НЯКОЛКО МАЛКИ, ПОЛЕЗНИ УРОЦИ ЗА ОПИТ.

     Пътуването до съседният град, за мен вече бе вълнуващо и забавно приключение. На лов за снимки и емоции и нови преживявания. Слагам раницата с такъмите си на гръб, смешна, ярко-синя шапка на главата / та да ме предпазва като защитна окраска сред суматохата на движението / и тръгвам. Вървя около километър пеша и навлизам в малкото познато селище с голямата сюрия деца.

В началото, от двете страни на кафявият прашен път е основната тоалетна на селото и трябва много да внимавам къде точно стъпвам. Току сварвам някое приклекнало детенце, което без смущение ме зяпва с учудените си, големи, тъмни очи... Всичко това преминава в нещо като бедно, селско сметище. В него са захвърлени само някакви крайно неизползваеми и непотребни неща. Парчета стара ръждясала ламарина, развяват се излинели от употреба ненужни парцали, изхабени найлонови късове и лъскат пакетчета от тютюна, който ежедневно се дъвче и плюе...Бедно село – бедно сметище. Но за разкош и багра, из него се ровят два-три улисани в занятието си пауна, нехаещи за красивите си, искрящи на слънцето синьо-зелени пера.

Навлизайки вече в селото, само след една-две къщи, непременно бивам набелязана като нетипичен вид и орлякът от деца скоростно дотърчава отвсякъде и като по сигнал се разпръсва около ми. Започва едно надвикване, една крещавица, един смях и голяма гюрултия. Само с две-три английски думички, врявата експлодира. Сюрията продължава да се движи с мен и лавинообразно да нараства. А прахолякът на пътя се омесва като облак с въудошевени, весели и боси деца. Вече не плачат и не се крият зад майките си, а разбрали за това страхотно забавление - фотографията, започват с голямата буйна игра. Застават пред обектива за снимка, после тичат, скупчват се и блъскат за да видят. Заливат се в радостен смях. И като разбраха, че това не е достатъчно, започнаха отзивчиво да ме развеждат из селището и да показват интересни места и хора. Придвижвахме се като малка, креслива и прашна атракция из селото с по-особено занимание. Щастливата емоционалност на децата превръщаше моментът в малък празник...

След веселата дандания, изпровождаща ме до края на селото, продължавам отпуснато по пътя сред спокойното, равно, свежо-зелено поле...Тишината, мълчанието сега е очакван благодат и бързо стигам кръстовището. Заставам до другите хора и чакам. Днес не е рано сутрин и народа вече се е разшавал. Малките триколки, скоростно минават така претъпкани, че от всичките им страни стърчат телесни човешки части – ръце, глави, крака, а оттук-оттам и по някой багаж. Но обикновено спират и все успяват да качат още някого.

Една такава ауторикша спря и пред нашата твърде скромна групичка – майка, дъщеря, аз, раницата и техните две обемисти чанти. Малко се стъписах, дръпнах се назад и погледнах недоумяващо, но от предната седалка изскочи пъргав младеж и умело започна да подбутва, пренарежда и намества хора, бебета и багажи, така че накрая успя да натика и нас.

Телата ни бяха плътно притиснати и прилепени. С оглед практичност, триколката е модел без врати. Като последна натикана, успяха да ме сбутат да седна само на половин седалка отстрани. Моята друга половина бе извън габаритите на колата. Трябваше да се удържам с всичките сили на двете си ръце към тънката метална тръба над главата ми, за да не изгубя мястото си при някоя дупка на пътя или остър завой. Едно момче дишаше в ухото ми, но пък крепеше раницата на коленете си. Аз притеснено внимавах при всяко спиране, забила коляно между краката на мъжа срещу мен. Начумерена, недоволна от отреденото и положение, възрастна индийка мърмореше и отвреме-навреме правеше безнадеждни опити да измъкне полите на сарито си изпод пристегнатите ни тела.

На предната седалка, притиснал се към кормилото /да, рикшите не са с волан/ седеше по необходимост шофьорчето.До него плътно сбит - кондуктурът, който прибира парите и смества пътниците. От неговите умения много зависи материалният просперитет на возилото. А до тях две по-тънички момченца – едното на половин седалка, а другото право, укрепило се жилаво на стъпенката. Зад тях има две тесни седалки-като пейчици, със седящи нагънати хора един срещу друг. Там обикновено сместваха по-крехките пътници - бебетата, децата и животните.От двете страни обикновено се возеха правостоящи момчета и младежи, захванали се здраво за металните тръби на покривната конструкция. А най-накрая – и още една пейка, на която се сяда с гръб към шофьора и изглед назад. На нея се сместват още поне четири – пет човека, с колкото багаж могат да удържат.

