. Официално движението е обратно на нашето. Но това не означава, че можах да направя ясно разграничаване, кое е ляво и кое дясното платно. И в двете „ленти” попадаш на маневрирщи разнопосочно всякакви возила; и направо, и насрещно, и настрани, а пешоходците се промушват където успеят.Разнотонен хор от клаксони безспирно съпровожда, надпява се и слухово фиксира „ Пази се!” за внимание. Аз ходех плътно зад Годи, мъчейки се да разбера метода на придвижване в цялата тая тъпканица. За начало само схванах, че не трябва да сипраш и да изчакваш някого или нещо, а ловко да следиш за безопасни пролучки в момента на преминаване.Иначе някой те подбутне и ти грабне предимството, последван от следващият и така – няма мърдане. Ходехме като забързани мравки под слънцето, докато се добрахме до главната пазарска улица.

------

Докато се размотавахме насам-натам и току ми заискаха 50рупии. „Фото, фото!”- се опитаха да ми обяснят нещо с тия две думи – „ Абе к’во фото?” - подадох банкнотата и погледнах въпросително. Тогава те ме хванаха за ръцете и ме натикаха в най-близкото малко фотоателие. Отвориха ни вратата на миниатюрна стаичка за снимки и започна едно гласене пред огледалото... Първо с публичния зачернял гребен и малко вода пригладиха своите коси, после ми хвърлиха по един кратък, но критичен поглед и докато се усетя оформиха набързо и моята. После грабнаха червилото, оставено пред огледалото точно за разкрасяване на клиентки и замазаха обилно устните си. Този път оказах малка съпротива, но яркото, крещящо мазило беше вече в ръцете им, стаичката тясна, език не знам, а отвън нетърпеливо надничат и други клиенти. Но пък лицето ми за миг се освежи и грейна в щастлива оранжева усмивка. Само не им се дадох за фотоапарата. Настояваха да го сваля, явно им се струваше, че ще загрозява снимката...

Фотографът влезе, подреди ни за три кадъра в три стандартни пози и ни щракна!

Доволни, излязохме и продължихме нагоре към все по стесняващата се уличка на малките дюкяни. Продаваха всякакви нужни стоки. От мобилни телефони, подправки и сладкиши, въженца, катинари, та и „резервни части” за джапанки. Да! Не се шегувам. Явно горната част на класическите гумени джапанки, каквито масово носят тук, издържа по-кратко от подметката. И гледам - цяла маса наредени многобразни и разноцветни модели...И до нея седнал майстор и ремонтира...Веднага и на място! 

Повървяхме така и не след дълго стигнаме до предпочитаният от сестрите магазин. Отвън салончето с изложена стока изглеждаше малко и бедно, но като си свалихме джапанките и влязохме, ни поведоха надолу, по тесните стръмни стълбички към същинското помещение. Там обаче, всички стени бяха отрупани с пъстро-шарени кутии и пликове по рафтовете. Настанихме се върху меки бели дюшечета на пода, а срещу нас скръсти крака продавача, подготвил до себе си поне десетина кутии. До него, право, застана и друго младо момче, в помощ да изпълни прищевките ни. След като размениха по няколко приказки с момичетата, търговецът отвори първата кутия. Финото, копринено парче плат, беше сгънато по специален начин. Той сръчно захвана единя му край, а с другата ръка ловко хвърли, та разстла пред очите ни около два-три метра красива тъкан. След това взе втора, трета, четвърта кутия и меката, фина коприна, извезана и обшита с безброй малки камъчета на фигури и цветя образува разкошна , магически - бляскаща и живописно изобилна купчина.

Сарито не е просто дълго около пет метра парче плат. Сарито е красиво надиплена около тялото дреха, без никакъв шев. Красотата му може да e подчертана и от специалното разположение на шарки, цветове, бродерии и камъчета. Мястото на мотивите е изкусно синхронизирано с начина на увиване около тялото, така че те да изпъкнат и оформят една изключително изящна, красива, чувствена женска дреха, танцуваща около фигурата в движение. 

Мъжът продължи да разстила, като едновременно обсъждаше с момичетата и се стараеше да предугоди желанията им. Помощничето му отвреме-навреме събираше разпиляната пъстра стока и доставяше нови и нови кутии от рафтовете.