Обикновено всички необходими им стоки индийците си ги превозват така, със себе си. Големи вързопи с домашни вещи, резервни части за малка търговийка, телевизори за ремонт, велосипедни колела, по две-три чувалчета със захар или брашно за вкъщи, гюмове с мляко за изкупуване. Видях и две козички веднъж, сместили се между човеците. Хората търпеливо, спокойно и съпричастно приемат този нормален за тях начин на пътуване.Обикновено с готовност се сместват, възможно най-плътно. А и кондуктурът си има проста и ефективна тактика. Докато не качи и последният възможен човечец от спирката, колата не тръгва.

Обикновено се плаща накрая, след като си слязъл и успешно си измъкнали разтоварил всичките си денкове, така че шофьорът не може да бърза да те изхвърли...

Като стигнахме в града, на последната спирка се изсипахме всички и вятърът благосклонно ни обдуха и разведри. Тогава се запътих към близката банка, към ATM-a за малко пари. Бях леко напрегната, от чувството на неприятно чувство на безспокойство – как ли ще се справя. Дали ще се справя успешно и как да попитам с твърде лабилният си английски. Но това беше единственият път - повървях, повървях и стигнах.

Банкоматите обикновено са до входа на банката и представляват широки остъклени кабини, вътре и с по две-три машини понякога. Отпред, на столчето седи, прегърнал голямата си внушителна пушка отегчен полицай. И тук като навсякъде – немирна тумба народ. Навалица.Гълчава...Този народ обаче, не се е подредил кротко на опашка по двама-трима, да речем и да изчаква търпеливо своя ред пред остъклената кабина - не! Този народ се е натъпкал в нея и дори се разлива отвън по стълбите... И като изключително нетърпеливи и бързащи, всеки е извадил своята карта, държи я високо в ръка си и обзет от нетърпение, стремително се ръга и проправя път към автомата, както успее. Поогледах, поогледах ситуацията и веднага схванах, че ако чакам реда си, той нкога няма да дойде. Бухнах се и аз, елегантно подкрепяйки деянието си със статива. Много е удобен с тия здрави остри крачета. Помогна ми много и това, че съм бяла жена. А жени на опашката изобщо нямаше и докато ме заглеждаха изненадано и смутено,аз напредвах! Понатиснах оттук, оттам, а където можах се наведох и промуших и не след дълго се изправих победоносно пред машината. Готова, с извадена карта...Да, ама той се оказа различен за управление от нашите... Толкова упорито се борих за това място, че сега въобще не се стъписах и да отстъпя, а продължих да напредвам, погрешно, разбира се. Започнах да се суетя с картата. Слагам, изваждам, натискам копчета, излиза хинди, излиза английски, автоматът пропищя накрая, но тълпата около мен бързо се усети и взе нещата в свои ръце. Един през друг викаха като на спортна игра и услужливо ме напътсваха какво да правя.И натисках копчета. И те ми помагаха.”Карта, карта! Mem!”, после „пин, пин, рупии, рупии How? Повярвах им веднага! Каквото ми диктуваха, това правех. Е, всъщност аз само се добрах да натисна копчетата на пин-кода. То никой не си го криеше, а и беше невъзможно. И след това до цифрата на рупиите. Около мен активно участваше цялата притиснала ме група, която имаше видимост върху процеса.Най-близките ми боравеха с копчетата, един през друг крещяха и подсказваха какво се изисква и така с всеобщи усилия и голямо „благодаря” към околните си взех първите пари от банкомат в Индия. След това нямах щастието и този късмет, да случа на толкова много сърцати и услужливи хора из банкоматите, защото в по-големите градове банките са достатъчно нагъсто. Този блестящ урок го запомних безпогрешно и отведнъж....

ИЗ ГРАДА

     Този път, момичетата ме подканиха да идем до Котпутли. Това е най-близкият съседен град - голям и пълен с магазини, сергии и народ. Предстоеше им да си купуват сарита за сватбите, а пък аз - за сут и шалвари. Вече започвах да се чувствам некомфортно в моите западни дрехи. Оказаха се твърде непригодни за тукашният климат и условия. Много исках да опитам как е с типичното за местните облекло. Обикновено то се оказва най-практичното.

С готовност приех. И най- вече трябваше да науча как се пътува тук. От злополучното развозване нагоре-надолу с ауторикшите из Делхи, така и не схванах изобщо правилата за пътуване. Виждах - минаваха много автобуси натъпкани с хора, но всичко друго - билети, спирки, цени – неизвестно.

Така, че грабнаха ме двете най-големи момичета - бъдещите булки и нагласени и пременени тръгнахме пак през полята, та към града. Вървяхме дълго, може би около два-три километра. Преминахме през две по-малки селца с по двайсетина-трийсет къщурки – колибки и черен полски път измежду тях. Едва тогава излязохме на главното шосе, на кръстопътя.

Отсреща – продавач на чай. Разположил е скромната си дървена количката на сянка, току пред вратата на обичайната за такова място бръснарница. На срещуположният ъгъл, зад ниска четвъртита масичка, е седнало малко момченце. Наредена с дребни стоки, то обслужваше желанията и дребните парички на минаващите. Зад гърба му - група старци убиваха предиобедната скука с поредната игра на карти.

Пътя не бе много широк, зле асфалтиран, но пък доста натоварен от всякакви мърдащи превози – големи камиони с обемисти, добре увити и овъжено-стегнати товари върху тях. Автобуси – разни модели - и претъпкани, и полупразни. Големите, по-заможни семейства пък, предпочитаха да пътуват със стабилни осем-местни джипове, в които успява да се побера цялата фамилия заедно с багажа си. Малки стари очукани таратайки дрънкаха ламарини редом с новичики луксозни, среден клас коли. Те пътуваха с плътно затворени затъмнени стъкла, опазвайки спретнатите си пътниците от финият бял прахоляк на шосето. Жълто-черни рикши в различини модификации и приспособления предаваха на цялото движение характерната си нервност и спъната прибързаност на малките, но не мощни мотори. Нагиздени трактори, яхнати от усмихнати, напети момчета и често озвучени със силна ритмична музика, бързаха игриво към полето. И току се зададе покрая някоя силна, спокойно щрапаща камила, изпънала шия пред дървената си обемисто натоварена каруца...

Тук, от двете срещуположни страни на шосето стояха по няколко чакащи човеци с багаж. Само по това се разпознаваше мястото на спирките. И понеже винаги има хора /и то обикновено групи, семейства, ученици/ - тръгнали на някъде, се оказа лесно. Просто застанахме до тях. 

Не след дълго пред нас намали и спря нервна пърпоретка , но моделът не бе както обикновената пътническа, с две пейки – седалки, а вместо това - с бяла каросерия отзад. Малка платформа бе заградена с високи около метър и петдесет метални пръчки и в нея вече се бяха свили няколко човека. Малко се смутих от необичайният превоз за хора, но момичетата закимаха, подканиха ме и се качиха. И аз се метнах бързо отгоре и хванах здраво оградката. Шофьорът наду клаксона, с което извести че потегляме.И се задрусахме по неравния асфалтов път. Изискваше известни усилия да се укрепиш прав, защото младежът бързаше и не подбираше много, много пътя, а студения сутрешен вятър се забиваше остро в лицето. За това другите трима пътника се возеха седнали на пода, притиснали чанти плътно към себе си.

Но след десетина-петнайсет минути и няколко спирки, бяхме вече в града. Слязохме и платихме по четири рупии / 12ст./ на момчето, което се возеше до шофьора.

Момичетата първо се поизтупаха, попригладиха косите и дрехите си и тогава тръгнахме. Много стриктно ги следях с поглед и плътно следвах в навалицата, защото и тук правилата бяха други. Официално движението е обратно на нашето. Но това не означава, че можах да направя ясно разграничаване, кое е ляво и кое дясното платно. И в двете „ленти” попадаш на маневрирщи разнопосочно всякакви возила; и направо, и насрещно, и настрани, а пешоходците се промушват където успеят.Разнотонен хор от клаксони безспирно съпровожда, надпява се и слухово фиксира „ Пази се!” за внимание. Аз ходех плътно зад Годи, мъчейки се да разбера метода на придвижване в цялата тая тъпканица. За начало само схванах, че не трябва да сипраш и да изчакваш някого или нещо, а ловко да следиш за безопасни пролучки в момента на преминаване.Иначе някой те подбутне и ти грабне предимството, последван от следващият и така – няма мърдане. Ходехме като забързани мравки под слънцето, докато се добрахме до главната пазарска улица.