Изборът беше голям и за това продължи дълго , но накрая си тръгнахме доволни. След обичайното спазаряне на цената, разбира се. Това за тука е традиция и безусловно занимание между купувача и продавача. Не става въпрос за някакви дълги тежки и сложни или изнервящи увещания и кандърми, а за кратка, приятелска раздумка, с която продавачът засвидетелствува уважение към клиента си, като прави отбив от първоначалната цена. Това е нещо като малка вкусна десертна хапка, поднесена от любезна домакня след обилен обяд. Впечатли ме това, че като си купиш нещо ти казват „благодаря”. Има нормално-общоприети граници, които са в зависимост от цената и количеството на стоките, като дрехи, обувки и златни бижута. За дребните неща пазарлъка не върви. Повечето пакетирани хранителни стоки се продават с фабрично напечатена минимална продажна цена, с която, няма как, търговецът се примирява. А на повечето ежедневни стоки като плодове, зеленчуци и чаят по улиците, цената просто отдавна се знае...

Като се справихме с главната задача, огладняхме. Сестрите пак ме поведоха през главната, вече поразредена от следобедната жегата улица.Спряхме се пред няколкото почернели от пържене обемни, дълбоки и кръгли съда, зад които снажен мъжага в мръсно-сив, прокъсан потник съсредоточено размесваше някакви теста. Качихме се по тесни стръмни стъпала, покрай оплескани от хиляди черни пръсти сини стени. Малка закусвалня с пет-шест масички. Щом поседнахме, мърляво, но от сърце усмихнато момче, първо ни наля по чаша вода и зачака поръчката. Аз вдигнах рамене, а те му казаха какво. Скоро донесе и постави пред трите ни по една чинийка от пресовани сухи бананови листи. В тях имаше по две малки, плоски, кръгли и рошави хлебчета, запечени на плоча.И купичка с гъст зеленчуков сос. Момичетата наченаха да разчупват на дребни късове питките, после ги поляха със сос и апетитно, шумно примлясваха, облизвайки си пръстите. И аз започнах да ги чупя, ама бяха много горещи и видимо трудно се справях с това. Веселото момче обаче, стоеше нащрек, услужливо, отстрани до масата и като истински професионалист наблюдаваше какво се случва с клиентите му. Видя моята непохватност и хоп – отзивчиво протегна голи ръце, сръчно начупи хлебчетата ми, после ги поля със сос, подбутна чинийката към мен и доволен, очарователно ми се усмихна. Нямаше как – премигах, премигах, пък кимнах с глава за благодарност и започнах да ям. С това взех окончателното решение, да направя усилие и да се примиря с различното им понятие за хигиена. Усилието е като да ти се наложи да ядеш хребарки, например.

    От мърсотията в Индия не можеш да се опазиш. Тръгнах от България, подготвена с препоръки , предупреждения и съвети - пийте само фабрична, добре затворена бутилирана вода, купувайте си само пакетирана храна, носете си хапове против стомашно-червни разстройства...

Първите три дена в Делхи успях да съм внимателна, но и шокирана. Ама като реших да остана е ясно, че трябваше да преборя със съгражданите в първите седем години хигиенни навици. Защото ако дойдеш като турист е възможно петнайсет дена, месец да се мръщиш, гнусиш и стискаш уста. Купуваш си минерална вода, настаняват те в някой що-годе приличен стандартен хотел и всичко друго остава около тебе. Но ако трябва да бъдеш в натурална, естествена за индийците среда – забрави...

Отне ми известно време да се справя и с навика да оглеждам за кофа за смет. Тука е лесно. Всеки всичко хвърля на земята, а сутрин и вечер около сергиите и дюкяните се позамита и събира на високи купчини. Понякога минават две-три млади момчета, сръчно обират с ръце вонящите вече отпадъци и ги натоварват на широка миризлива количка-платформа, тикана от някой дядо – служител на фирма-чистота.

********

Всъщност и с много други неща трябва да се справиш. Налага се да вървиш срещу себе си. И срещу възпитаните у теб норми на поведение. И това също е цена. Бунтуваш се, но подтискаш. Защото иначе просто трябваше да се върна или да живея някак си изолирано. Или пък да се превърна в наниз от глупаво празно недоволство и възмущение...

********

На връщане само минахме през фотото да вземем готовите снимки. Предвидени за мен обаче нямаше... Безгрижно и весело ми бясниха , че това е моят подарък само за тях...