------

Докато се размотавахме насам-натам и току ми заискаха 50рупии. „Фото, фото!”- се опитаха да ми обяснят нещо с тия две думи – „ Абе к’во фото?” - подадох банкнотата и погледнах въпросително. Тогава те ме хванаха за ръцете и ме натикаха в най-близкото малко фотоателие. Отвориха ни вратата на миниатюрна стаичка за снимки и започна едно гласене пред огледалото... Първо с публичния зачернял гребен и малко вода пригладиха своите коси, после ми хвърлиха по един кратък, но критичен поглед и докато се усетя оформиха набързо и моята. После грабнаха червилото, оставено пред огледалото точно за разкрасяване на клиентки и замазаха обилно устните си. Този път оказах малка съпротива, но яркото, крещящо мазило беше вече в ръцете им, стаичката тясна, език не знам, а отвън нетърпеливо надничат и други клиенти. Но пък лицето ми за миг се освежи и грейна в щастлива оранжева усмивка. Само не им се дадох за фотоапарата. Настояваха да го сваля, явно им се струваше, че ще загрозява снимката...

Фотографът влезе, подреди ни за три кадъра в три стандартни пози и ни щракна!

Доволни, излязохме и продължихме нагоре към все по стесняващата се уличка на малките дюкяни. Продаваха всякакви нужни стоки. От мобилни телефони, подправки и сладкиши, въженца, катинари, та и „резервни части” за джапанки. Да! Не се шегувам. Явно горната част на класическите гумени джапанки, каквито масово носят тук, издържа по-кратко от подметката. И гледам - цяла маса наредени многобразни и разноцветни модели...И до нея седнал майстор и ремонтира...Веднага и на място! 

Повървяхме така и не след дълго стигнаме до предпочитаният от сестрите магазин. Отвън салончето с изложена стока изглеждаше малко и бедно, но като си свалихме джапанките и влязохме, ни поведоха надолу, по тесните стръмни стълбички към същинското помещение. Там обаче, всички стени бяха отрупани с пъстро-шарени кутии и пликове по рафтовете. Настанихме се върху меки бели дюшечета на пода, а срещу нас скръсти крака продавача, подготвил до себе си поне десетина кутии. До него, право, застана и друго младо момче, в помощ да изпълни прищевките ни. След като размениха по няколко приказки с момичетата, търговецът отвори първата кутия. Финото, копринено парче плат, беше сгънато по специален начин. Той сръчно захвана единя му край, а с другата ръка ловко хвърли, та разстла пред очите ни около два-три метра красива тъкан. След това взе втора, трета, четвърта кутия и меката, фина коприна, извезана и обшита с безброй малки камъчета на фигури и цветя образува разкошна , магически - бляскаща и живописно изобилна купчина.

Сарито не е просто дълго около пет метра парче плат. Сарито е красиво надиплена около тялото дреха, без никакъв шев. Красотата му може да e подчертана и от специалното разположение на шарки, цветове, бродерии и камъчета. Мястото на мотивите е изкусно синхронизирано с начина на увиване около тялото, така че те да изпъкнат и оформят една изключително изящна, красива, чувствена женска дреха, танцуваща около фигурата в движение. 

Мъжът продължи да разстила, като едновременно обсъждаше с момичетата и се стараеше да предугоди желанията им. Помощничето му отвреме-навреме събираше разпиляната пъстра стока и доставяше нови и нови кутии от рафтовете.

Изборът беше голям и за това продължи дълго , но накрая си тръгнахме доволни. След обичайното спазаряне на цената, разбира се. Това за тука е традиция и безусловно занимание между купувача и продавача. Не става въпрос за някакви дълги тежки и сложни или изнервящи увещания и кандърми, а за кратка, приятелска раздумка, с която продавачът засвидетелствува уважение към клиента си, като прави отбив от първоначалната цена. Това е нещо като малка вкусна десертна хапка, поднесена от любезна домакня след обилен обяд. Впечатли ме това, че като си купиш нещо ти казват „благодаря”. Има нормално-общоприети граници, които са в зависимост от цената и количеството на стоките, като дрехи, обувки и златни бижута. За дребните неща пазарлъка не върви. Повечето пакетирани хранителни стоки се продават с фабрично напечатена минимална продажна цена, с която, няма как, търговецът се примирява. А на повечето ежедневни стоки като плодове, зеленчуци и чаят по улиците, цената просто отдавна се знае...

Като се справихме с главната задача, огладняхме. Сестрите пак ме поведоха през главната, вече поразредена от следобедната жегата улица.Спряхме се пред няколкото почернели от пържене обемни, дълбоки и кръгли съда, зад които снажен мъжага в мръсно-сив, прокъсан потник съсредоточено размесваше някакви теста. Качихме се по тесни стръмни стъпала, покрай оплескани от хиляди черни пръсти сини стени. Малка закусвалня с пет-шест масички. Щом поседнахме, мърляво, но от сърце усмихнато момче, първо ни наля по чаша вода и зачака поръчката. Аз вдигнах рамене, а те му казаха какво. Скоро донесе и постави пред трите ни по една чинийка от пресовани сухи бананови листи. В тях имаше по две малки, плоски, кръгли и рошави хлебчета, запечени на плоча.И купичка с гъст зеленчуков сос. Момичетата наченаха да разчупват на дребни късове питките, после ги поляха със сос и апетитно, шумно примлясваха, облизвайки си пръстите. И аз започнах да ги чупя, ама бяха много горещи и видимо трудно се справях с това. Веселото момче обаче, стоеше нащрек, услужливо, отстрани до масата и като истински професионалист наблюдаваше какво се случва с клиентите му. Видя моята непохватност и хоп – отзивчиво протегна голи ръце, сръчно начупи хлебчетата ми, после ги поля със сос, подбутна чинийката към мен и доволен, очарователно ми се усмихна. Нямаше как – премигах, премигах, пък кимнах с глава за благодарност и започнах да ям. С това взех окончателното решение, да направя усилие и да се примиря с различното им понятие за хигиена. Усилието е като да ти се наложи да ядеш хребарки, например.

    От мърсотията в Индия не можеш да се опазиш. Тръгнах от България, подготвена с препоръки , предупреждения и съвети - пийте само фабрична, добре затворена бутилирана вода, купувайте си само пакетирана храна, носете си хапове против стомашно-червни разстройства...

Първите три дена в Делхи успях да съм внимателна, но и шокирана. Ама като реших да остана е ясно, че трябваше да преборя със съгражданите в първите седем години хигиенни навици. Защото ако дойдеш като турист е възможно петнайсет дена, месец да се мръщиш, гнусиш и стискаш уста. Купуваш си минерална вода, настаняват те в някой що-годе приличен стандартен хотел и всичко друго остава около тебе. Но ако трябва да бъдеш в натурална, естествена за индийците среда – забрави...

Отне ми известно време да се справя и с навика да оглеждам за кофа за смет. Тука е лесно. Всеки всичко хвърля на земята, а сутрин и вечер около сергиите и дюкяните се позамита и събира на високи купчини. Понякога минават две-три млади момчета, сръчно обират с ръце вонящите вече отпадъци и ги натоварват на широка миризлива количка-платформа, тикана от някой дядо – служител на фирма-чистота.

********

Всъщност и с много други неща трябва да се справиш. Налага се да вървиш срещу себе си. И срещу възпитаните у теб норми на поведение. И това също е цена. Бунтуваш се, но подтискаш. Защото иначе просто трябваше да се върна или да живея някак си изолирано. Или пък да се превърна в наниз от глупаво празно недоволство и възмущение...

********

На връщане само минахме през фотото да вземем готовите снимки. Предвидени за мен обаче нямаше... Безгрижно и весело ми бясниха , че това е моят подарък само за тях...

УЧИЛИЩЕТО

Когато протегнах ръка към малчуганите – исках да погаля черните им косички и усмиря изумените им личица – те инстиктивно се дърпаха като подплашени зверчета. Почувствах се твърде неловко, незнаейки как правилно да се държа. Децата обаче продължаваха да се струпват наоколо. Блъсканицата притискаше първите и навалицата около нас започна да става застрашителна. Тогава Годи се намеси с решителен и ядосан тон. Малко грубо, по надзирателски маниер, разпръсна набързо децата, направи пътека през тълпата и ме поведе към класната си стая.

Сградата беше освежена в синьо, едноетажна, Г-образно разположена, опасана отпред с широка веранда. Преди да се качат на нея, учениците си събуваха обувките и влизаха в своите стаи. Малките се занимаваха седнали удобно на земята, сгънали крака върху пъстротъкани черджета. Пред всяко имаше черна дъсчица и върху нея с тебешир се упражняваха да пишат буквите. По стените висяха обичайните поучително-надзидателни лозунги, изписани на хинди и английски. Тука на минаване зърнах рисувана с разноцветни блажни бои голяма карта на държавите в света. А, ей сега ще покажа къде е България – поспрях за момент и затърсих с поглед. Но, не – пак художникът беше проявил небрежност и между Гърция, Турция, Румъния и морето, стоеше обезформено малко червено петно без име.

Отвън, пред вратата на класната чакаха наредени съученичките на Годи. Тук реших да наложа малко западен маниер на общуване – протегнах ръка и се здрависвах с всяка една от тях. Така се запознавахме по име. Не че ги запомних, обаче това ми даде възможност за малко разчупване на сковаността в държанието им и скъсяване на дистанцията.

Докато се разглеждахме, би звънецът и трябваше да влезем в часа по физика. Учениците седнаха разделени в две редици – момчета и момичета. Учителят стоеше пред черната дъска, чертаеше с тебешир и обясняваше по схема електромагнитната индукция. На моменти спираше, задаваше въпрос, а децата отговаряха напевно, в хор. Така и не осмислих; тук обучението по болшенството предмети беше на английски, учебниците – също, а децата не знаеха дори съвсем елементарното разговорно ниво. Че не влагаха особено усърдие, това беше видимо, но...

След като този първи учебен час привърши, последва важен, обичаен сутрешен ритуал. Учениците от цялото училище се събраха на двора, пред параклиса. То не е точно параклис, а специално оформен малък постамент, издигнат на около метър и половина височина; стълби, с ниска оградка и покрив.На него е поставена пъстро изрисувана цветна картинка на Кришна. Децата се подредиха по класове, коленичиха не, по скоро седнаха на земята, затвориха очи и събраха длани за молитва. Тогава за първи път видях така чиста, искрена вяра в лицата им. Те пееха в хор и с удоволствие, повтаряната всяка сутрин простичка мелодична молитва.Не беше дълга и отегчителна церемония, но достатъчна, за да придаде смисъл и надежда на днешния ден.

Когато свършиха, едно от момчетата мина измежду редиците и излезе най-отпред. Разгърна широките страници на популярният тук ежедневен вестник и информативно прочете няколко по- важни обявления от него. Последното от тях бе съобщение за жертвите на „свинският грип”. Учениците дисциплинирано изслушаха всичко до край, макър че в този район болшенството хора не ядяха месо.

Такъв кадър – молещи се деца – не можех да пропусна. Малко неуверено и не много наблизо,нагласих фотоапарата си на статива.Щракнах първите няколко снимки, опасявайки се от негативна реакция на учители и ученици.

Но не! Обратно! Веднага щом приключиха, те се юрнаха неудържими право към мен. За да ги предразположа допълнително, показах няколко снимки на дисплея. И като настана една суматоха, като се освободиха и оживиха ония ми ти деца. Като приеха всичко това за едно страхотно забавление, изключителна възможност за самоизява и игра...То бе подскачане, смях, подбутване, и голяма радост от необичайното събитие. Веднага забравиха първоначалната си стеснителност и застанаха пред обектива с цялото очарование на детската си селска естественост и непринуденост. Погледите и държанието им изразяваха единствено просто, първично, емоционално състояние, което с възторг можах да наблюдавам у чистите им като на малки животинчета душици.

Сред цялата гълчава, няма отърване от мераклии за снимка. И до сега е така. Където мина, видят ли фотоапарата, особено децата, моменталн ме окупират...... Насоча ли обектива към нещо, веднага най-близкият забелязал ме застава отпред и усмивката му се отваря бяла на мургаво лице, готов за снимка.

Вече поисках да се запозная и с учителите. До сега, те наблюдаваха случващото се в училищният двор деликатно и отстрани, без да се намесват. Само долавях по някой изпуснат любопитен поглед отвреме-навреме.

Тогава Годи ме хвана приятелски за ръката и гордо ме поведе право към учителската стая. Тя също бе скромно „минималистично” обзаведена, без излишества – дълга дървена маса, три-четири стола, едно бюро с дневници и струва ми се малко други документи. Отстрани, до стените навити на рола бяха наизправени изхабени от дълга употреба обучителни карти и атласи. В началото и те малко посмутени, въздържани и дистанцирани. Но както обикновено, след като си разменихме няколко приказки и поради оскъдният ми речник, с повече щедри усмивки, хората възвърнаха естественото си държание. Предложиха дружелюбно да поседна и дори ме почерпиха с цигара „БИРИ” – това е типичнато индийско тютюнево листо, увито и завързано с конец в края, готово за пушене. Да, седяхме в учителската стая и си пушехме „бири”-то с удоволствие, а момичето стоеше изправено отзаде ми. Когато му посочих свободен стол, да седне, тя отказа. Не било прието ученикът да седи в присъствието на учител...

Но станах вече и аз, да продължим разходката из училището.Да ми покажат още неща. Пресякохме пясъчният двор и се запътихме към малка жълта постройка отсреща. Тя бе съвсем в близост до кръглата стара чешма, обиколена с десетина кранчета. Веднага ми прижадня и си взех едно от оставените там металните канчета. Напълних го с вода и пия – бре всички пак млъкнаха и зяпнаха. Сочат ме и едно по едно започнаха да се подхилкват в шепите си. Погледнах въпросително към Годи, тя също се засмя, после взе една от чашките, изпъна шия, повдигна брадичка, отвори уста, и изля от разстояние тънка струйка вода, като едновременно преглъщаше... И така пи, без изобщо да допира съдината с устни. По този невъзможен за мен начин, тук обичайно пиеха вода. Аз само опитах, колкото да им доставя удоволствие и да се посмеят още малко на неумението ми...

Малката жълта постройка към която ме водеха, се оказа училищната кухня с огнище. Отвътре бе потъмняло и опушено от огъня, горящ в съграденото от кал огнище. До него седеше прегъната, свита на пода, възрастна белокоса индийка с нарязано от безброй бръчки лице. Бабата обаче твърде енергично разбъркваше гъстото зеленчуково ястие врящо в големият казан. Миришеше вкусно на подправки. Като ни видя, се усмихна приветливо с беззъбата си уста и помаха за поздрав, без да изпуска чирпака от ръка. Съвсем до нея, още по-стар, съсухрен дядо, разточваше чевръсто тънки питки „чапати” върху специален, заоблен кръгъл камък и ги хвърляше на огъня. Вече беше наредил една височка колона. Тука се готвеше за цялото училище.

Във всички държавни индийски школа се приготвя такава проста, зеленчукова, но вкусна храна, без никакви такси за семейството. Така е и в детските градини. Събрани мънички дечица, занимавани под грижите на няколко учителки могат да се видят дори и в най-затънтените селища. По този начин правителството подпомага и стимулира дори най-бедните семействата да могат да изпращат децата си на училище и малките все пак да бъдат обучавани.

Да, като продължихме малко по-натам из двора, ме заведоха точно в детската им градина. Отделна малка постройка но съвсем в близост до училището. Вътре - в гола, необзаведена с нищо стая, на хлад, се бяха свили три жени и кротко си бърбореха за последните новини от околните села. В единя ъгъл малко момченце с отнесен поглед се люлееше на пластмасово отровно-зелено конче, а друго се опитваше кротко да му го отнеме. Останалите деца, на различни възрасти свободно и необезпокоявани се пилееха наоколо. Забавляваха си се по свой начин. Видях и съвсем дребни, едва сега прохождащи, влачени от по-големите си батковци и каки бебета, но и жилави, печени 4-5 годишни малчугани, улисани в свойте си палави, буйни игри.

Щом приближихме и децата ни забелязаха, веднага застинаха, сковаха се и опулиха очи. Учителките бързо наскачаха на крака и предпазливо попридърпаха децата около себе си. Като че видяха снежен човек...

Но след като моето момиче им каза няколко приказки, те изпитаха видимо облекчение. Веднага лепнаха белозъбите си, любопитни усмивки и започнаха да разпитват с присъщият си за малките селца интерес.